|
Може един път в годината да намирам време за Пирин, но за сметка на това винаги си изкарвам невероятно. Така беше и този уикенд, през който с моя приятел Стойчо направихме перфектната разходка...
Тръгването от София беше в късния петъчен следобед. Целта за първия ден беше да се доберем до Безбог. От изходния пункт хижа Гоце Делчев тръгнахме сравнително късно - 21:36 ч. С едно що годе прилично темпо за по-малко от два часа бяхме на езерото. Опънахме набързо палатката и веднага в хоризонтално положение, чакаше ни дълъг преход следващите дни.
Сутринта в събота се замотахме, но все пак в 08:30 ч. тръгнахме към Попово езеро. Направи ми впечатление, че по иначе масовия туристически маршрут видяхме едва няколко човека. От езерото хванахме нагоре към портата, където наравихме първата почивка за деня. Раниците тежаха доста и имахме нужда от това. След кратък отдих тръгнахме по северния склон на връх Кралев двор, който изкачихме за десетина минути. Бързо слезнахме и до другата порта и се насочихме към Малка Каменица. Времето беше тихо и спокойно, но имаше някаква мараня, която не позволяваше да се правят перфектните снимки, а Стойчо беше домъкнал цялата си фототехника. Аз си щраках с моята сапунерка и не ми пукаше за липсата на идеална видимост. Толкова и разбирам от фотография де. След изкачването на върха тръгнахме към красавеца, който ми е най-на сърцето - Каменица. Изкачването му с тежки раници не е от най-лесните, но пък достигането на връхната точка е достатъчно да се забравят тежките моменти. Тишина, спокойствие, уникални (не и за фотографа) гледки във всички посоки. Какво друго му трябва на един турист. Нямаше как да не си направим обяда именно тук, на това магнетично място, далеч от цивилизацията, далеч от градската лудница. Повече от час стояхме на върха, като през това време не дойде никой, като и на съседните върхове също беше пусто. Отново нагърбихме раниците и започнахме бавно слизане по южния ръб. На превала оставихме раниците и тръгнахме към другия гигант в района - връх Яловарника. Изкачването до въпросния връх от Каменица си е рисковано и трябваше да се внимава много. На две места откатервах тревни кулоари и скални участъци с повишено внимание. Бързо прецених, че катеренето е с една идея по-лесно от слизането и вече знаех, че ще се върна от друго място. След кратък отдих тръгнах по източния ръб на върха и намерих един улей, по който бавно се смъкнах към циркуса на Маненкото езеро, откъдето подсичайки североизточните отвеси се върнах при раниците. Отново ги нагърбихме и се смъкнахме до езерото, където пренощувахме. По-интересния ден обаче предстоеше,трябваше да отидем до съседното било...
