В началото на февруари направих заедно с един приятел пътешествие из Мексико. Целта беше изкачване на поне два от най-високите върхове в страната и разбира се малко културно-масова дейност. Най-високите върхове в Мексико са вулкани:
• El Pico de Orizaba (El Pico) – 5636м, Орисаба е град в щата Веракруз. Индианското име на върха е Citlaltépetl (от Nahuatl: citlal(in) = звезда, tepētl = планина). Изходна точка: Тлачичука (Tlachichuca) с джипове за 2 часа до хижа Piedra Grande (голям камък).
• Popocatepetl (El Popo) – 5426м, = пушеща (димяща) планина. Вулканът е все още активен – дими а от време на време изхвърля и пепел. Изкачването му е забранено заради отровните газове и нагорещени камъни.
• Iztaccíhuatl (Izta, Ixtaccíhuatl) – 5230м. Истаксиуатл или Иста е свързан с Попо чрез прохода Paso de Cortés (3400м). Има 4 отделни върха известни като Главата, Гърдите, Колената и Ходилата на спяща жена. Вулканът се намира на около 70км на изток от столицата.
• Nevado de Toluca – 4680м. Намира се на 80км на запад от столицата близо до град Толука. Индианското му име е Xinantécatl или Xinancatécatl (Шинанкатекатл). Означава или „Голият Бог”, или „Богът на царевицата” според различни етимологии. Според някои измервания Sierra Negra (Черната планина, 4640м) намираща се в съседство на Ел Пико е по-висока.
• La Malinche (Matlalcuéyetl, Matlalcueitl или Malintzin) – около 4461м. Името е дадено от конквистадорите в чест на преводачката им и по-късно жена на Кортес. Индианското име е „Богиня на зелените поли” – богиня на дъжда и песента.
Планирането и подготовката
Идеята беше дадена от Кирчо преди година и половина. От тогава заедно с група приятели обмисляхме кога точно да го направим и какво да включим в пътешествието. По различни причини повечето се отказаха и останахме четирима души. Избрахме февруари като месец от сухия сезон. Спряхме се на една от няколкото мексикански фирми в интернет, които предлагат водачи, екипировка, извозване до хижите, вода и храна в хижите. Тук комуникацията беше малко особена, защото никой от нас не знаеше и грам испански, а пък техният английски беше леко ужасяващ. Само като пример – след като ги попитах дали могат да осигурят вегетарианска храна за двама души от групата, отговорът беше "yes we can no meet for two." Реших че няма смисъл да се опитвам да им обясня, че единият вегетарианец не яде гъби и яйца (уф, ще го преживея ако ми ги сипят), а другият не яде чушки. Въобще за комуникацията - ще говоря доста по-нататък. В интернет пише, че е силно препоръчително да поназнайваш испански, а ако все пак си в нужда и трябва да попиташ нещо на английски, най-добре е да се обърнеш към някое дете – има по-голям шанс да е е учило английски. Всичко това ме накара да започна да уча испански, но го започнах едва седмица преди заминаването.
Решихме, че повече от два върха ще ни дойдат много като време, а и като умора и се спряхме на Иста за аклиматизация и Ел Пико, като най-висок. Направихме програма от 9 дни за планината. Вече съм бил 7 пъти на височина над 5000м и си мислех, че имам опит (ха-ха-ха). Програмата нямаше нищо общо с действителността. За това освен лошата комуникация с фирмата допринесе и фактът, че си комуникирахме само с човек занимаващ се с продажба на пакети, а не и с истински местен планински водач. Хубавото беше, че фирмата пое ангажимент да ни предостави котки и пикели и така си намалихме багажа за самолета. Даже обувки ни предлагаха.
Физическата подготовка си е важна и нищо, че е зима, пак може да се направят много хубави преходи из България. Поради някои заболявания, празнувания и др., доста от уикендите през зимата пропуснах да се подготвям. А не трябваше, защото напоследък физическата ми форма определено е далеч от идеалната.
Закупихме самолетни билети малко по-скъпо от очакваното, след което се заехме да намерим хотели за престоя в столицата. Набелязахме си културистки цели (културно-масови) за обикаляне през времето, когато не сме в планината. Проверихме си екипировката и обновихме някои неща.
След като всичко беше уточнено, 9 дни преди тръгването девойката в групата ни стъпи на криво и... се наложи да я гипсират. Това нещастно събитие предопредели тя и мъжът и да не дойдат в Мексико.
Ден 1 – Едно дълго пътуване.
Пъвият полет (три часа) до Мадрид се изтрайва. Няколко часа на летището в Мадрид – също. Но следващите 12 часа и половина в самолета до Мексико ми дойдоха малко в повече. Ставах, разхождах се, правих някакви упражнения с краката, но задникът ми не спря да протестира. Доста е тесничко в туристическата класа и горещо препоръчвам на всеки, който има възможност, да се възползва от бизнес класата на самолета за такива дълги полети. На всичко отгоре кутийката бира беше само 250мл! Не бях виждал такива малки кутийки. Добре че даваха безплатно червено вино в бутилки по 180мл, та изкарах някак си полета. А в бизнес плюс имат на разположение бар с произволни напитки... Поне за храната нямам бележки. Като стигнах в Мексико в 18:30, после дори не ми се вечеряше. Може би ако не пътувах сам, щеше да е по-лесно, но уви...
Пуснах си последните 10 урока по испански език от началното ниво записана на МП3, но времето все не минаваше. Мексиканецът до мен се опита да ме заговори, но не знаеше английски, а моят испански все още беше в много начална фаза. По едно време ми каза, че приличам на мафиот – не знам дали беше заради късата подстрижка или сивото ми яке/уиндстопър.
Към края на полета минаха да раздадат формуляри за чужденци, които да попълним и да представим на полицията като кацнем. Кирчо пътува до Мексико от Канада и там са ги питали дали искат формулярите на испански или на английски език. Аз обаче летях от Мадрид за Мексико и имаше формуляри само на испански! Започнах да разпитвам мексиканецът до мен кое какво значи. Страшен разговор беше. Една от графите беше дали нося оръжие и той започна да прави жестове с ръцете все едно че стреля с пистолети като в каубойските филми и да вика Пуф! Паф!. После имаше някаква дата и като питах дали е дата на пристигане в или дата на отпътуване от Мексико, той само отговаряше отрицателно. Обясняваше ми нещо, после си сложи ръцете все едно държи бебе, а накрая запя „хепи бъртдей ту ю” и чак тогава ми просветна.
На летището в Мексико минах сравнително бързо през разните гишета. Единият формуляр ти го връщат и трябва да си го пазиш за отлитането на обратно. Без него не става. Ако го загубиш, трябва да минеш през летището за нов преди датата на отпътуване.
Докато чаках основния багаж, три различни кучета минаха и ми облизаха ръчния багаж. Стандартна процедура от полицаи с кучета на летището.
Най-сетне излязох и се видях с Кирил. Той се зарадва ужасно много, най-вече заради факта, че ме чака на летището около 4 часа, а през това време не смеел да си остави багажа и да отиде до тоалетната.
Намерихме такси компания и ни откараха до хотела. Не знаехме дали трябва да оставим бакшиш на шофьора, след като сме платили на компанията 250 песо и в крайна сметка не оставихме. По-късно научихме, че фирмите плащат на шофьорите само по едно песо, а понякога на летището им взимат по 1 песо за паркинг, и че шофьорите разчитат единствено на бакшишите. Всъщност в Уикипедия за Мексико пише, че навсякъде се очаква 10% бакшиш и си има причини за това.
Оставихме си паспортите и парите в сейфа в стаята и излязохме на първа вечерна разходка в района на хотела. По улиците имаше предимно мургави хора. Веднага се сетих за прочетеното в интернет, че стандартът на живот в Мексико е право пропорционален на цвета на кожата – колкото са по-светли хората, толкова по-висок стандарт имат. И обратно – колкото са по-тъмни, толкова са по-бедни и криминалността е по-висока. Изобщо за престъпността в Мексико пише доста из нета. Та започнах да се чудя колко е безопасно двама очевидно чужденци да се разхождат из тези улички макар и в центъра сред тези подозрително мургави типове. Така се чудех до следващия ден на обяд, когато осъзнах, че в Мексико единствените бели като нас са чужденците, а тези подозрително мургави хора са всъщност най-светлите от мексиканците. Писанията за престъпността в Мексико са може би доста пресилени. Както каза един приятел, който вече беше ходил в Мексико, "Каква престъпност? Та ти живееш в България! Престъпно е за хамериканците и за западноевропейците!". Каквото може да ти се случи в България, същото може да ти се случи и в Мексико. Ако можеш да си опазиш джобовете по българските улици и в градския транспорт, то можеш да си ги опазиш и по мексиканските улици и в мексиканското метро. Във всеки град в България има квартали, които е хубаво да избягваш нощно време, особено ако си сам; същото важи и за Мексико. В центъра на София ми се случи една вечер да ме загради групичка от петима младежи и... оцелях. В Мексико не ми се случи.
