|
Странно нещо е първата голяма любов. Може да и пoизневериш, да я позабравиш, да я позамениш с други, 5-6 години да не и се обадиш и изведнъж – праас тя ти се обади. Вечерта си четеш пътеписа на Пвката /който даже не е само за нея междувпрочем/ , а на следващия ден си обсебен. Засяда ти в главата мисъл и те човърка ли, човърка. И знаеш че няма да се успокоиш докато не се срещнете.
И така, след половин денонощие на път, към десет сутринта съм на гарата в Банско. Пренебрегвам наредените таксита и поемам нагоре. Искам да видя дали простотията се въди само около морето или стореното със Златни пясъци и Слънчев бряг може успешно да се приложи и тук. Успокоих се – кретенията не се влияе от надморската височина. Тъжно ми е, но не ми дреме много – Банско си е тяхно да си го осират колкото си щат. Додрайфа ми се когато поемам по някога пътеката към Бъндерица. Баси не е честно. Карам и ски и борд, но да превърнеш планинска пътека в пустиня с ширината на шосе е отврат. В последната част пътеката си е пътека. Засега. Стигам Бъндерица и след хапване и напълване на шишетата от едвам цуцуркащата чешма поемам пряко нагоре покрай нишата. Жега ми е, пуфтя, тежи ми, дроб съм. Хак да ми е живота, който водя в равното. Най-горе не хващам към Джамджиев ръб, а точно в обратна посока към реброто с трите скали което ще ме качи на Палашица и от там на Кутело. Последния път когато се разхождахме по това ръбче открихме дупка в земята. Нямахме фенер и така не разбрахме пещера ли сме открили или просто дупка. Наближавам мястото и още преди да отворя тефтерчето, за да разгледам скицата, която си бях нарисувал, откривам входа. Късмет. Никой не е влизал от тогава. Сигурен съм - заварвам оставените знаци непокътнати. Е, не е точно пещера 7-8 на 5-6 метра и към 3 м до най дълбоката част. Точно там е затрупано с камъни, ако се разрови може и да излезе нещо. Вътре е такава прохлада, че не ми се излиза. Все пак продължавам като мисля да нощувам на Кончето. Преди да запълзя по Кутело обаче, ме домързява и опъвам катуна. Мързелувам. После под зоркия поглед на огромната като слънце луна, хвърлям две бутилки със сняг в чувала и ги последвам. Сутринта ставам с изгрева и се чувствам превъзходно. От вчерашното ми парцал-състояние нямя и помен. Закатервам по Кутело и когато достигам височината на премката м/у него и Църна могила решавам да подсека и да достигна до премката. Оказа се че съм се надценил и скалите са прекаленно трудни за с раница. Затова качвам до горе, поемам по ръба и точно където е голямата пирамида по средата м/у двете Кутелота, оставям раницата и се гмуркам надолу. Със слалом от пряспа на пряспа, слизам буквално за минутки. На път към премката откривам входовете на три пещери. Тези за разлика от моята са уставно отбелязани и номерирани. Пренебрежително подминавам пътеката, която подсича Църна могила и поемам по ръба право към скалите. Колкото повече ги приближавам, толкова са по красиви и внушителни.
Фронтално са недостъпни. Криввам в дясно и полазвам по ръб нагоре. Лека полека скалата става напълно отвесна, но си е с добри хватки. Набирам височина, но всичко върви гладко и съм спокоен. И изведнъж – клин. Какво прави тук по дяволите – аз съм тръгнал по туристически маршрут,а не по алпинистки тур. Адреналина и гадничките мисли се понадигат. В дясно над мен 3-4 метра под края на скалата/ако това е края естествено/ съзирам нещо кофти – два клина свързани за рапел. Кой ще пуска рапел преди да стигне до горе? Е сега ми липсва някой непреодолим участък, та да трябва да се чудя как да се връщам. Стигам края на скалите. Щастлив. Навеждам се над пропаста от която изпълзях – уха-а-а, яко. Батковците алпинисти ще се изсмеят, но аз съм си доволен от соло - он саида. От тук до върха е песен. Връщам се към скалите и ги слизам по много по-полегат ръб от към запад. Качването към Кутело по преспите до раницата направо ми спря тока. Нарамвам раницата и се насочвам към Бански суходол. Днес индианското му име е „Насочващия облаците”
Малко преди заслона съм съблазнен от Котешкия рид. Без да се засяга Кончето, но по Котето е по-яко. Пробягвам го с разперил ръце както се върви по бордюр за 20минути. Подсичам само веднъж няколко метра. На връщане бавно и спокойно вече се любувам на гледките към Пирин.
Стигам до заслона и се изтягам на камъните като котарак. Реших да пообиколя района и да остана да нощувам тук. После решавам друго/повлиян от един пекан планинар, с който се засякохме тук/ и хващам пътеката. Подсякох Байови дупки, но ми дотъпя и от превала качвам Разложки суходол. Потта се възнаграждава. Благодарение на това, че не подсичах приближавам незабелязано до пасящите на суходолския превал кози. Поемам по Албутин. Коловете и пирамидките ме качват на върха. От тук до Каменишки връх е най-лошата част от пътеката. На стратегически места пирамидките се губят, просеките в клека поизчезват тук-там, но късмета ми и този ден е на максимум и въпреки, че никога не съм идвал тук, не се се лутам почти хич.
