|
Идеята за Източни Родопи и Странджа се зароди още щом стана ясно, че се събират толкова много почивни дни накуп около Великден и Гергьовден. Първоначално имаше много желаещи приятели и познати.В крайна сметка се натоварихме 5 човека с 3 колелета на Астрата – аз, Маргита, Румен, Яна и Пиеро, и в другата кола Мирка и Гонзо с хлапетата – 4 годишния Маринко и 6 месечния !!! Андрей.
През цялото време бяхме преследвани от някакъв късмет, благодарение на който се озовавахме на разни непланирани места, срещахме разни готини местни хора.
Ден Първи
Всичко започна с това, че след двеста и няколко си изминати километра, се оказахме в Кърджали, където установих, че нямам никакви документи в себе си: нито шофьорска книжка, нито документите на колата, а все пак ни предстоеше едноседмично обикаляне в погранични райони. Успях все пак да организирам изпращането на документите с автобуса до Кърджали.
Докато изчакаме колата на Мирка и Гонзо отскочихме до Перперикон, където в сравнение с разкопките от преди три години, когато бях ходил за последно, имаше още нови.
Обратно в Кърджали, където трябваше да изчакаме Мирка и Гонзо, и междувременно докато си валеше напоително седнахме в едно заведение да отпразнуваме рождения ден на Румен.
Първоначалната ни идея беше този ден да караме колела до Татул и да спим в района на палатки. Заради дъжда и най-вече заради изчакването на документите ми, се наложи да променим плана. Разговарихме се със сервитзора в заведението и той ни препоръча да отидем до х. Нановица, която се намира на 3 км след Татул. Дори ни даде телефона, който изрови от страницата на хижата: . Оказа се, че само за тази вечер от всички почивни дни по празниците има свободни места. Резервирахме за по-късно, като хижаря щеше да ни чака.
Докато дойде време да пристигне автобуса с документите отскочихме с колата до Каменната сватба която се намира съвсем близо до Кърджали.
След като пристигнаха документите, вече се успокоих и тръгнахме с колите към Нановица. Татул го пропуснахме. Оказа се че правят нов път до там и в момента всичко е в кал, а и продължаваше да вали.
В хижата вече ни очакваше запалена камина. Кухнята е на разположение на гостите и не се предлага готова храна, а всеки готви каквото си носи, което нас ни устройваше идеално. Стаите са чисти със самостоятелни санитарни възли.
Вечерта на маса хижаря ни разказа за района и за най-голямото ловно стопанство за лопатари на брега на яз. Студен кладенец. А прогнозите бяха за дъжд и на следващия ден....
Ден втори
На сутринта докато закусвахме се появи човек от селото приготве за сватба – в костюм и с бяло цветче на ревера. Донесе един филм на DVD за ловното стопанство, правен от домакина на стопанството (дано не бъркам) в който се показваше както за природата, така и за различните видове, които обитават района: елени лопатари, сърни, лисици, вълци, лешояди, и т.н. и всичко това през различните сезони. И понеже продължаваше да вали, вече беше ясно накъде ще поемем като за начало. Хижарят ни обясни как да стигнем до там от хижата.
Сватбарят междувременно беше изчезнал, но се появи час по-късно за да донесе страхотна домашна баклава правена от една от местните баби, мммммм.
До ловното стопанство се стига по стар асфалтов път, който набелязахме за каране на колелета по-нататък. Изключително приятен, без движение по него и без особено големи денивелации. От най-високата част на пътя се открива страхотна панорамна гледка към яз. Студен кладенец, платото на лешоядите (каквито видяхме на връщане), островите в язовира. Оказа се, че и на един от островите има стадо елени.
Докато карахме надолу с колата по пътя на няколко пъти стада елени пресичаха пътя пред нас... приказно... вече се радвахме, че времето беше мокро и студено.
Ловно стопанство „Крояците” се намира на брега на яз. Студен кладенец, като вътре в къщата е много чисто спретнато и уютно. Запознахме се с домакина правил филма и с жена му. Много усмихнати и приветливи хора. Посрещат гости по всяко време от Май до Септември. През останалото време е ловен сезон и е пълно със стрелящи ;) иначе резервация може да се уреди чрез ловно-рибарския съюз.
Докато стояхме и си говорехме и пак видяхме насреща по склона стада лопатари. Не можахме да ги видим в целия им блясък защото точно са им опадали рогата, но пак ще дойдем. Не ни се тръгваше, но нямаше как. Върнахме се обратно в х. Нановица, натоварихме багажа и тръгнахме по първоначално планирания маршрут, но не с колела а пак с колата. Първоначалната идея беше с колелата да стигнем до Пчеларово, но сега с колата решихме да отидем до Маджарово.
Пътя се вие надолу и пак не е никак натоварен и става идеално за колела. Пътя минава през Крумовград и след това на север. Спряхме на Душан дере с идеята да видим водопадите, но трябваше да слизаме около час надолу към дерето, пък народа вече беше с мокри крака от газенето тук-там из тревата. Продължихме по пътя като спряхме в с. Поточница, където има център за наблюдение наптици, до който се стига по черен път. Птици обаче не видяхме. Явно заради мокрото време и липсата на предварително сложена храна и мърша. Но пък разходката беше приятна :)
На минаване по язовирната стена на Студен Кладенец всички бяхме във възторг. Успоредно с колата на нивото на прозорците до нас летя през по-голямата част от стената един малък скален орел. Направо чудно :)
Следващата спирка беше с. Пчелари и по-точно скалните ниши след селото. Снимките, които бяхме виждали преди това обаче се различаваха от това, което намерихме. Както се оказа по-късно, снимките които бяхме гледали са от Глухите Камъни, а не от Пчелари. Да им се чуди човек на траките какви са ги творили по скалите.
