|
Събота, 11 август, 05.30 ч. Паркирам накриво колата пред блока на Стефан. Товарим багажа и тръгваме. След 9 и половина дни – не седмици – ще се озовем на същото място. Изпили по едно кафе в парка на Редута, доволни и може би щастливи от получилото се пътешествие.
А дотогава караме до Словения и спим в един къмпинг до Бледското езеро. 13 евро нощувка, но поне има топла и безплатна вода в банята. Хапваме на две на три, Стефан прави една кратка разходка и лягаме. На другия ден към 07.30 ч. хвърляме поглед на езерото, замъка и т.н. и продължаваме към Karawankentunnel.
Ранна сутрин на Бледското езеро. (снимка SPI)
По обяд сме в Sulden (на италиански – Solda), мъничко курортче на 2000 м.н.в., над което се извисява Ortler (на италиански – Ortles).
Църквата в Sulden. Вдясно от нея е лифтът за Ortler, в дъното на долината – този за Rifugio Casati. (снимка SPI)
Хващаме лифта за по 13 евро в двете посоки и се стоварваме на 2600 м., откъдето стигаме до Rifugio Casati, хижа на 3200 м. Пътят ни е по ледник после през стръмен превал, пълен с трошляци, и отново по ледник. Дават го 3-3.30ч. Качваме се за 2 часа и малко с нелеките раници.
Rifugio Citta di Milano – крайна станция на лифта. Вляво Hintergrat – един от ръбовете на Ortler. (снимка SPI)
Black Ice. Нагоре по ледника. (снимка SPI)
Rifugio Casati вдясно. Cima Cevedale (със скалистото връхче) вляво. Cevedale (със скалистия десен ръб) в центъра. (снимка SPI)
Първоначалният ни план е да се пробваме на Konigsspitze (на италиански – Gran Zebru), но още по пътя разбираме, че последното изкачване е било... през юни и сега там има само натечен лед и каменопади. Не коментираме нищо със Стефан. Хапваме в хижата и лягаме сами в стая за по 18 евро – первазът служи за хладилник на продуктите.
Konigsspitze (3851 м.) вляво и Ortler (3905 м.) вдясно. (снимка SPI)
На сутринта действията са монотонни и отработени, всеки път едни и същи – ставаме по тъмно и в 04.30ч. тръгваме към връх Cevedale. Непосредствено след хижата пътеката влиза в ледника и върви по него до върха. Още по тъмно за пръв и последен път пропадаме и двамата в цепка до кръста. Не е страшно, но не е и приятно. Пътят го дават 2-2.30ч., денивелацията е 650 м. Качваме се за 1.40 ч.
Cima Cevedale, гледана от превала, разделящ я от Cevedale. (снимка SPI)
That’s the way I wanna rock’n’roll. 3769 м.
Горе сме абсолютно сами, дори по ледника долу няма хора. Странно за Алпите, но на върха висок 3769 м. няма кръст, а останки от малка дървена къщичка – сигурно останала от Първата световна война. Снимаме. Красиво е. Облаците прелитат над Konigsspitze и Ortler. После тръгваме обратно.
Konigsspitze и Ortler. Долу вдясно, в края на снежния ръб се вижда Rifugio Casati. (снимка SPI)
Авторска фотография. (снимка SPI)
И още една. Това всъщност е целият ни маршрут – снимано непосредствено преди хижата. (снимка SPI)
Пререждаме раниците на хижата, „жулвам” едно кафенце на примуса и слизаме по същия път в Sulden. Прехвърляме се на следващия лифт за по 12.50 евро в двете посоки, който ни оставя на 2300 м. Оттам поемаме към Rifugio Julius Payer, която е на 3000 м. и е изходен пункт за Ortler. За 2.30ч. сме там. Плащаме по 26 евро за нощувка – нашите карти тук не важат – и се наслаждаваме дълго на гледката към върха.
Ortler, гледан от Rifugio Payer. (снимка SPI)
През нощта вали дъжд. Ставам както обикновено в 04.00 ч. – пуша, вали, никой не тръгва нагоре. Ставам в 05.00 ч. – същото. Накрая ставаме в 06.00 ч. Дъждът е спрял, но върхът е в плътен облак. Свръзките тръгват една след друга – бавно и внимателно. Тръгваме и ние. Подсичаме Tabarettaspitze и излизаме на гребена. Тук Стефан казва, че не се чувства сигурен и не му е кеф да катери по мокър трошляк. Не коментираме нищо. Връщаме се в хижата, пререждаме и слизаме. Качваме се на колата и отпрашваме към Vernagt, малко селце на 1700 м., откъдето се запътваме към Similaunhutte, която пак е на 3000 м. Дават пътя 3.30ч., качваме ги тези 1300 м. денивелация за по-малко от 3ч. Слава Богу, че в жегата долината, по която вървим, изобилства от вода.