Към 18:30 съм над Даутовото езеро. Скоро се свличам до водите му без да ползвам пътеката, което не е по - добрия вариант за слизане. Тотална тишина и спокойствие. Безброй видове цветя и треви...е и мухи, ама хайде сега. Ако бях от ония с чакрите, щях да кръстосам крака и след малко „ОМММ” да отворя третото око. Не съм от тях и затова отварям шишето с ракийката. Не е важно как, а да достигнеш до блаженството /пък може и да е важно/.
Даутово езеро като красота и излъчване си е високопланинско.
Като качества на водата обаче, клони малко към блато. Освен стандартните жабешки деца в него щъкат и безброй от тези красавци
Надявам се да са само на плиткото и затова нагазвам навътре. Водата е топла и гъмжи от малките на този червения. Капвам малко ракия в шишето с вода, но щъкащите червени точици въобще не се повлияват. Дори не заплуваха на зиг-заг. Трябва да помисля за таблетки или др.под.
Сутринта с изгрева ме събуждат кози. Оправям багажа. Наливам вода и червени точици и решавам да проверя извора, който е показан от другата страна на пътеката. Най-искрено препоръчвам на всеки решил да нощува или просто да спре в района, да не слиза до езерото, а да слезе до извора. Открива се без проблем и се достига по-бързо отколкото езерото. От изградената успоредно на пътеката точно на премката противовятърна стеничка от камъни, се тръгва перпендикулярно на пътеката право на долу и за 10-12 тина минути се стига до извора. Той е в началото на дерето което се вижда в ниското. Малко е в едно хлътване, но се отличава по широколистите треви, които го обграждат.
На петдесетина метра над него има заравнено място за бивак, нагоре към премката има и други по-големи и по-равни места за спане. Водата му е несравнима с тази от езерото.
Даутов връх е гол и полегат и се качва за нула време. От него до безименния връх пътеката е по-към скалите в сравнение с показаното на картата. Тук се появиха и следи от прясно прокарвана пътека.
От Плешки надолу е по морените и е без грижи. Пирамидките ги няма много-много, но не са и нужни. Катеренето към в. Пирин започва от голото място, което достига най - високо по склона и от там пътеката се държи добре. От трибагрениците забити на в. Пирин поемам на север по пътеката. Отначало клека е малко, но скоро /за разлика от показаното на картата/ си става море. Решавам да оставя пътеката, която подсича наляво и заклеких към връхчето, което е на север от в.Пирин на реброто. Освен класическия кеф от клекинга имам и екстра - сега е сезона на „голямото клеково опрашване”. Земята е жълта, жълти са ми дрехите, раницата, ръцете. При всяко хващане на клон се изсипва прах. Лепне ми по гърлото и ми образува цимент в носа. Връхчето се състой от две „камари” морени. Достигам до по-северната, където се покатервам на камъка с най-добра видимост и решавам да не ходя на запад, а да хвана север-североисток /приблизително 20 градуса/ и да видим къде ще изляза на пътя Симитли -Разлог.
Прецелвам се в група борове стърчащи над морето от клек и заподскачам по морените. Където изглежда, че морените свършват, се хваща в ляво и след 5-6 метра в клека се появява нова просека от камъни, водеща право надолу. Успявам да спечеля доста височина, но накрая към 16,10стигнам края на гората и повече няма за кога да отлагам, а се гмуркам в джунглата. Тук клековете са огромни. Освен да ги минавам класически – отгоре, се налага и да ги пропълзявам, повдигам и обикалям. Държа все надолу. Появяват се борове, но не ми помогат значително на придвижването. После втория етаж се поразреди, но тревата е толкова гъста, че скрива всички неравности и се спъвам от постоянно до непрекъснато. От време на време мярвам, набелязаните по склоновете на Рила точки и по тях коригирам посоката. Появяват се и широколистни видове, но наклона е същия и не ми става по-лесно. Чудя се дали да продължавам с това бързане. Имам храна за още поне два дена, вода ще се появи скоро, къщата ми е на гърба. А и ако стигна до Сф след 23,30 не мога да продължа към Вн. А между вариантите за спане тук и спане на гарата, дали кое да избера??? Засега решавам да не забавям, пък после ще видм. После терена рязко се смени, вече не е спускане, а приятно слизане. Появи се и пътека маркирана с мацвания със синя боя през 3 метра. Води прекалено на запад, но съм уморен и я следвам. От малка табелка научавам, че пътеката води към в. Пирин/?/. От къде идва, което живо ме вълнува, информация няма. И докато се чудя на кого ще му хрумне, да маркира почти всяко дърво, я изгубих. Или на онзи му свърши боята или аз съвсем съм се разпуснал. Стигам поток.
Пия вода, малко вървя и пак пия, после пак пия, и пак, и пак. Баси кефа. В сравнение с топения сняг и червените точици, водата от буков извор е прекрасна. Потока се следва трудно-лакатуши, навлиаза в драки съединява се с други потоци, нараства. Нямам представа покрай коя от реките на картата съм, но ми е все тая. Стигам водохващане и от там поемам по горски път, пресичам асвалт, минавам покрай миналогодишно сечище, браня се от каракачанка с малки и в 18,20 съм на главния път на Предела. На 50метра в ляво има разширение с изоставено крайпътно заведение. На третата минута от като съм стъпил на шосето, минава автобус за Сф. Вземам ме и в 21 съм на автогарата. Билети по принцип няма, но поради голямото търсене пускат малко по-голям автобус и аз успявам да взема последния допълнителен билет. Късмет, късмет, късмет. От началото до края. Не знам, дали ми е компенсация за стар кърък или ще имам да връщам в бъдеще. Не ми пука – готов съм да си платя ако е нужно, за дето бях с любовта си.
|
Първата