Докато се разхождахме видяхме улични заведения за бързо хранене и мексиканския вариант на будка за хотдог. Предлагат ти топла царевична палачинка, която пълниш с разни странно изглеждащи неща. Някои от тях май бяха месо, а други гъби. Със сигурност имаше и люти неща. Ние с К. решихме, че няма да си купуваме неща от улицата поне докато не мине планинската част. Най-малкото за да не се посерем още преди изкачването на върховете.
При една от будките се появи просяк. Въобще из Мексико сити има доста просяци. Няколко минути по-късно като се връщахме по същата уличка, просякът още си беше там, но вече му правеха хотдог (пардон, палачинка), а един от купувачите му я плащаше.
След малко обикаляне намерихме "нашето" заведение. Изглеждаше много прилично, готвеха вкусно и пикантно, порциите бяха големи и цените не бяха високи. Малко за храната - почти всяко ядене, супа или салата включва нещо базирано на царевица: палачинка, тортия, такос, начос (царевичен чипс/снакс). Често е гарнирано с бобено пюре и задължително с много лютиво (е, не чак като в корейски ресторант). С поръчката ти донасят купичка с лютива салата и панерче с начос, хлебчета и тънки вафли, които се използват като кротони за супите. Не че има нужда от кротони - супата е предварително напълнена с чипс. Като цяло храната е много засищаща. Аз в началото си поръчвах супа и манджа или салата и манджа, но се оказа, че е много трудно да изям и двете.
Ден 2 – Разходка из Мексико.
Направихме си първа дневна разходка из Мексико. Типично за Мексико са цветните сгради. Едната в зелено, следващата в жълто, следващата в оранжево, следващата в червено, следващата в някакви плочки... Цветът на сградата е един, а цветът на дограмата на всички прозорци и врати е друг. И изглежда добре, за разлика от нашите панелни блокове, в които всеки апартамент е с различна на цвят изолация. Минахме през централния парк Аламеда, където имаше някои странни голи статуи (веднага измислихме различни сюжети за снимки с тях). А, точно до хотела имаше педерастки магазин за бельо с най-странните прашки, които съм виждал.
Главната улица покрай парка беше вело и пешеходна и беше малко трудно да я пресечем. В последствие се оказа, че това е само за неделя сутринта, а нормално си е автомобилна улица с доста натоварено движение в 4 ленти.
Имат доста катедрали, както и странни статуи на светци и чуми по улицата (например скелет в булчинска рокля), пред които има касички за дарения. Качихме се на камбанарията на главната катедрала, където в един момент екскурзоводът започва да обяснява ускорено нещо на испански на нас и на единствените други англо-говорящи туристи, да сочи към камбаната и часовника си и да си запушва ушите. Посланието го разбрахме - изнесохме се бързо и след една минута камбаната започна да бие. Поснимахме отгоре центъра и след това ни поднесоха надпис на английски за старото дървено стълбище на камбанарията и че очакват бакшиш (tips на английски, propina на испански).
Самата катедрала е типична католическа с огромен орган по средата и място за хор. Единственото нещо, което ми направи впечатление, беше статуя на светец – еди кой си Asis.
След камбанарията посетихме Темпло Майор - главният храм на ацтеките до идването на Кортес, в момента полуразрушен с музей до него. Там след като си купиш билет и влезеш, пребъркват ти раничката и ти вземат храната и водата. Така правят в почти всичките им музеи. Просто трябва да го знаеш и да не тръгваш с храна и вода към музея.Докато бяхме на камбанарията си заплюхме едно заведение – тераса-градина на покрива на една от сградите на централния площад Zocalo (Сокало) и се запътихме да обядваме там. Оказа се, че е хотел от веригата Holiday Inn, но цените са мексикански - с много малка надценка за това, че е тераса. Десет дни по-късно ядох на терасата на Best Western – същата работа по отношение на цените. От горе правихме снимки на площада и на индианците. Като споменах индианци, май беше някакъв индиански празник. Имаше индиански базар, разни хора ги опушваха с индиански кандила за пречистване, индианци танцуваха и забраняваха да се снима, ако не си дал пари.... Като изключим индианските танци, цялостно ми напомняше на Женския пазар. А бе има нещо много българско в Мексико! Боклуци по улицата, битаци, цигания, престъпност, изключително препоръчително е да не те спира КАТ, ... Във въздуха витае усещане за нещо българско! Само дето пътищата им са мноооого по-хубави от българските. Не знам защо нямат никакви дупки. А и главните им пътища са с между 4 и 6 ленти в посока. Видяхме на една магистрала ремонт в две от лентите, но в другите две в същата посока си се движехме нормално бързо. Е, има и други разлики. Тук-там има пирамиди, ту-там има индианци, тук-там има вулкани... Едно от малкото депресиращи неща в столицата беше огромното количество полиция. На всеки 5-10 метра имаше полицай, всички бяха с бронежилетки, някои бяха тежко въоръжени (автомати), а на места имаше групи от по 10 или 20 робокопс. Отделно минаваха открити камионетки с по 20тина робокопс. За сравнение – в другите населени места имаше по един полицай на 4-5 пресечки, пак тежко въоръжен, но сам. В по-малките селища, които посетихме, имаше един полицай за цялото населено място.
Следобед се разходихме още малко около Цокалото и се качихме на Торе Латиноамерикана – втория им по височина небостъргач (само 46 етажа), който е с впечатляваща конструкция с амортисьори за земетресенията. От там направихме хубави снимки на града и на крайните квартали далеч в подножието на планината. Струва 60 песос (5 долара), но си заслужава. (Мой приятел беше споменал, че те като са се качвали там е имало страшна промишлена мъгла и не са видели абсолютно нищо). После минахме през разни магазини, от които си купих преходници за електрическите контакти (няма континент, където да не са различни!), както и зарядно за обикновени АА батерии, което да работи на 110 волта. Уличните магазин за такива джаджи са определено по-евтини от специализираните магазини!
Най-накрая намерих книжарница в която продават туристически гидове за Мексико, при това на английски, а не на испански. Ако обичате да си купувате такива книги за да си набележите цели за посещение, веригата се казва Ганди. В обикновените книжарници няма да намерите такива неща. Най-много карта на страната, евентуално на столицата.
В ресторанта на хотела имаше безплатен WiFi интернет. K. беше със служебния iPhone и му беше лесно с имейлите, но на мен ми се изкривиха пръстите от набиване на клавиши на клавиатурата на телефона. Май ще трябва да се ъпгрейдна към по-модерен телефон....
Ден 3 – планинска разходка за допълнителна аклиматизация.
Бяхме предвидили два дни (три нощи) в столицата преди планинската част с две цели - аклиматизация към часовата разлика и евентуално изчакване на забавени багажи. Този ден го бяхме предвидили при липса на проблеми да посетим някой парк около Мексико с цел височинна аклиматизация. Притеснявахме се, че 9-те дни по програма в планината може и да не ни стигнат за аклиматизация.
