|
00.00ч. Централна автогара София. Керванът тръгва. Придремвам час-два на пресекулки до Скопие, където пристигам към 04.30 ч. македонско време. Опъвам шалтето на една пейка пред паркираните автобуси и се отпускам със затворени очи за още час. В 06.00ч. тръгвам за Прищина. Вече познавам шофьорите и повечето от пътниците, говорим си на сърбо-албански, пушим на границата. Пристигам към 08.30 ч. и се претоварвам на автобуса за Джаковица (на албански Gjakova), който тръгва в 09.00ч. Схемата е позната и отработена: в Прищина пием кафе с кондуктора, млад юноша на име Бесмер, той звъни на баща си Мифтар, който е таксиджия и вече ме чака в Джаковица. Срещаме се като стари приятели, прегръщаме се, пием кафе, черпим се с цигари, но... се оказва, че Мифтар има малък проблем – търси го и косовската, и албанската полиция. Питам защо? Той небрежно махва към планината в посока Джеравица и толкоз... Очевидно някой е останал там. Такъв е животът тук. Но Мифтар е стар приятел и вече е извикал Артан – огромен, як и мълчалив мъж, който не се обиди като го кръстих Спартан. Пием и с него по едно кафе и тръгваме с раздрънкан бус към Албания. Получавам отстъпка в цената – за 25 евро от Джаковица през границата и Байрам Цури до селцето Маркай в планината. По пътя вземаме и млад албанец – Висар, който знае 7-8 думи на английски. Уточняваме се кой какъв е – аз будала баир, той млад студент в Тирана - и той изведнъж ми казва, че иска да дойде с мен на Мая Хекураве. Нямам право да откажа – за албанеца гостоприемството е закон, макар че той става мой гост в това пътешествие в неговата планина. На границата дори не ме проверяват.
Панорама на масива на Мая Шкелзен, пролетта на 2009 г.
После спираме в градчето от селски тип Тропоя, където живее моят млад спътник, за да си вземе „екипировката”. Доплаква ми се като я виждам – работните маратонки на баща му, една ватенка и ученическата му раница от първи клас. Става ми ясно, че освен своя, ще нося и голяма част от неговия багаж, а моят все пак включва палатка, чувал, котки, пикел, резервни дрехи, храна за 5 дни... Отказвам се вътрешно и от първоначалния си план за траверс на Мая Хекураве през Qaf Droces (превала Дроч) до Валбона – не познавам пътя, нямам въже, ако се наложи да помогна на моя нов другар... Към 14.00ч. в най-голямата жега тръгваме от селцето Маркай към езерото Маркай (или Понареве по карта). На небето няма и един облак. По пътя вода има само на едно място – до два гроба. На езерото също няма – то е безотточно и се пълни само от лавините (при предишното си идване видях една – беше срутила напълно две от къщичките, а надморската височина е около 1300 м.) За около 4 часа по козя пътечка сме горе, денивелацията е 800 м. Имаме невероятен късмет – не сме сами и намираме в една от къщичките набито на кол парче сняг, което се отцежда в леген. По-късно пристига нашият домакин – Ибрахим, възрастен човек, който носи огромен чувал с жълт кантарион.
Големият човек, а очевидно и алпинст Ибрахим.
По здрач палим огън и седяме на разговор с малко храна и много цигари. Не познавам албанец, който не пуши. Висар е преводач. От дума на дума научавам историята на това място – някога тук е имало нещо като хижа, идвали са алпинисти, според легендата на Мая Хекураве, което значи железен връх, сто години е спал националният герой Халил, из карстовите полета под върха има 40 гроба... Самият Ибрахим се оказва стар алпинист със зимни изкачвания на Мая Грюк и Хапт, Мая Хекураве, Мая Бошит и Мая Харапит. Искрено и мълчаливо се радвам на срещата си с този човек – съсредоточен, лаконичен, с проницателен поглед, жилав и пъргав като рис – без нищо излишно, като всеки истински катерач. Висар и Ибрахим уточняват пътя за утре и лягаме. На сутринта закъсняваме с тръгването и сме на пътеката чак към 05.30ч. Ибрахим ни изпраща да края на черния път, а ние с Висар продължаваме нагоре по едно сухо дере.
Първи импресии след злополучния избор кое дере да хванем.
По лакътушна пътечка излизаме до изоставен катун, където сухите дерета стават две. Трябва да изберем едното. Моят спътник посочва лявото, аз – дясното. Съгласявам се с него, тъй като той е уточнил пътя ни с Ибрахим предната вечер. Това ни коства, както ще разберем впоследствие почти утрояване дължината на маршрута и още един изкачен връх. Снегът вече престава да е на петна. Слагам котките, за да не нося излишна мъртва тежест в раницата, въоръжавам Висар с пикела и подкарваме право нагоре.
На хребета. Пътят ни идва от разлялото се в нещо като циркус дере.
След още час и половина излизаме на хребет, пред нас стои достатъчно висок връх, който като че ли прилича на Мая Хекураве. Да се върви по хребета е невъзможно – той всъщност е скален гребен, затова подсичаме по снега колкото и да е стръмно. Вземам си пикела и бия стъпки, Висар върви след мен с една тояга. Изкатерваме по едни скалички въпросния връх колкото да разберем колко далече от истината сме – срещу нас стои Мая Хекураве.
Мая Ронг в средата. Траверсирахме вляво под скалите и се качихме по десния му ръб.
Мая Хекураве леко вдясно, гледан от Мая Ронг. Траверсът продължава.
Кръщаваме въпросния връх Мая Ронг (Maja Wrong), тъй като на картата е даден само с височината си 2401 м. и продължаваме траверса. След още час и половина стъпваме на Мая Хекураве – по карта 2554 м., по gps – 2566 м.
