|
Видях, че питат за мен, та ето го и моят отчет:
Както моята традиция повелява, станах в 03:00 и отпердаших в 04:00 сутринта. В началото се движех много бавно, защото за първи път минах от южната страна на Вълчата глава. Както обикновено, пълният мрак - в гората, а и после по голите склонове - държеше сетивата ми в очакване за потенциална среща с обитателите на парка, в т.ч. и немските овчарки на онзи човек, който си беше опънал палатката на 100-тина метра от х.Мазалат. Вечерта той каза, че ще бъдат вързани, но все пак. След първия половин час срещнах някакво голямо животно, което стоеше на пътеката. Виждах само очите му, които отразяваха светлината от челника. Не знам какво беше, но имаше голямо разстояние между очите, та от там съдя и за размера. Спрях и почнах да му говоря разни врели-некипели, докато то се отегчи и бавно тръгна нагоре по склона. Изчаках малко и продължих.
Много бързо изкачих вр.Росоватец и започна спускането към х.Тъжа. При последното пресичане на поточето, точно преди да тръгна към вр.Ботев се подхлъзнах и паднах във водата. Часът беше 06:50. Предишни години не ми се беше случвало.. Нямах резервни обувки и продължих джвакайки. В 09:40 бях на пейката пред сградата на метеоролозите, където закусих хубаво, а после дори полегнах на пейката. След общо 40 мин. почивка на вр.Ботев продължих надолу към з.Ботев. Някъде на средата на пътя ме застигнаха първите двама от тръгналите в 06:00 сутринта. За кратко забързах с тях и за миг невнимание направих една непремерена крачка, при която усетих, че нещо стана в лявото ми коляно. Двамата се отбиха да заредят с вода на з.Ботев, а аз директно продължих напред. Разминаха ме отново на вр.Жълтец.
От Жълтец слязох по поляните от южната страна и последно видях фигурките на двамата, когато крачеха към Костенурката. Коляното започна да ме боли много силно някъде по средата на Кръстците и от там се започна големия мазохизъм. Гледах да не си сгъвам коляното, а това беше много трудно - точно по ония ми ти върхове и връхчета. Големият Купен го качих много бавно и с набиране по въжетата. Часът беше 14:00. Въобще не спрях горе да се любувам на гледката, а слязох надолу с група туристи, чиито водач, беше жена с опит в травмите. Тя прегледа коляното ми и направи лек масаж, от който за кратко ме поотпусна. Бавно качих вр.Амбарица, а на слизане ме застигина 3-тия човек от тръгналите в 06:00.
Поседнах на склона на Амбарица, точно както преди 2 години. Не знам колко време е минало - може би час, докато отново събера сили да продължа. Много участници минаха покрай мен, пожелавах им успех. Малко преди х.Добрила ме застигна участник, когото познавам по физиономия, но не и по име и ми предложи някакво обезболяващо, което веднага приех с благодарност. Не се отбих на х.Добрила, а направо продължих към х.Дерменкая. Поддържах добро темпо по равното, а по склоновете се придвижвах като мравка. Забелязах, че много участници сякаш не знаеха летните пътеки в района. Точно преди самата х.Дерменкая избрах да мина по пътя за да си спестя по-стръмното слизане и качване.
На х.Дерменкая бях в около 18:40. Макар, че все още бях добре с времето, това беше краят на моето участие за тази година. Хапнах обилно, платих си леглото и се качих в стаята. Малко по-късно при мен се качи участник от Габрово, който имаше същата контузия, но на дясното коляно. Болките бяха достатъчно силни, за да се откажем доброволно от ползването на банята, което по непотвърдена информация изискваше слизане от 3-ти до 1-ви етаж. Обсъдиме си контузиите, направихме си разбор на участието и заспахме.
Около 08:20 сутринта на другия ден тръгнахме с Рада и малкия Тити към Беклемето. Достигнахме паметника около 12:00 и там се разделихме.
Последва приключение на автостоп, което в началото тръгна добре, но на изхода на гр.Севлиево, на главния път София-Варна едва не припаднах след като повече от час и половина стоях в най-голяма жега на слънце и махах на всяко превозно средство, а нагрятия асфалт изгаряше краката ми дори през дебелите подметки. За толкова много махане видях какво ли не. Някои ми показваха и среден пръст. Като усетих, че вече съм на път да слънчасам окончателно се обадих на моите хора в Русе и им казах къде точно се намирам и да идват.
Тъкмо щях да отида и да си легна под една слива, когато махнах като за последно на някаква Ладичка. Човекът спря колата си, видя, че накуцвам и даде назад да ме вземе. Беше млад мъж на около 35-40г. от Г.Оряховица. Разказа ми, че винаги спирал на хора в беда, дори и без да му махат. В Ладичката винаги носел инструменти, въжета, вода. Невероятен добряга. Като разбра накъде пътувам дори си промени маршрута и ме остави в с.Самоводене. Исках да му дам пари и да го почерпя, но той упорито ми отказа и прие само едно кафе. Благодарих му много и му признах, че буквално ми спаси живота в тази жега, та съм му длъжник. Разделихме се. След малко моите хора пристигнаха в Самоводене и ме взеха. Бях много щастлив, че ги виждам.
Благодаря ви, Сашо и Вени! Извинявайте за притеснението! Благодаря и на Човекът от Г.Оряховица, който единствен спря в тази ужасна жега, както и на учасникът от Габрово (чието име, за съжаление, също забравих) за приятната компания! Благодаря на участникът, който ми даде обезболяващо, на жената, която ме масажира и въобще на всички мили и добри хора, които срещнах в тазгодишното приключение.. разбира се и на Станислав, че отново ни събра!
Коляното ми се възставновява. Моля, ако някой има информация за това как е участникът от Габрово, да пише.
Живот и здраве - от сърце желая всички отново да се срещнем на х.Мазалат догодина за следващото незабравимо приключение!
Цветан Тиханов
|
Отг: СтаРа Планина 100х24/2009 [re: _dmp_]