Столицата е разположена на 2200м надморска височина, а в предградията има паркове започващи от 3000м височина и стигащи до 3700 (Desierto de los Leones - пустинята на лъвовете) или 4000м (Ajusko - Ахуско). Също така бяхме предвидили евентуална разходка с джипове до вулканите Малинче и Шинанкатекатл (Невадо де Толука). Вторият се отличава с ясно изразена стена на кратер от три от страните и две езера (Слънцето и Луната) от към четвъртата страна. Още първата вечер попитахме момчето на рецепцията в хотела дали предлагат такива екскурзии и той ни свърза с "тур оператор". Той дойде сутринта и се оказа, че е хайтек туроператор, който знае доста добре английски, за разлика от повечето мехиканци. Дойде с лаптоп и интернет и ни показа на гугъл ърт разположението на вулкана и езерата, пътя до там, убеди ни колко трудно се стига с кола до там и че трябва да си платим подобаващо. Договорихме се за 250 долара да ни закара до там да поснимаме и за 300, ако решим да го изкачим и той ни изчака. Разказваше ни как предната година закарал 75-годишни туристи до там и те се справили без проблем с изкачването. Решихме да тръгнем и на място да преценим дали имаме сили да го изкачим и как ни действа височината. Идеята е да ни закара до 4150м, да се качим до 4680м и да слезем от другата страна на 4250 при горното езеро за 4 часа преход. Ние си решихме, че ако не успеем заради височината, просто ще си слезем обратно и той ще ни вземе от мястото на тръгване.
Сутринта на ден 3 излязохме по-рано да си купим нещо от близката фурна. Да, ама там всичко беше сладко. Единственото нещо със сирене, което имаха беше десерт с крем, в който има сирене... Къде са мазните баници и бюреци??? Тия мехиканци не знаят какво да ядат за закуска! Както и да е, купихме си по нещо и тръгнахме с Енрике. Толука се оказа доста по-замърсен град от столицата и едва дишахме, докато минавахме от там. Препоръчвам наемането на местен шофьор за разни екскурзии пред наемането на коли. Доста от мехиканците карат агресивно, по-агресивно отколкото агресивните софиянци (няма да коментирам произхода на софиянците). Върхът беше когато в едно задръстване една паркирала кола се шмугна в малката дистанция между две коли за да излезе от паркомястото. Интересното в случая е, че колата, чийто път беше пресечен и чието предимство беше отнето, беше полицейска кола с пуснати светлинни сигнали. И нищо не последва. Другата причина е, че явно и в Мексико ремонтите водят до отклоняване на пътища. Дори и да имате ГПС система в колата, пак може да се объркате. А ако се объркате и не говорите испански като нас - лошо ви се пише! А Енрике постоянно повтаряше "let me investigate, let me investigate" - "нека да проуча, нека да проуча", оглеждаше всички табели за населени места, които са горе-долу в нашата посока, след което хващаше правилния път.
След едно селце изведнъж свихме по черен път – до езерата на Невадо де Толука пътят е черен. Енрике каза, че имаме късмет, че скоро мислел да си сменя амортисьорите. Стигнахме до входа на парка, където имаше индианец събиращ такса. Не се разбраха много с Енрике, но след като продължихме Енрике каза, че може би пътят е затворен и не можем да стигнем до мястото, от което почва изкачването. Продължихме на горе като на няколко места спирахме за снимки. Столицата се намира на 2200м надморска височина, а вече бяхме стигнали 3700м. Бяхме прекарали 2 нощувки в столицата и в момента не чувствахме нищо особено на тази височина, дори и К., който живее в в Торонто на 100м. и скоро не беше изкачвал абсолютно нищо. В този момент обаче колата прегря и почна да пуши. Спряхме за почивка, но след малко замириса и на масло. Енрике се уплаши (на този черен път няма кой да ни помогне ако закъсаме) и бързо тръгнахме на обратно по инерция. Като цяло колата работеше, но имаше проблем при превключването на скоростите и най-вече на задна. Не знам дали това не бяха различни проблеми. Както и да е, слязохме до асфалта и до първото по-голямо населено място. Там гледаха маслото - изглеждаше добре. Енрике потърси такси да ни закара до кратера и намери такова, но К. настоятелно попита няколко пъти защо индианецът е казал, че пътят е бил затворен. На третия път Енрике заразпитва таксиджията, а той - колегите си по радиостанцията и му казаха, че пътят наистина е затворен и няма да можем да направим изкачване, няма дори да може да снимаме езерата. Така се отказахме от начинанието. Не разбрахме защо пътят е затворен. Няколко дни по-късно един мехиканец ни каза, че чул, че има заледяване на пътя. А в Мексико заледяване не се случва често и не са чували за зимни гуми. Просто затварят пътя.
Тръгнахме на обратно и по пътя решихме да спрем в пустинята на лъвовете. Там имаше полицай (горски? граничар?) който ни каза, че мястото е абсолютно безопасно за самостоятелни разходки. Тръгнахме през гората от около 3000м височина и с малко налучкване стигнахме до един връх на 3700м височина, малко преди най-високия връх Сан Мигел. Направихме снимки на Иста и Попо, както и на Мексико сити и тръгнахме на обратно. По билото имаше странна стена-ограда, която сякаш разделяше двата щата (поне на моя ГПС имаше граница), за която граничарят ни каза, че е остатък от ограда на манастир. Имаше високопланински крави покрай стената. На слизане ГПС-а загуби връзка из гората и като срещнахме един местен възрастен човек се опитахме да го попитаме как да стигнем до паркинга (не си спомням мексиканското име, нещо като Дерумпе). Явно още тогава сме го забравили името, та човекът нищо не разбра. Гледа ни, гледа ни, накрая ни попита "ду ю спийк инглиш?" и щяхме да припаднем – до тук с комуникацията на испански. Стигнахме до колата, тръгнахме, а Енрике се кълнеше, че искал да си направи харакири заради неуспешната екскурзия до Невадо де Толука и че ако искаме да не му плащаме нищо. В крайна сметка му платихме 150 долара като ни остави в хотела. По пътя минахме през Санта Фе. Това е нов квартал в столицата, който е построен върху бившето и вече рекултивирано сметище на Мексико. Там цените на имотите са изключително високи, защото бизнесът се съсредоточава там, а и въздухът от планината е значително по-хубав. Има прекрасни къщички върху скали, както и големи бизнес сгради. По-надолу в Мексико пак минахме през квартал на богатите, където за пръв път чух термина "Калифорнийски барок". Ставаше дума за изящни къщи на по два етажа с градинки.
По пътя се обадиха от хотела на Енрике – бъдещият ни планински водач Винсенте питаше каква екипировка да вземе. Той не говореше английски, ние не говорехме испански, а Енрике не знаеше никакви термини от планинарска екипировка, например котки, пикели и т.н. Успяхме единствено да се разберем за часа на тръгване следващия ден и толкова. Прибрахме се, изкъпахме се, направихме първо пране в Мехико и първо зареждане на батерии и си легнахме. Аз установих, че днешното ходене ми е дошло в повече.
Ден 4 – първи ден в планината.
Преразпределихме багажите – нещата излишни за планината ги сложихме в отделни сакове с цел да не ги вадим от колата и да не ги носим в хижата. Винсенте, когото веднага прекръстихме на Венци, дойде в 9:00. Натоварихме багажите и отпътувахме. Комуникацията с Венци отново беше страшна. Човекът беше прекарал 2 години в Швейцария и знаеше доста добре френски, за разлика от нас. Не знаеше английски, пробва се на немски. Защо вместо да уча испански не си припомних немския??? Във всяко изречение вкарваше английски, немски и испански думи, а понякога и френски. Ние пък говорейки на английски и виждайки, че той не разбира дадена дума, също я замествахме с немската или испанската. Освен това някои от испанските думи се оказа, че са същите като на български. В краен случай и ръцете помагаха.
Венци беше взел английско-испански речник (може би и разговорник) и всяка вечер си четеше. Към края на експедицията след като си беше пийнал малко, изведнъж се отпусна и почна да говори почти свободно на английски.
Пътуването беше лежерно и спряхме преди обяд да Венци да пазарува в Амекамека, ние да разгледаме. Имаше страхотни гледки към Иста и Попо. Небето беше с прекрасни перести облаци и направихме стотици снимки. Иста, Иста с облаци, Иста с кръст, Иста с църква, Иста с лъв, Иста с палма. На входа на църквата имаше опънати въжета с разноцветни флагчета по тях. Оказа се, че са от някакъв църковен празник, но моята първа асоциация беше за молитвени флагчета в Непал. Пред църквата имаше големичък пазар за сладкиши, грънци и какво ли още не. Мушнахме се вътре заедно с Венци и се оказа, че вътре има и маси, както и печки на които готвят пред теб. Много ми напомняше за Маракеш, само дето там през деня нямаше маси, а вечер нямаше сергии – подменяха ги с маси. Тук всичко беше заедно. За хигиената мога само да гадая, но пък беше доста вкусно.