Последен пристъп.
Най-накрая, след два неуспешни опита. На Мая Хекураве.
И с моя щастлив спътник Висар – това е неговият първи връх.
На небето отново няма облак, гледката е невероятна – вижда се всичко: от Джалица и Коритник през Джеравица и Мая Ропс до по-близките върхове наоколо, под нас блести езерото Коман.
Ниско долу долината Валбона.
Парченце синьо от езерото Коман в края на долината на Лек Бибай – католиците, които никога не напускат земята си.
Целта за следващото пътешествие, от ляво на дясно: Мая Ершелит, албанските Стражи – гребенът на Мая Стражес и Мая Какише почти в бяло.
Просто Проклетия.
Оглеждам внимателно пътя си от предишния си опит – било е проходимо стига да я нямаше тая мъгла.
Някъде из тези карстови полета ме хвана мъглата предишния път, а и снегът беше далеч повече. Леко вляво на хоризонта най-високата точка е Джеравица.
Снимаме до насита и слизаме от другата страна и нататък по „моето” сухо дере, което ни сваля само за час и половина до изоставения катун.
По пътя надолу – поглед нагоре към Мая Хекураве.
Пейзаж с неизвестен връх.
Връщаме се на езерото Маркай, сбогувам се сърдечно с Ибрахим, който вече си е набрал кантариона. Казвам му, че е добър човек, той само свива една цигара и ми я подава, след което слага дясната си ръка върху сърцето си. Това на албански значи много повече от казано с думи. Давам му една от моите... и тръгваме надолу по познатия път. Цялото изкачване и слизане на Мая Хекураве ни отне 7 часа, положителна денивелация 1400 м., отрицателната, ако я броим до селцето Маркай – 2200 м. и още 2 часа и половина.
Селцето Маркай на слизане, червената сграда вдясно е училището, крайно ляво долу е Байрам Цури.
В селцето имам ятак, при когото спах по-предишния път – Шкелзен. Сядаме под сянката на ореха пред къщата му, цялото му семейство идва да ни се радва, майка му дори помни, че знае руски, но да го говори не може. Шкелзен ми казва, че вече не е „чобан”, а е „универсал”, което значи шофьор на всичко за всеки. Сервират ни кафе – на албански това означава малка чашка турско кафе на джезве и водна чаша ракия. Кани ме да остана. Трудно е, но отказвам. Както обикновено му подарявам един български суджук, след което всички се натоварваме в камиона му и тръгваме към Байрам Цури. Аз като гост имам честта да се возя в кабината.
Паметникът на Байрам Цури – албанският Яне Сандански, вдигал бунтове и срещу чужди, и срещу свои. И убит, разбира се, от свои. После получил посмъртно град.
В града се разделям и с Висар, който трябва да помага на майка си на полето. Той ме черпи сладолед, запознава ме с баща си – дюлгерин, който върти мистрията на едно скеле далеч от дома. А мен ме чака още една среща – с ятака ми в Байрам Цури. Това е учителят Люлцим, един от малкото хора в този край, който донякъде знае английски.
Единственият приличен шанс за намиране на англоговорящ е училището. В случая в село Буян, със съпругата на Люлцим, пролетта на 2010 г.
И самият Люлцим, пролетта на 2010 г.
Седяме да пием кафе и да говорим, подарява ми две свои книги – оказва се и поет – и тях вече ще трябва да нося из планината. Запознава ме с Рустем. Веднага усещам нещо познато – същата вътрешна събраност, немногословност, скромност и поглед, който не трепва и минава през теб. Рустем се оказва един от големите албански алпинисти, изкачил още през 60-те и 70-те стените на Мая Харапит, Мая Бриасет и Мая Колата. Тази на Харапит я бях виждал – 800 метра отвес, тази на Бриасет предстоеше – ромб 900 на 900... Днес този човек продава жетони за билярд в едно мазе. Отказва да го почерпя. За албанеца честта е всичко, а всичко друго в живота са маловажни подробности. Сбогуваме се, Люлцим ми дава името си като парола за нататък и, както ще разбера, тя работи. Наближава 19.00ч., а моят преход за деня не е свършил. Решавам още същата вечер да стигна до долината Валбона и по-конкретно до хотелчето на Алфред Селимай, за да тръгна утре съвсем рано. От Байрам Цури до там са към 20 километра по асфалтов, а после по черен път. Надявам се да хвана стоп, но нямам този късмет. Нощта ме хваща в Драгоби, на около 4 км от хотелчето. Не издържам – чисто новите обувки Meindl са си казали тежката дума върху краката ми – и спирам една кола, идваща отгоре. Казвам директно – „5 евро” и ”хайде”. В 23.00ч. заставам през Алфред и произнасям паролата: „Люлцим Льогу”. Получавам безплатна супа, ракия и домашен хляб. Сядаме на масата отвън и завързваме разговор. Алфред е планински водач и познава планината като петте си пръста, разбран, усмихнат и приветлив човек. Хотелчето му е малко и безкрайно уютно, изцяло от дърво. Има и ресторантче, в което готви майка му. Негова асистентка и може би спътница в живота е Кристина – жена, родена в Бруклин, но избрала да живее във Валбона. Говорим за върховете наоколо – кой става за качване, кой не. За съжаление, нямам време, искам да се изкъпя и да дремна поне 4 часа преди пак да тръгна. Плащам си нощувката – 13 евро – и отивам в банята.
Изминатият път. За ориентация относно първоначалния план е добавен Qaf Droces.
|
1. Мая Хекураве. [re: Ivan`Dinkov]
