|
Този път минахме Карлово - х. Равнец - заслон Ботев (спане) – Голям Купен – вр. Амбарица – Карлово. Ето как:
В събота сутринта в осем часа потеглихме нагоре от центъра на Карлово – Лъчо, Павката, Иван и, очевидно, аз. Преваляваше слаб сняг, без да дава вид, че се кани да спира. Всъщност, снегът в Карлово в сравнение със софийския никак не беше много. По пътеката към х. Равнец даже имаше пъртина.
В хижата поспряхме малко да починем, да поговорим с хижарката и най-вече малко да намалим влагата по нас. Разбрахме, че нагоре отдавна никой не е минавал (то не е за чудене) и че имало огромни преспи. Погалихме кота, кучето и то мина да ни види, екипирахме се наново и поехме право нагоре.
По склона към Кочмара снегът не беше никак много. По телефона разбрахме, че в София било слънчево! Да, ама не и при нас. Нагоре ставаше все по-мъгливо и вятърът все по-упорито набиваше сняг в очите. Горе на билото нещата вече си бяха нормални за Стара планина – нищо не се вижда на никъде. Оттук продължихме с активната помощ на Уреда – без него нямаше да стигнем до заслон Ботев, щяхме да се върнем някъде. Постепенно минахме Кочмара (вярно си духаше кочмарно), направихме завой наляво и стигнахме до къщичката на седлото. Покривът се виждаше, но да я разравяме нямаше смисъл. На зимния разклон за х. Левски направихме малко съвещание – има ли смисъл да продължаваме, ако и на другия ден времето за траверса Ботев - Добрила ще е такова. На мен, честно казано, не ми се вярваше, че времето ще се оправи. Все пак, продължихме. Това беше последния вариант за слизане и след като го отминахме, минорното настроение май се изпари и вече всички се съсредоточихме върху търсенето на пътя. То се състоеше основно в следене на Уреда и поддържане на посоката, следейки вятъра (от север – северозапад, т. е. отпред и леко отляво). А вятърът здраво се трудеше, продължавайки свирепо да набива сняг в лицата, даже една ръкавица отлетя, ама Павката се оказа по-бърз от вятъра и я хвана! Отвреме-навреме срещахме и маркировъчни колове, облепени като пирамиди със сняг. След Дюзчал почна и леко затъване (ама ние сме със снегоходки), още малко и изведнъж от мъглата се открои право пред нас заслон Ботев (то всъщност си е вече хижа).
Нахлухме безцеремонно, пускайки с нас снега и студа, а вътре ни посрещна доста учуден хижарят.
Вътре – култура: печка, светодиодно осветление (на слънчеви панели)... Разположихме се, само отвреме-навреме някой излизаше да вземе сняг за топене и да докладва обстановката... Каква ти обстановка, то от вратата те блъсва в лицето и се връщаш...
Сутринта към пет и нещо навън... звезди, тишина, бели склонове... Направо нереално в сравнение със съботата! В шест часа, оборудвани и заснегоходени, поемаме на запад. Доста е студено, но вятърът едва повява, отзад светят кулите на Ботев с луната малко над тях, светлинки на къщички далече долу... Контрастът с предния ден беше толкова голям, ме чак да не повярваш. Постепенно небето изсветля и на Жълтец вече беше ден. През нощта вятърът беше издухал всичко и дотук на практика нямаше никакво затъване.
Сложихме котките (без Павката, той реши да не изневери на любимите снегоходки) и поехме. Предварително да кажа, че снегът по траверса беше много приятен: студен, без заледявания, но достатъчно набит. Виждаше се напред само една спонтанна лавина от Голям Купен на юг.
Слязохме от Жълтец, минахме по гърба на Костенурката и после по малките костенурчета камък по камък. Въжето извадихме за подсичане на последното костенурче преди Кръстците от север, по улейчето. Там Павката реши да провери става ли улейчето за право спускане със снегоходки в скиорски стил! Ама браво, спря сам преди въжето да го дръпне!
Починахме и след това скалата ни изведе на Кръстците, които, както е известно, са пирон и гвоздей на този траверс. Е, козата, която ни гледаше от отсрещната скала, може и да не е била на това мнение. След Кръстците има само една скала преди Голям Купен, която е по-чепата. Подсякохме първата й част от север (тук за втори път извадихме въжето) и после преодоляхме основната й част отгоре.
Преди Голям Купен – среща! Насрещното движение се състоеше от един младеж и две дами. Те бяха тръгнали от Добрила. Направихме обща снимка и се разделихме. Излязохме на Голям Купен, частично подсичайки от север и частично по ръба. Горе спряхме да обядваме, наблюдавайки другата група как постепенно напредва към Кръстците. На Купена отворих кутията – вътре имаше някакви лекарства, ръждясала огромна безопасна игла (да не смееш да я пипнеш, че да не последваш съдбата на бащата на Максим Горки), календарчета, поне пет химикалки, но без тетрадка! Карай, към дванайсет и нещо се спуснахме бързо-бързо по западния ръб на Купена, които още не бяха, смениха котките със снегоходки и продължихме към изглеждащия доста далече връх Амбарица. Ясно се виждаше хижа Амбарица (която, както и хижа Плевен, са се изхитрили да направят на място ниско, но затова пък ветровито). Далече, ама и тук снегът беше добре набит и двете стъпала лека-полека ни изведоха на Амбарица. Към два без нещо бяхме до тенекиената къщичка. Всъщност, имаше огромна буца скреж, къщичката беше някъде в нея... Премина леко облаче, а ние завихме по рида към Карлово. Появиха се първите дървета, почна да се затъва повече (тук снегът май беше и по-дълбок), минахме край стадо коне, които си стояха на място, не правейки нищо... Пресякохме няколкото междинни връхчета, гората се разреди и изчезна, отстъпвайки място на отделно растящи вкусни шипки. Стигнахме водохващането над Карлово и тук се появиха първите хора (откъм Чатърлъка, за това място чух за пръв път, ама човек никога не е късно да се обогати с нещо ново). Надолу пътечката беше добре утъпкана и даже леко заледена. В града хората кротко си разхождаха кученца, а аз очаквах, че ще има честване на Апостола, но не се виждаше приготовление за нищо подобно. После разбрах, че някой с математическа точност изчислил, че то трябвало да е на 18 февруари.
Към 18 ч. вече бяхме в центъра на Карлово. За разлика от предишния снежен и облачен ден, планината ни гледаше кротко отгоре.
Сега да оправим и снимките, че да пуснем малко...
|
Траверсът Ботев - Амбарица