След като хапнахме тръгнахме към Пасео де Кортес. За пръв път видях дупки на мексикански път, чак се зарадвах. След което се усетих, че това е третостепенен планински път и си спомних за пътя през Говедарци за Мальовица, а К. се сети за пътя през Якоруда – не може и дума да става за сравнение. В сравнение с българските планински пътища мексиканските планински пътища нямат никакви дупки!
На прохода има нещо като туристически център. Там се заплаща такса за парка (има бариера на входа), нощувките в хижата, можеш да си купиш сувенири и т.н. От прохода стават чудесни снимки на Попо и Иста, както и на Малинче и Ел Пико – за пръв път видяхме крайната си цел. Стинахме с колата до хижата, която се оказа постройка към кула ретранслатор. Намира се на 4030м височина, малко над местността Ла Хоя (няма да споменавам как я наричахме ние), но в посока обратна на Иста. Разтоварихме багажа, готварското оборудване и един сандък с храна и тръгнахме на аклиматизационна разходка. Слязохме с колата до Ла Хоя, където има място за барбекю и местните май идват често. Минаването по тези пътища с кола е силно препоръчително, за да се спести газенето из вулканична пепел. Според данни в нета, Ла Хоя е на около 3700м, но моя ГПС измери 3900. От там се качихме по пътека до подножието на крака на Истаксиуатл на височина 4250. Отново снимахме във всички посоки. Снимахме и няколко високопланински говеда, които се бяха качили по-високо от нас. Растителност има макар и жълтеникава заради сухия сезон. Не мога да си го представя колко зелено е през дъждовния. На слизане към Ла Хоя обаче се вдигна ужасно много прах от пътеката – трябваше да спазваме дистанция.
Чак сега започнахме да обсъждаме програмата с Венци. Нашата идея беше на следващия ден да се качим до заслона, който се намира на 4700м за аклиматизация, да поседим малко и пак да се върнем в Ла Хоя. На третия ден да се качим в заслона, да спим там и на четвъртия да атакуваме Иста. Венци обаче каза, че от заслона до върха има 2-3 часа и че най-добре е утре направо да качим върха. Умувахме, умувахме и накрая решихме, че е постижимо и че ако не се чувстваме добре все пак можем да се върнем и да пробваме следващите два дни. Венци предложи да станем в 2:00, но аз не съм фен на ранното ставане. Чувствах се уморен от ходенето до Сан Мигел, предните 3 нощи бях спал малко – заради часовата разлика се будех между 4:30 и 5:15 и после не можех да заспя, и ако и тази нощ не спя добре, със сигурност нямаше да съм в кондиция за изкачване. Договорихме се за ставане в 4 и тръгване в 5.
В хижата Венци запали газовия котлон и направи спагети. Аз пък носих инстантни супи и с малко топла вода стана чудесно.
Пробвахме котките – бяха тип Дебелешки, като Венци каза да тръгнем с по-леките обувки и че за Иста няма да ни трябват сериозни обувки и сериозни ръкавици (лапи). Не взехме дори и пикели за Иста. За Ел Пико Венци обеща да вземем хубави полуавтоматични котки от хотела в Тлачичука.
Точно преди да си легна видях мишки в хижата.
Ден 5 – Истаксиуатл.
Станахме в 4 и закусихме. Аз сутрин не съм гладен и по принцип не закусвам, но се насилих да хапна нещо дребно и да изпия една кола. Венци направи сандвичи за из път, след което каза, че трябва да съберем багажа. При мен всичко беше разхвърляно, защото си мислех, че все пак ще спим още нощувки тук – все пак по програма имаме 4 дни. Да, ама не. Събрахме всичко, натоварихме колата и опразнихме стаята. Понеже на Ла Хоя идват местни, Венци държеше саковете да са в багажника, а кухненските неща в колата на задната седалка, за да не привличат внимание. Покрай събирането на багажа тръгнахме малко по-късно, към 5:30. От Ла Хоя тръгнахме към 6.
Минахме по същата пътека и започнахме да изкачваме стъпалото на Иста. Още на 4400 почнах да чувствам умора – явно бяхме прекалили по-предния на Сан Мигел, пък и явно физическата ми форма наистина не е добра. Почнах до ходя по-бавно. Маниакът на снимките К. постоянно спираше да снима и общо взето се движехме с една и съща скорост. Към 4600м започнах сериозно да се забавям и да ползвам често почивки. Стигнахме до заслона в подножието на коляното на Иста (4700м), в който има идеални условия за спане. Реших че най-вероятно на Венци не му се мъкнеше кухнята до заслона и за това не иска да спим там. Там пих десетина глътки вода и след няколко секунди... ги повърнах. Само водата, нищо от закуската. В такъв момент човек почва да се чуди това от височината ли е или от нещо друго. Аз съм имал няколко случая да оставам без всякакви сили и дори да ми се гади на ниски височини, например на 2000м в България. За това като ми се случи такова нещо на високо не се притеснявам и първата ми реакция е, че не е от височината, все пак до сега глава не ме е боляла от височина. Приятелите ми смятат, че е заради вегетарианството (ниско калорични храни) и незакусването. В дебелите книги обаче пише, че всяко неразположение във високата планина трябва да се счита за причинено от височинна болест до доказване на противното. Най-вероятно все пак височината допринася за състоянието ми. Аз обикновено си почивам 10-20 мин и ми минава, независимо на каква височина съм. Дори си полягам, след което като си възвърна силите ставам и тръгвам.
Така направихме и сега. Излязохме от заслона на слънце, където беше доста по-топло. Полафихме се, видяхме слизаща група, която няколко дни по-късно засякохме и на Ел Пико и след това тръгнахме по сипея към коляното на Иста. Аз разбира се по-бавно. Освен това Венци ми взе водата, а К. ми взе фотоапарата, който тежи ужасно много.
Това е най-стръмният участък от изкачването на Иста. Малко под Коляното стигнахме до един железен кръст и Венци тържествено обяви, че тук сме на 5000м. Моят ГПС показваше 4920 и не виждам причина да е грешал, но реших че е безсмислено да се спори на немско-англо-испано-български. Малко под самия кръст имаше един леко техничен участък. Там трябва да си освободиш ръцете от щеките, да прекрачиш едно тясно място, да се хванеш с двете ръце за сравнително гладка скала от дясната страна и да се набереш. Вероятно съм изглеждал добре, защото Венци само ме наблюдаваше от 3 метра по-високо без да се притесни, че човек с признаци на височинна болест минава през такъв участък сам без помощ.
Върхът на Коляното на Иста е на 5050м. височина. От там отново направихме доста снимки към другите части на Иста, към Попо, към Малинче и Ел Пико, дори Невадо де Толука се виждаше. Освен това пак си починах. Тръгнахме отново. Този участък е малко досаден. Вървиш през цялото време над 5000, като слизаш малко и после качваш малко. Главното било минава покрай 4 различни кратера, вие, слиза и катери. Стигнах до третия от върховете на 5130м. От там започва ледник по корема на Иста до подножието на гърдите, където е най-високия връх. След ледника сваляш котките и пак почваш да катериш само с обувки. Видяхме още една групичка, която се връщаше през ледника. Водачът беше добре, но двамата туристи изглеждаха по-зле и от мен. Според Венци имало половин час до върха. На мен ми изглеждаше доста повече. След като прецених умората, реших че ми е все едно колко от върховете на Иста съм качил и че няма да се боря три часа отиване и връщане за още 100м по-високо. Останах си на третия връх с водата и фотоапарата и снимах клипчета и снимки как Венци и Кирчо стигат до баш върха за около час, като К. си остави раницата при мен. Ако аз бях тръгнал, сигурно щяха да са два часа. След като ги заснех на върха, тръгнах бавно назад. Идеята беше че те са по-бързи от мен, но ако все пак не ме настигнат да ги чакам преди техничния участък – на коляното или на кръста. На коляното седнах да ги чакам, като си мислех, че те са много по-бързи от мен. Да, ама не. Бая време ги чаках, даже заспах. Единият път се събудих от студ и си облякох последната дрешка, а втория път се събудих от лек пристъп на задушаване и липса на въздух. Като заспиш дишането се забавя, а това на тази височина и разреден въздух не е много добре.