[image]http://media.snimka.bg/s1/1007/028257613.jpg?[/image]
Язовирът, на който е Vernagt, и цялата долина, по която се качихме. (снимка SPI)
Similaunhutte и пътят ни нагоре през ледника. Самият връх Similaun се очертава в центъра, макар куполът му да е в облак. (снимка SPI)
Similaun вляво, гледан от Breslauerhutte няколко дни по-късно. (снимка SPI)
Хижата е чудесна, чучната на самия превал, но частна – нощувката тук е по 21 евро. Хапваме, гледаме, снимаме и лягаме. На сутринта по познатата схема тръгваме към 04.30ч. за върха, висок 3605 м.. Качваме се за 1.30ч. вместо за 2.30ч. Пак сме сами. Пак е красиво. Този път има кръст. Набелязваме цел за следващо идване – Hintere Schwarze (на италиански – Cima Nera) висок 3624 м.
Stiff upper lip. Кръстът на Similaun вече се вижда. (снимка SPI)
For those about to rock. We salute you. 3605 м.
Панорама от Similaun. В далечината в центъра се виждат Cevedale, Konigsspitze и Ortler.
Hintere Schwarze, шипчето леко вляво.
По пътя надолу. Леко вдясно от центъра се вижда Similaunhutte. (снимка SPI)
Връщаме са на хижата, „жулвам” пак едно кафенце, доста от хората още не са тръгнали нагоре. Слизаме във Vernagt, качваме се на колата и отиваме на „културка” в Bozen (на италиански – Bolzano). Оказва се, че и тук имало сиеста – почти нищо и никой не работи по обяд, по улиците сме само туристите. Градът, поне според мен, не е нищо особено. Неголям провинциален германски еснафски град с катедрала, marktplatz и тесни застлани с камък улички – същото би видял човек, ако отиде в Kronstadt (на румънски – Брашов) в другия край на Европа.
Bozen. (снимка SPI)
След 2 часа разглеждане тръгваме към подстъпите на Wildspitze. Прехвърляме Brenner, подминаваме Innsbruck и се вмъкваме в тясната долина на... Solden. Намираме си къмпинг за по 11.50 евро в селцето Huben. Черпя Стефан една бира, той ме черпи една кола. Пререждаме основно колата, изкъпваме се като хората, наяждаме се като хората, решаваме да свалим малко темпото – и без това прогнозите, пристигащи от България, са за стабилно и хубаво време. На сутринта чак към 07.30ч. потегляме. Във Vent, последното селище в долината на 1800 м.н.в., откриваме, че имало и лифт нагоре. Качваме се за обичайните 12 евро на човек в двете посоки без да мислим – единствено за този ден дават дъжд по обяд. Слизаме на 2500 м. и за час и малко стигаме до Breslauerhutte на 2864м., която е изходния пункт за Wildspitze. Първите капки ни хващат на 100 м. от хижата. После вали цял следобяд, а ние сладко спим на тавана. Надвечер хапваме навън, снимаме прекрасната амфитеатрална панорама и лягаме.
Breslauerhutte. Както става ясно от името й и от няколкото барелефа на фасадата, тя е дело на и почит към прокудените германци от столицата на Силезия – днешния полски град Вроцлав. (снимка SPI)
Панорама от хижата.
И една дъждовна.
Авторска фотография. (снимка SPI)
Wildspitze, гледан от Similaun.
На сутринта познатото – тръгваме нагоре към 04.30ч. първоначално по пътека, после по трошляк, после по умиращ ледник, после по стръмен заледен кулоар, после по via ferrata. Излизаме на превал и вече по голям и на места доста нецепен ледник стигаме скалистия предвърхов гребен. По табела трябваше да се качим за 4.30-5ч., но в този ден Стефан даде всичко от себе си и за 2.30ч. беше на върха. Ние с раницата пристигнахме 10 мин. по-късно.
Hard as a rock. Стефан „мачка” предвърховия гребен на Wildspitze.
Let there be rock. 3774 м.
Gone shootin’
Пак сами, пак красиво, пак щастливи. Снимахме до насита и бързо се понесохме надолу, за да избегнем traffic jam-а по фератата... а гражданството долу тепърва похождаше към нея. Късмет.
Go down.
На хижата Стефан гордо лепна печата на върха върху закупената карта на района. Взехме си нещата, после лифта, после колата и по обяд спряхме в Innsbruck – следващия град за разглеждане. Макар че не е изключителен, обичам този град. Той ми е първият алпийски град от времето, когато с Павката качихме Grossglockner. Отидохме със Стефан до книжарницата, от която някога си купих първите алпийски карти, да си купи и той. Разхождахме се дълго и напоително покрай реката, пихме кафе в малките улички и ранния следобяд поехме към Kitzbuhel и оттам към подстъпите на Grossvenediger.
Innsbruck. (снимка SPI)
Спряхме надвечер в последното селце на долината Virgental – Hinterbichl на 1400 м.н.в. в мъничък и влажен къмпинг. Докато се опитвах да резервирам по телефона места на хижата Defreggerhaus, разбрах, че имало и Venediger taxi. Пак 12 евро на калпак, но спестява 700 м. денивелация по черен път. Уредихме таксито за 09.30ч. на другия ден – да може да изсъхне палатката, изкъпахме се, хапнахме и легнахме. На сутринта за 40 мин. бяхме пред Johannishutte на 2100 м., откъдето ни чакаха още 850 м. денивелация до Defreggerhaus, които взехме за 2 часа и малко.