На сутринта на следващия ден тръгнахме от езерото директно надолу покрай поток приток на Демиркапийска река, до която трябваше да стигнем за да започнем изкачване към Дебели рид, билото започващо от връх Джано и стигащо на юг до седловината Тодорова поляна. След като стигнахме реката се запасихме с достатъчно вода, която щеше да ни е нужна и трябваше да ни стигне чак до Попово езеро. От Демиркапийска река започнахме стръмно изкачване по западните склонове на Дебели рид. По малката пътечка, която на места се губи стигнахме до място, което беше пълно с малини. Това ни дойде като бонус за иначе тежкото изкачване, което правехме. Загубихме не малко време, но имаше защо, похапнахме си прилично. След по-малко от два часа, откакто тръгнахме от реката бяхме на Корнишки превал, превалът между връх Хамбарташ и масивен безимен връх. Тук оставихме раниците, а Стойчо се захвана да снима. Този път светлината беше идеална според него и беше време да се използва апаратурата, която не тежеше никак малко. За мен това беше идеален случай да отскоча до връх Хамбарташ, където докато си снимах на воля видях....хора. Да, хора и то двама на върха при мен, нещо което много ме учуди и съответно зарадва, все пак не бяхме виждали такива живи същества от предишния ден малко над Попово езеро. Бяха се качили от хижа Пирин и щяха да продължат до Джано, откъдео да слезнат към Аргировото езеро и после да решат накъде да тръгнат. Постояхме на върха известно време и трима вече се върнахме на Корнишки превал, където Стойчо се беше наснимал и ме чакаше да тръгваме. Нашите спътници ни придружиха до безимения връх, където обаче ние решихме, че трябва да си направим обяда и се разделихме. Те бяха и последните туристи, които видяхме чак до Безбог. Направихме почивката на масивен безимен връх, на най-високата точка на който имаше голяма метална пирамида. Времето отново беше тихо и спокойно гледките бяха чудесни. Яловарника и Каменица се извисяваха мощно на съседното било, а зад тях далеч някъде се белееха Вихрен и Кутело - двата исполина на Пирин. Така можеше и цял ден да откараме, но нямаше как и след около час продължихме по билото в северна посока. Следващата ни цел беше връх Димирчал, до който стигнахме за 40 минути. Не стояхме дълго на него и се насочихме към първенеца по височина на Дебели рид - връх Ченгелчал (2709 м) Малко преди да стигнем до него вдясно от нас се откри невероятна гледка към Горното Брезнишко езеро, което дълго време съзерцавахме докато катерим. Точно в 15:07 ч. бяхме и на върха, където Стойчо отново се зае да снима, а аз просто си щраках със сапунерката. Предстоеше ни минаване по Малкото Конче, след което изкачване на връх Джано. Бързо слезнахме от върха и стигнахме до тесния ръб, който реално погледнато не е сложен, просто трябва да се мине предпазливо. Тук прибрахме щеките и започнахме да катерим по скалите . Малкото Конче се минава за десетина минути след, което ръбът се подсича от запад и за още десетина минути се стига до връхната точка на Джано. Още от миналата седмица му разправях на Стойчо за невероятните гледки, които се откриват от върха към Кременските езера и сега вече на място той се убеди в това и веднага монтира статива. Тук постояхме известно време и тръгнахме към последния връх, който имахме желание да изкачим в неделния ден - Сиврия. Стигането до него обаче не бе никак лесно, тъй като имаше места, където вървяхме по ръба, но имаше и такива, където трябваше да подсичаме и съответно да губим височина. Подсичахме само от запад, като бяхме много внимателни, заради сипеите, които преминавахме и вероятността от подхлъзване не бе никак малка. Въпреки бавното темпо, което държахме след около час все пак успяхме да стигнем до южното подножие на върха, където оставихме раниците и за около десетина минути се качихме на върха. Масивен и внушаващ респект връх, от който се откриват също невероятни гледки във всички посоки. На връхната точка на Сиврия има няколко големи каменни пирамиди, които се забелязват отдалеч. Постояхме и тук малко и след като се върнахме при раниците започнахме стръмно слизане по малка пътечка по западния склон на върха. Това също си беше опасно начинание, заради постоянната опасност от подхлъзване по нестабилните скали и камъни. Все пак за 50 минути успяхме да стигнем до Попово езеро, където пихме вода, както не сме го правили от години...пресушихме езерото. Оттук надолу просто се движехме без да спираме въобще и точно в 21:25 ч. бяхме при колата. Три часа по-късно се върнахме в големия град, където на следващия ден трябваше да започне до болка познатото и еднообразно ежедневие. Ежедневие далеч от Каменица, далеч от Сиврия, въобще далеч от планината. Но спомените от прекрасния Пирински уикенд дълго време няма да бъдат забравени и ще ми дават кураж в трудните моменти от еднообразното ежедневие...
Тези дни ще се постарая да кача някоя и друга снимка.
Бъдете Здрави!!!
Жоро
|
Пирин 24-26.08.2012