Най-сетне К. дойде. Първите му думи бяха за роднини от женски пол. И той беше стигнал до изтощение като мен преди върха – трябвало е да си почива като мен на всеки 10-20 крачки. Явно е в по-добра физическа форма от мен или просто по-добре му понася височината, защото при мен това настъпи 2 часа по-рано на доста по-ниска височина. Него го беше заболяла главата на (или малко преди) върха и после е имал леки проблеми с връзването на дебелашките котки на връщане.
След като си починаха почнахме слизане от коляното. Венци избра друг път, не през кръста и не през техничния участък, а директно по сипея. Тук открихме нов вид планински спорт, нарекохме го рок-слайдинг. Състои се в пързаляне по камъни и камъчета с различни размери и много пепел по сипея на долу. От време на време кракът ми затъваше до под коляното ми в пепел и камъчета. Умения за каране на ски са доста полезни в този спорт. Доста бързо слязохме до заслона, където спряхме да си починем. Ефектът върху нас беше поразяващ. Независимо какъв цвят са били дрехите, обувките, щеките и раничките, след рок слайдинга всичко придобива един и същ цвят – пепеляво-сиво. Това нещо няма изтупване от дрехите в последствие. Един хамериканец няколко дни по-късно каза, че никога през живота си не е бил толкова мръсен, като след Иста. Слизайки по сипея подхвърлих на К. да не забравя да диша (забавеното дишане заради по-малкото усилия може да доведе до проблеми при разреден въздух), но той ми отговори „какво да дишам?”. Имаше предвид пушилката във въздуха.
Не знам дали от бързото слизане или от спането на Коляното на Иста, но като се озовахме на 4700 при заслона започна и мен да ме боли леко главата. За пръв път ми се случва да ме заболи глава, а това е осмото ми качване над 5000м. Може би все пак трябваше да направим по-дълга аклиматизация.
Иначе спането ми беше подействало много добре и си бях възстановил силите и слизах доста бързо надолу към Ла Хоя, за разлика от К., който не беше почивал. При колата ни чакаше изненада – стъклото се беше обледило. Венци извади туба с обикновена вода и почна да облива стъклото, докато падна всичкия лед. В Мехико и през сухия и през дъждовния сезон температурите са между 20 и 26 градуса и вероятно в бензиностанциите не продават течности за чистачки. Качихме се на колата, стигнахме до Пасео де Кортес, поизмихме малко праха от лицето и ръцете си и си купихме сувенири, след което тръгнахме към Чолула. За статистиката – от пристигане в хижата до окончателното отпътуване с колата от Ла Хоя минаха 27 часа. Ако бяхме станали в 2 вместо в 4, щяхме почти да се вместим в едно денонощие. Все пак от тръгването от хотела в Мексико до пристигането в Чолула са си два пълни дни.
Пътят от другата страна на прохода на Кортес се оказа черен. Вярно, много добре изгладен, но тук там имаше големи дупки. Другият вариант беше да слезем обратно по асфалта и да заобиколим целия парк Попо и Иста. За моя изненада, на този черен път имаше знаци за предимство при пресичане с други черни пътища!
В Чолула пристигнахме късно вечерта. Поръчахме си пици и си купихме бира от фризера на магазина и се прибрахме да хапнем в хотела. Хотелските стаи в Мехико и тяхната вътрешна архитектура са малко странни за мен. Много често канапетата и креслата са зидани и отгоре само се поставя нещо меко за сядане. При леглата е същото – зидана основа и отгоре матрак. Въобще не става за българска домакиня, която на всеки 5 години иска да размести мебелите.
Ден 6 – културно-масова дейност.
Бяхме два дни напред с програмата и започнахме да се чудим с какво да я запълним. Венци предложи да отметнем и вулкана Малинче, но ние категорично отказахме, първо защото бяхме доста уморени, и второ защото описанието беше, че е прашно като на Иста. Решихме да се отдадем на културистки занимания.
Чолула беше избрано като място за спане заради голямата пирамида. Води се като най-голямата по площ на земята в света и най-голяма по обем в света, само не е най-висока в света. Испанците като са дошли веднага са направили църква на върха на пирамидата. Венци се изрази по въпроса с „тъпите испанци”. Явно мехиканците смятат, че нямат абсолютно нищо общо с испанците. От три от страните пирамидата е засипана с пръст – не разбрах дали е за консервация (в България съм виждал да засипват тракийски гробници с цел консервация), или са го направили за да скрият идолопоклонническите строежи от крехкия католически поглед. Само от едната страна са оставили част от стената на пирамидата и съответно много стъпала. Докато се качим по стъпалата сутринта, всички се задъхахме. Дори и Венци се пошегува, че тук не е за него. В коридорите на пирамидата не ни пуснаха, май били на специален режим за температура и влажност на въздуха. Разгледахме копия на рисунки и вътрешни градежи в безплатния музей в съседство. Англо-говорящи гидове веднага ни полазиха и се опитаха да изкопчат по някое песо за беседа. Там беше едно от малкото места, където имаше надписи на английски, така че решихме да си спестим тази услуга.
При църквата имаше най-различни сувенири и картички. Снимките бяха направени впечатляващо – църквата на фона на Ел Пико, църквата на фона на Иста, църквата на фона на Попо. Чолула се намира до Пуебла, горе-долу по средата между Иста и Попо от една страна, и Ел Пико и Сиера Негра от другата страна, за това при хубаво време могат да се направят идеални снимки. Само дето повечето от картичките бяха правени с фотошоп – входа на църквата можеш да го заснемеш само в посока към Ел Пико, но не и в посока към останалите върхове.
Минахме през магазин за сувенири и за пръв път в Мексико видяхме сомбреро. Според Венци, сомбрерота и кактуси има само по холивудските филми. И в магазините за сувенири. Аз си мисля, че може би има в северните мексикански щати и може би в още по-северните бивши мехикански щати, които сега са южни за САЩ – Тексас, Аризона, Калифорния. Сомбреро видяхме и веднъж-дваж на главите на мариячите. И на една снимка на внучето на Хуакин, но за това по-късно. Кактуси виждахме тук-там и даже се снимахме, но нямаше от онези огромните, прави и високи, които в България се отглеждат в саксия.
Друго нещо което не видях в Мексико са големи обеци. Да, обеци. Защо ли? Защото жена ми видяла в мексикански сериал жени с огромно обеци и ми поръча да и взема такива. Само че не ми ги показа – аз рядко гледам телевизия, още по-малко сериали. Та колкото и да гледах по ушите на мехиканките, или въобще нямаха обеци, или бяха доста миниатюрни. Специално влязох в бижутерия и там обеците също бяха дребни, или най-много на половина от едрите обеци в България. Направо се вкарах в приключение с това търсене на обеци.
След Чолула се отправихме към столицата на щата – Пуебла. Там минахме първо през най-високия хълм с цел да направим снимки на града от горе, както и отново да снимаме Ел Пико, Попо и Иста. Снимки почти не станаха, защото имаше прекалено много сгради, дървета и жици. На върха имаше разбира се църква, която по архитектура наподобяваше източноправославна. Само че беше затворена и не успяхме да влезем. Слязохме до центъра и докато търсихме паркинг попаднахме на задръстване в малка тясна уличка (само две ленти). Венци предложи ние да ходим да разгледаме катедралата, докато той се измъкне от задръстването и намери място за паркиране. Оказа се, че един Smart се е чукнал с автобус и чакаха да дойде КАТ. Покрай тях се опитваха да минат през тротоара малки и големи коли, джипове и дори автобуси.
Тръгнахме из Пуебла, която според книгата е градът в Мексико с най-много църкви/катедрали на квадратен километър. И наистина е така. Видяхме доста разнообразие откъм архитектура и декориране, дори и откъм оцветяване. В един момент престанахме да виждаме кулите на катедралата и малко се объркахме на къде да вървим. В крайна сметка попитах един полицай на испански „извинявайте, къде се намира катедралата” и дори разбрах отговора му. Все пак си заслужаваше използваното време за учене на испански. А катедралата според мен е по-внушителна от онази в столицата. Площадът до катедралата беше много приятно подреден с фонтанчета, кафенета, кръчми. На връщане даже имаше духова музика, която на моменти свиреше малко фалшиво. От другата страна беше общината и двореца на губернатора – красиви сгради. Като цяло мога да кажа, че всички малки градчета ми харесаха повече от Мексико сити. Ще попитате малки, малки, колко да са малки? Ами Пуебла е с над милион жители. До колкото видях, в Мексико населението е доста концентрирано в градовете и не забелязах малки селца. Столицата я броят или за третия или за втория по големина град в света в зависимост от това кои предградия включат в бройката.