Стефан на фона на ледника.
Defreggerhaus. На хоризонта най-високият връх е Hochgall.(снимка SPI)
Tre Cime di Lavaredo в далечината, гледани от Defreggerhaus.
На хижата се чудехме дали да не атакуваме същия ден, но един bergfuhrer ни посъветва да изчакаме до сутринта – в жегата снежните мостове по ледника могат да не издържат. Послушахме го и се излегнахме на припек до хижата за цял следобяд. Надвечер се качихме до началото на ледника да си проучим пътя, снимахме, хапнахме и легнахме.
На сутринта в 04.45ч. потеглихме нагоре. Вместо за 2.30ч. се качихме за 1.30ч. И пак сами, и пак красиво – без ни един облак или човек на длъж и шир. След Grossglockner, Dufourspitze, Montblanc, Finsteraarhorn, Cevedale, Similaun и Wildspitze моята AC/DC шапка-всевидимка се качи и на Grossvenediger. Засега толкоз – скромно, но от сърце.
Highway to Grossvenediger. (снимка SPI)
The razor’s edge. Стефан ”реже” по гребена на фона на Grossglockner.
It’s a long way to the top. 3674 м.
Ride on. (снимка SPI)
Rock’n’roll train. Свръзките се качват към върха, докато ние вече слизаме.
Goodbye and good riddance to bad luck. Сбогуване с планината. Grossvenediger, гледан от пътя след Johannishutte.
Слязохме си по същия път, но този път без таксито и в 11.45ч. бяхме в Hinterbichl. Качихме се на колата и – тъй като краят вече бе близо – решихме да спрем на къмпинг по долината на Drau (на сърбо-хърватски – Драва), където Стефан вече беше „фиксирал” подходящо място. В 13.30ч. скочих в джобния басейн на къмпинга в Berg am Drau с цигара в ръка. Всичко беше приключило – успешно, с късмет, точно навреме. И двамата бяхме доволни и усмихнати, лежейки на шалтетата в сянката на едно дърво. На небето кръжаха десетки парапланеристи. На другия ден към 09.00ч. потеглихме към Villach и Klagenfurt за последна порция „култура”. Villach се оказа по-красив и уютен, макар и по-малък град от Klagenfurt – най-вече заради реката, която тук вече е плавателна, голяма и спокойна.
Villach. (снимка SPI)
Klagenfurt. (снимка SPI)
После минахме отново Karawankentunnel и спряхме ранния следобяд в Загреб. Разглеждахме го 5-6 часа и, поне аз, не съжалявам. Градът е красив, има атмосфера и не е типичният австро-унгарски град от ХIXв. Чувства се нещо, което Стефан точно „уцели”, сравнявайки го като усещане с Триест – нашият любим град от пътешествието до Finsteraarhorn миналата година.
Загреб. (снимка SPI)
Късно вечерта се качихме на колата за последен път, Стефан хвана „геврека” и го пусна чак за кафето в парка на Редута. Някъде по пътя решихме химн (или епилог) на това пътешествие – защото, колкото и да е било хубаво, винаги, когато си тръгваш, остава щипка тъга – да стане безсмъртната класика на Judas от далечната 1977-ма The last rose of summer. За 9 дни и половина (от тях 3 път) качихме 4 върха и разгледахме 5 града. Не сме алпинисти, нито катерачи, а само двама души, които обичат планината. Нищо повече. Нищо по-малко.
Throughout the soft and timeless days of August
'Til now the shadows begin to grow much longer
The sunset's fire has deepened blood red
I give you this, the last rose of summer
A token of my unyielding love
So when the winter's mantle stills the earth
And all around the scene is dead and cold
This rose reminds you of a time when all was warm and living
Do not despair, mother nature simply rests
In sleep she has well earned
'Til one day not so very far from now
With the opening of the first rose buds I shall return
The last rose of summer
In your long shadows
The last rose of summer
In the sunset
The last rose of summer
I shall return
Край.
P.S. Ще добавя само още няколко думи – за другарството. Нито това пътешествие, нито миналогодишното до Finsteraarhorn (с Пежо 106), нито по-миналогодишното до Montblanc щяха да са същите без верен спътник. Със Стефан си изработихме проста система – говорим много преди да тръгнем, говорим малко, когато тръгнем; за атаките аз нося раница за двама (проклинам единствено „буцата” – фотоапарата на Стефан, който тежи поне 3 кила, макар той да твърди, че е само килограм и половина ), а Стефан върви отпред и отговаря за маршрута; имам му пълно доверие – освен на Cevedale за едно подсичане на стръмен заледен склон – не сме се връзвали никъде, дано и той на мен също; когато трябва да „бухаме”, „бухаме”, когато няма какво да ядем, не ядем; всеки си преживява преживяното по отделно – без лакардии, панегирици или филипики – но се качваме и слизаме заедно. Благодаря ти, приятелю.
High voltage Finsteraarhorn. 4274 м.
|
Алпи:Cevedale,Similaun,Wildspitze, Grossvenediger