След главния площад минахме през пазара за сувенири, където започнахме да се оглеждаме за подаръци за най-близките роднини и приятели. Минахме и през уличката на изкуствата, където К. търсеше картина за жена си. Хем да е хубава (да не е някакъв кич), хем да не е голяма, та да може да я пренесе в самолета. Накрая си хареса една, но точно този магазин беше затворен. На тази улица имаше и жива музика и много голи статуи. А бе в Мексико освен нещо българско, има и нещо гръцко. Навсякъде голи статуи, а и също като в Гърция статуите са по красиви от жените! (а и мъжките статуи са по-красиви от мъжете)
Натоварихме се в колата и хайде към Тлачичука. Преди натоварването трябваше да източим бойлерите. Обикновено при платените паркинги има платени тоалетни, но тази беше затворена. Като попитахме пазача, той махна с ръка и ни каза да ходим да пикаем на стената зад колите. Така и направихме.
В Тлачичука спахме в къщата на Хуакин. Дъщеря му въртеше страноприемницата, синът му се занимава с извозване на туристи в планината и поправка на джипове, а той самия с раздаване на екипировка, постелки за хижата и т.н. Дъщеря му освен това знае английски много добре и май е съдружник във фирмата, която наехме. Не съм 100% сигурен за последното. Стаите бяха без собствени хигиенно-санитарни възли. Трите тоалетни с душове в тях бяха на двора. Иначе всичко изглеждаше много спретнато. Хубави перденца, шарени покривки на леглата – приличаха на килимчетата, които баба ми слагаше на стените в къщата. Леглата обаче бяха разположени странно в стаята – под ъгъл. Може би подът не е равен и така са ги закрепили да не мърдат.
По време на вечерята започнаха едни пазарлъци и едни планове. Бяхме се договорили с фирмата за една цена, която включва 9 дни в планината, а сега искахме двата спечелени дни да ги оползотворим с обикаляне из страната. Хотелите в градовете разбира се са по-скъпи от нощувките в хижите, трябва допълнително да се плати за бензин... Направихме няколко различни варианта. Имаше вариант да спим там и даходим наоколо да разглеждаме природа. В крайна сметка решихме да тръгнем на следващия ден за Ел Пико и после да отидем до Веракруз. Мирабел щяла да плати бензина, нощувките на Венци и неговата храна, а ние да си поемем нашите нощувки и нашата храна. И ако на връщане към Мексико сити се отбием до Теотиуакан, тогава да платим за бензина и евентуалните такси за вход на Венци.
По време на вечерята се запознахме с четирима младежи мехиканци от Монтерей, които говореха английски перфектно. И те се канеха да ходят на Ел Пико. Зарадваха се, че чужденците не са се уплашили от пресилените журналистически творения за гражданска война в Мехико, коментирахме и пресилените публикации за свинския грип предната година. Единият беше качвал вече 7 пъти Ел Пико, а на другите май им беше за пръв път.
Видяхме и група френско говорящи, май бяха от Канада. Връщаха се от планината. Те не бяха качили върха, но гонеха време. На следващия ден хвана междуградския транспорт за Пуебла и си заминаха по живо, по здраво. Не препоръчвам на никой да се занимава с държавния транспорт в Мехико. В интернет е много трудно да се намери информация за разписанието, а дори и да се намерят телефони на автогари, разговорът пак трябва да бъде проведен на испански....
Ден 7 – хижа Пиедра гранде.
Сутринта беше запълнена с избиране на котки и пикели. На първия чифт котки не успях да развия болтчетата за регулиране с всички инструменти, които бяха налични. На К. му бяха повредени закопчалките. В крайна сметка си подбрахме екипировката, натоварихме нужния багаж в джипа, а останалото си остана в стаята. Оставихме си паспортите и кредитните карти при Мирабел, за да не ги мачкаме/изгубим в планината. Дори и на закуска Мирабел ни предложи типична мехиканска храна – начос, тортия и люто. Е, имаше и плодова салата. Тръгнахме от Тлачичука от 2620м височина и за час и 50 мин стигнахме до Пиедра гранде на 4257м. По пътя настигнахме джипа на монтерейците. Хижата е по-скоро тип заслон. Има нарове на три нива, на които спокойно може да спят към 40 души. Ние обаче нямахме късмет. Пристигнахме там в петък, а понеделникът бил официален празник в Мексико и за тези три почивни дни се изсипа огромно количество хора на следващия ден. Венци реши, че не трябва да се качваме аклиматизационно на горе и че иска да сме с пълни сили за следващия ден, когато ще атакуваме върха. Всъщност бяхме изкарали 4 часа над 5000 метра два дни по-рано и наистина нямахме нужда от аклиматизация. Или поне така си мислех. Имаше ужасно силен вятър, много облаци в посока върха и така и не успяхме да го видим. По едно време дори и хижата беше обгърната в мъгла. Вечерта се проясни малко и дори видяхме звезди. Зарадвахме се, но Венци не беше оптимист за следващия ден. Между другото, за последните два месеца Венци беше качил върха 7 пъти. Общо имал 60 изкачвания на Иста и 200 на Ел Пико, или обратно. Първия му качен връх бил Попо преди 30 години, когато все още е било разрешено да се изкачва Попо. Предположих, че преценката му за времето е вярна. И се настроих, че едва ли ще качваме върха на сутринта. Разбрахме се да се събудим към 3-4, да видим какво е времето и да решим дали да тръгваме или да си легнем пак. Говорихме си с монтерейците. Разгледахме и тоалетните около хижата. Всичките бяха без врати. Не знам дали заради вятъра, но всяка беше разположена с липсваща врата в различна посока. Едната гледаше към хижата. А пък вътрешния вид на тоалетните беше... напомниха ми на тоалетната на Елбрус. Само дето там вятърът вкарваше обратно хартийките от дупката вътре в тоалетната и ги завихряше.
Видяхме една тройка да слиза от върха. Водачът беше в доста добра форма и слезе 30-40 мин преди двамата туристи. Венци му предложи чай, но той отказа и каза, че има кола и вода. След което излезе и тръгна с кола нагоре да посрещне другите двама. Оказа се, че тази групичка сме видели на Иста. Двамата едва се влачиха на долу. Първата ми мисъл беше "как ли ще изглеждаме ние утре по това време?". Имали са отвратително време при изкачването – не са излезли в ниската част на кратера заради силния вятър, а са излезли чак на върха. Има ли са късмет тогава да поутихне, да няма облаци и да направят снимки на кратера. След което пак се е сговнило.
В хижата има големи маси (плотове) до прозорците с метално покритие на част от масите. Там готвачите на групите слагат газовите котлони и скарите и там готвят. Май доста групи се възползваха от топла вода от значително по-малкия брой готвачи.
Прозорците са с единични стъкла, някои от които не са прилепнали към дограмата и нощем може да стане доста студено, особено като има вятър. Отново си направихме с К. асоциация с Елбрус.
Вятърът продължаваше да духа зверски и ламаринения покрив чак се повдигаше. Вратата се отваряше сама от Вятъра и трябваше да я подпираме. К. започна да кара мен и някои от мехиканците да мерим налягането с надежда, че ще се повиши и на следващия ден времето ще е по-хубаво. Налягането обаче не мърдаше.
Венци направи супа и аз предложих на К. български подправки, но той отказа – в супата беше влязло значително количество прах от вятъра и нямаше нужда от повече подправки.
Нощта беше малко сложна. Венци легна между нас с К. и... започна да хърка нечовешки. В хотелите в Чолула и в Тлачичука пак спахме с Венци в една стая, но нямаше такива изстъпления. Тапите за уши не помогнаха въобще. От други страни също се чуваше хъркане. Събудих се към 1 и през следващия час не можах да заспя. По едно време К. се събуди и започна да ми вика (шепти) името, защото си мислеше, че аз хъркам така. Не че аз не хъркам през последните години с качване на килограмите, но в случая беше Венци, който си беше преместил главата на моята постелка, да ми хърка на ушенце.
Ден 8 – пак в Пиедра гранде.
Събудихме се в 4 сутринта. Венци излезе, разходи се и се върна да ни каже, че положението е зле и няма да качваме върха. Вятърът все още беше ураганен и имаше облаци и мъгла. След това ние заспахме, а той продължи да си говори с други будни и станали от леглото мехиканци. По-късно ни разправяше, че на една от жените до мен и е прилошало и си е тъгнала през нощта на долу с един от джиповете. На един младеж от монтерейската четворка също му беше прилошало и го бяха смъкнали на долу. К. не беше разбрал кой е хъркал през нощта и се надяваше да са си тръгнали хъркащите, но... уви!
От едната мексиканска фирма ни бяха казали, че до сега не им се е случвало да има лошо време през сухия сезон и че допълнителни дни в програмата за лошо време са излишни. Ето че можело да има лошо време!
След като закусихме решихме да се поразходим, въпреки продължаващия вятър. Тръгнах да си оправям големите обувки и... вътре намерих събрани доста зърна, май бяха от царевица. Венци предположи, че някоя мишка е решила да ползва обувката ми за скривалище и си е събрала там храна. Не беше лишено от логика, защото К. видя мишка, а и още в хижата над Ла Хоя имаше мишки. Поизтупах я и я обух.
Тръгнахме нагоре по виадукта, който преди време е снабдявал хижата с вода. Минахме покрай първото място за палатки на около 4600. После покрай второто и третото (последното) на 4750. От там на горе почва Лабиринтът. Обикновено там е сухо, но тази година беше паднал много сняг и сега лабиринтът беше заснежен/заледен. Ние бяхме тръгнали с големите обувки и бяхме взели и котки, но Венци реши да не продължаваме на горе. Върнахме се в хижата, където продължаваха да прииждат хора за националния празник. Пристигна втора група от Монтерей с двайсетина младежи, както и няколко други по-малки групички. Хижата разполага с нарове разделени по средата със стена. Двете еднакви части имат по три реда нарове, на които спокойно могат да се ширят по 6 човека на ред. Първата нощ бяха заети първите редове и по малко от вторите. На втората нощ бяха заети плътно и трите реда на двете части на хижата. При нас бяхме тримата с Венци широко разположени, а в другата половина на нашия ред имаше 5 души вместо трима. Вярно че бяха с по-тесни постелки от нашите, но в крайна сметка една от жените през нощта почна да ми се натиска сериозно на моята постелка.
Хората продължаваха да прииждат, въпреки че мястото за спане свърши. В съседство на хижата има мъничък заслон, който също се напълни. Почнаха да се опъват палатки, а някои заминаха да опъват палатки по-нагоре. Вятърът все още не беше утихнал и едната палатка на няколко пъти излита, докато се опитваха да я опънат.
Говорих с един от монтерейските младежи, който каза, че всяка година идват на този празник и обикновено има десетина човека, но никога не е било както сега.
Между другото, английския на младежите от втората монтерейска група беше малко по-лош. По-късно разбрах, че четиримата от първата групичка са богаташчета и вероятно са имали възможност да учат повече. Бащата на онзи със седемте изкачвания имал няколко клиники из Мексико и скоро щял да открива клиника в друга страна от латинска Америка. Четворката си беше наела готвач и водач, а другите бяха на суха храна и самосиндикално. Няма лошо да си богат и да ходиш на планина, но се получи някакво неестествено разделяне между двете групи, които дори се познаваха от преди това.
В един момент дойдоха още няколко джипа. С К. се зачудихме къде ще се поберат тези хора, но се оказа, че това е някакъв оф-роад клуб. Хората се качили на джипове, покарали малко из планината и стигнали до хижата. След това тези десетина джипа потеглиха на долу.
Пак мерихме налягането и то пак не се променяше.
Последва отново тежка нощ. Точно преди да си легна ми изчезна шишето за вода. Метално тип термос с платнено кожухче. Все пак се срещнахме с "престъпността" в Мехико. Самото шише беше купено от ТСМ магазините – не струваше нищо нито като цена, нито като термосно действие, но те не го знаеха. През деня един от мехиканците се майтапеше, че такива хубави обувки като моите може и да не ги намеря сутринта, та доста се чудех дали да не ги скрия някъде и малко трудно заспах.
Ден 9 – Ситлалтепетл.
Всички групи бяха решили да се пробват този ден да качат върха, независимо дали има вятър или не. Някои станаха в 12, други в един, а ние – в два. Не че успяхме много да спим докато другите си оправиха багажите, а и преди това на лягане трудно заспах, та изобщо не се наспах.
Насилих се да закуся малко. През това време преди самото тръгване, някакъв тип за пръв път си пробва котките на обувките и започна да им регулира дължината и да развива/навива болтчета!
Венци ми намери празно пластмасово шише за вода, и тръгнахме. По пътя минахме край светещи палатки. Видяхме слизаща двойка – на жената не и беше понесло височината. След малко видяхме една група от слизащи хора. Казаха, че били добре, че ходели с добро темпо, но се отказали заради вятъра. След това видяхме друга слизаща група, които бяха объркали пъта за/из лабиринта. Венци им каза на къде е пътя, но те май се бяха отказали вече. Точно преди лабиринта срещнахме огромна група, която също се беше объркала и слизаха. Венци и на тях им каза от къде е пътя и те поне не се отказаха.
Сложихме котките и тръгнахме из лабиринта. Не е истински лабиринт, но ако не си го минавал и е тъмно, наистина можеш да се объркаш. Настигнахме една групичка, в която имаше човек с много лоши обувки, и чиито котки често се откачаха. Като стигнахме към 5000 метра започнах отново да чувтвм силна умора, може би защото не се бях наспал. След като се излезе от лабиринта се стъпва на баш ледника. Минава се една седловина и после започва конуса на вулкана. За разлика от Иста с многото върхове и няколко отделни кратера, Ел Пико е ясно изразен вулканичен конус. Вече се беше развиделило и ставаха прекрасни снимки, но нямах сили да вадя фотото от раницата. По едно време видях страхотна дъга на ръба на конуса на границата на сянката и светлината и викнах на К. да я снима – той вече беше по-високо от мен. Всъщност бяха две концентрични дъги, които по едно време бяха дори три. Аз бях точно в средата на дъгата и като махах с ръка, сянката ми махаше вътре в дъгата. Сега като гледам снимките на К., той е писал, че сянката по средата е самия той. Вероятно като се преместиш, дъгата също се вижда на друго място и всеки вижда себе си вътре в дъгата.
До върха беше доста трудно и бавно. На няколко пъти ми се гадеше и се опитах да повърна, но нито един път не успях. На всеки 10-20 крачки спирах за почивка. Вятърът продължаваше да духа и на почивките все се обръщах с гръб към вятъра. На серпентини и с много почивки стигнах до ръба на кратера в по-ниската му част. Там с Венци се запрегръщахме. След което тръгнахме по ръба и за няколко минути стигнахме при К, който вече беше от половин час там. И той накрая се е движил като мен, но само последните метри. Явно по-добре се приспособява към височината. Или пък е в по-добра физическа форма.
В 10:30 бях на върха – 5636м. Първо си полегнах да си почина, а след това извадих фотото и стрелях във всички посоки, включително и вътре в кратера. Близо до върха имаше закачена на нещо като колче една тениска, която беше доста обледена, но все пак се вееше като знаме. Пихме по една ракия и се приготвихме за слизане.
На слизане всички използват пикели место щеки. Венци чак сега се сети да ни пита дали знаем как да се задържаме с пикела при падане/пързаляне. Повечето групи се връзват на въже по двойки и тройки. Венци носеше въже, а бяхме сложили и седалки, но в крайна сметка не се вързахме и тръгнахме по единично на долу. Тук батериите на фотото ми премръзнаха и пак не успях да снимам по пътя на долу.
На слизане вече бях доста уморен и три пъти сядах на земята да си почивам. Преди лабиринта на 5050м почивахме по-дълго и гледахме как една двойка се обучава за ходене по ледник. Успях да хапна няколко хапки от сандвича и да пийна малко чай и тръгнахме отново на долу. В лабиринта макар и по светло, Венци отново трябваше да показва на едни хора от къде да минат.
В хижата събрахме багажите, но Венци каза, че скоро няма да тръгваме с джипа на долу, защото трябва да изчакаме една група. Хуан се беше качил на хижата и К. го попита колко души трябва да чакаме. Хуан каза, че са много, но за нас няма проблеми и всъщност можем веднага да тръгваме. Един въпрос и нещата се уредиха.
В страноприемницата с удоволствие се изкъпахме. Аз не бях свалял термо-бельото от мен вече три дни и беше почнало да лепне. След банята пихме текила и бира и пак почнахме да обсъждаме плановете за свободните дни. А Венци се отпусна и почна да говори почти свободно на английски.
Запознахме се с едни германци, които говореха свободно английски, а жената – френски. Обикаляли из Мексико с каравана и спели на палатка. Канеха се да се качат на Ел Пико и ни разпитваха за лабиринта. Май имаха доста пари, но се хвалеха как оцелявали със 600 евро на месец в Мехико.
Ден 10 и 11 – Веракруз и Хико.
Сутринта К се разхождаше по къси гащи из двора на Хуакин. На 2620м в подножието на планината не е много топло, особено за мехиканците, и Хуакин не спря да му се чуди и да го попипва за крачолите на гащите. На края К му каза, че е много беден и няма пари да си купи дълги гащи.
Венци ни откара за няколко часа до Веракруз, като по пътя задължително спирахме да снимаме Ел Пико от различни страни. Аз още от България си мислех, че Веракруз е интересно място, най-малко по исторически причини – първото пристанище на испанците в Америка. В книжката обаче пишеше за изключително малко неща за разглеждане в града и се бях разубедил. Освен това испанците са акостирали 25км по-на север, а това в последствие е станало основното пристанище. Кирчо обаче се нави да го разгледаме и в крайна сметка отидохме там.
Градът наистина не представлява нещо особено. Има интересен площад с колонади и голям аквариум. И една героична крепост. В останалото прилича на западащ български черноморски курорт, само дето е 400 000 души. Плажовете са неприятни. Катедралата им (една от старите в Мехико) изглеждаше доста зле и от вътре, и от вън. Пазарът за сувенири е изключително кичозен. Аз тържествено заявих, че няма да си купя нищо, на което пише Веракруз.
К. държеше да опита морска храна, но аз и такава не ям. Все пак намерихме заведение, в което той яде морски дарове, а аз си поръчах бира – една хара (литър и половина). Сервитьорът не разбра, че е само за мен и я донесе с три чаши.
По крайбрежната улица духаше доста силен вятър. Корабчетата предлагащи екскурзии из морето и до близките острови не работеха. Не знам дали заради вятъра или заради липса на туристи.
Вечеряхме в едно заведение с мариячи със сомбрерота. Единия дори потанцува малко степ. След това минаха по масите за бакшиши. Ние с К дадохме по една монета от 5 песо, но Венци имаше само по 10 песо. Докато им даваше монетата ги попита дали те имат 5 и те му върнаха 5 песо. Предполагам, че това е стандартна практика при бакшишите.
Най интересното вечерта беше масово танцуване на салса в една от уличките. Беше организирано от танцов клуб, но не всички бяха научили движенията при размяната на двойки и обикаляне в кръг. А на главния площад с колонадите имаше групички от мариячи чакащи да полазят някой турист.
Взех си няколко бири от Oxxo и заседнах на безплатния интернет в хотела. Имаше два компютъра и Венци седна до мен. В един момент се опитах да намеря символа @ за да напиша имейл, но не успях да го въведа с никаква клавишна комбинация. Попитах Венци и той ми каза, че трябва да е с Алт и 64 от цифровата клавиатура. Пробва да го въведе, но натискаше едновременно двата клавиша 6 и 4 и нищо не се получи. Той се обърна към жената на рецепцията и тя потвърди, че се въвежда с Алт и 64. Аз пробвах с последователно натискане и си стана. Изненадан съм, че мехиканците са толкова хай-тек и че работят с Алт и цифрова клавиатура. Аз работя от 10 годишен с компютри (вече 25 години), но изключително рядко ми се е налагало да ползвам цифровата клавиатура за символи.
Нощта беше отново шумна, но този път заради главната улица под прозореца. Заради шума станахме сравнително рано, въпреки че ни бяха казали, че крепостта отваря чак в 10. Изненадах се, като видях някакви детски чорапи да съхнат. Венци е нисичък, доста набит и широк в раменете за ръста си, но явно носеше не повече от 36ти номер обувки. Двамата отидоха да си търсят закуска, а аз нали не закусвам, взех си няколко бири (в Мексико бутилките са по 300мл) и заседнах отново на интернета.
Входа на крепостта се оказа безплатен. Като цяло не беше и много впечатляваща, освен с площта си и с трите външни форта към крепостта. Интересно беше, че част от камъните всъщност бяха корали. Всички надписи разбира се бяха само на испански.
Веракруз се води град 4 пъти героичен. Два пъти са посрещали война с Франция (май е било все заради пари) и два пъти със САЩ (било е основно за територия). При първата война със САЩ през 1847 Мексико е загубило почти половината от територията си – щатите Тексас, Аризона, Калифорния и още един.
Излязохме от крепостта и зачакахме Венци. Там ни предлагаха разхладителни напитки, но за съжаление нямаше никаква бира. Май било забранено със закон да се пие алкохол на открито (извън заведение). Никой не им е обяснил, че бирата е безалкохолно.
Отправихме се към Хико. Видяхме няколко лешояда по плажа. Венци предложи да посетим Халапа (Xalapa, сегашната столица на щата Веракруз), но като попитахме какво има за разглеждане, той се сети само за антропологическия музей. Вероятно градът е доста по-добре устроен от Веракруз, но и двамата с К. категорично отказахме да го разглеждаме.
Ако имате време, най-интересното в щата Веракруз е археологоческия комплекс Ел Тахин (El Tajin), където в допълнение може да се види представление на летящи хора. Това е индиански ритуал, който се е изпълнявал веднъж на 52 години. Сега се изпълнява по няколко пъти на ден. Ние нямахме време да отскочим до Тахин.
Хико (Xico) е малко селище, в което се влюбихме. Цветни къщички, зеленина, църквички, павирани улици, тихо, спокойничко... К заяви, че иска да си купи къща там. Седнахме в ресторант градина, който беше супер. Не само, че беше най-хубавото заведение, в което сме сядали, но беше и най-евтиното и беше супер вкусно. Имаше папагали и пауни в градината, както и други патки. Ядохме различни ястия с козе сирене, които бяха страхотни. И пихме най-хубавата мехиканска бира на света – Ноче Буена, тъмна бок бира. Тази бира я видях само още веднъж пак в заведение сравнително близо до Хико и може би е местна бира. Или пък не се предлага в магазините, а само в заведения, но в Мексико сити я нямаше по заведенията.
След обилния обяд отидохме до водопада – основната атракция на Хико. Водопадът е хубав, на две нива, но след обед слънцето е от неподходящата страна и е малко трудно за снимки. Минахме от другата страна на каньона по въжен мост и все пак успяхме да заснемем водопада. Минахме покрай бананови плантации и след това отпътувахме за Тласкала (Tlaxcala).
Тласкала е близо до Пуебла. Пътуването беше дълго, като Венци се обърка на няколко пъти. К си включи мобилния интернет и използвахме навигация от гугъл мапс.
Вечерта се оказа малко трудно да намерим хотел. Не че нямаше, но бяха неочаквано скъпи. След като обиколихме центъра пеша, тръгнахме с колата към покрайнините и там намерихме зле изглеждащ хотел, който все пак беше по-евтин. Мъжът на рецепцията ни показа как да отваряме вратата на банята, която заяжда. След като излезе, аз влязох и... не успях да изляза. Блъскахме, натискахме, дърпахме, клатихме и от двете страни, но нищо не стана. Извикаха рецепциониста и той се пробва, но също не успя, върна се да вземе инструменти и накрая откачиха вратата от пантите. Следващия половин час не спряхме да се хилим. А рецепционистът затисна с хартия езикът на бравата за да не може да се затвори пак.
Ден 12 – Тласкала, Какастла и Теотиуакан.
Към хотела нямаше закуска и сравнително рано се изнесохме от хотела към центъра на Тласкала. 10 мин след изнасянето си опипах джобовете и установих, че съм си забравил портфейла с паспорта в хотела на леглото. Бързо завихме на обратно към хотела. Загубата на паспорта може да те вкара в доста приключения в чужда стр
|