Обилно намокрени от от мократа трева, се натоварихме отново и поехме към Маджарово. Въпреки, че вече мръкваше спряхме за малко и до българския Стоунхендж, кромлеха преди с. Долни Главанак. Разгледахме набързо, защото почваше отново да вали, а и се мръкваше и поехме към Маджарово. Там акостирахме в посетителския център.
Ден трети
Времето вече обещаваше да се оправи и най-после да покараме колела. Отидохме до Маджарово да търсим банички, но заради празника намерихме само един магазин отворен, от който се снабдихме с козунак. Румен пък търсеше заварчик, за да завари оста и курбела на колелото, където предната заварка се беше пропукала. Почти никой и нищо не работеше на празника.
Марин от центъра извади два далекогледа до моста и погледахме лешоядите на скалите, които се размърдваха след няколкото дни дъжд и хранеха малките. След малко дори се повъртяха над нас, за да ни разгледат, но явно не изглеждахме вкусни ;)
След задължителното за Великден хапване на козунак аз, Маргита, Румен и Мирка заколоездихме покрай Арда в посока яз.Ивайловград. времето вече съвсем се оправи и се показа и слънцето. Яна и Пиеро се натовариха на моята кола, а Гонзо с двете хлапета на Ситроена. Пътя се вие покрай реката с плавно изкачване. Всичко вече е зелено и пълни окото с прекрасни гледки от меандрите на Арда и долината около яз. Ивайловград. Следва плавно спускане къ, с. Бориславци, където за наш късмет още на влизане един добър човек беше отворил гаража си и имаше електрожен, та на Рмен колелото вече беше заварено и готово за качването, което ни предстоеше на север. Брей голям зор беше докато качим баира. По едно времеМирка и Гонзо се смениха за да може тя да накърми малкия Андрей. На колелото на Гонзо пък беше инсталирана детска седалка и Маринкото стана участник в колоезденето.
На билото преди спускането пък на запад тръгва маркирана червена пътека към Глухите камъни. Колоездещите обаче направихме малка почивка и решихме да си спестим ходенето в калта и се спуснахме надолу към, Малко Градище. Яна и Пиеро междувременно отидоха натам. След като впоследствие видяхме снимките стана ясно, че точно от това място бяхме гледали снимки преди да тръгнем за Родопите. Явно пак ще се идва в района. Спускането надолу беше като елексир след продължителното качване към билото от юг. За отрицателно време бяхме на площада в Малко Градище. А в местната кръчма правят страхотни татарски кюфтета и кебапчета  Но пък астиката не струва!
След почивката пак яхнахме колелата и поехме към Мезек, като по пътя спряхме да видим църквата в с. Сива река. Посрещна ни една от най-младите баби в селото.На 72 години. Дари всички ни с по един букет цветя, а на изпроводяк и с по едно великденско яйце. Страшно мило.
Карането до Мезек беше повече от приятно, с леко плавно изкачване. В селото не спирахме, а се качихме дирекно към крепостта за да я видим преди да се е мръкнало. Крепостта е българска от 11 век и е една от най-цялостно запазените в България в наши дни. Пазачът там пък резбоваше табела с надпис „Влизането забранено”. В свободното време се занимавал с дърворезба. Каза ни също, че когато се стъмни пускали прожектори, които осветяват крепостните стени.
Трябваше да видим къде ще спим. Все още земята беше много мокра, всички бяха уморени и май ни домързя да разпъваме палатки. В края на селото в посока крепостта има нов комплекс от малки бунгала с тенис корт. Където се настанихме. Малко след това се изля кратък пороен дъжд. По тъмно с Гонзо се качихме отново до крепостта за да я видим осветена и да направим няколко снимки.
Ден четвърти
Предния ден преди да стигнем Мезек заварката на колелото на Румен не издържа натоварването и се счупи. Яна и Пиеро пък трябваше да се прибират. Румен качи колелото на колата и отиде в Свиленград да го оправя. Ние с маргита се качихме на колелата и тръгнахме натам. На центъра на селото спряхме да питаме за тракийската гробница. Упътиха ни към общината. Кметицата слезе и ни разказа как е била открита, още преди освобождението на този край. Местен селянин намерил фигура на бронзов глиган в цял ръст, която успявал да укрие от турската управа, като дори успял да изпрати крака на глигана за изследване в София. Началника на турския гарнизон обаче успял да го подлъже и да вземат от него глигана. В последствие срещу крака на глигана, българстата страна получила правото на копие на глигана, което е в Националния Исторически Музей.
Ключа за гробницата ни го дадоха в магазина на центъра, който върнахме след като разгледахме. До там се стига по асфалтов път преди края на селото в посока Свиленград. Гробницата е нещо уникално. Напълно запазена, с около 30 метров коридор, две предверия и уникална куполна зала със саркофаг.
След като върнахме ключа покарахме до Свиленград по много приятен път. Като последния участък се кара по главния път, на който движението е много интензивно.
Оказа се, че по колелото на Румен има още работа и се наложи да го изчакаме. Колелото му го ремонтираха във велосервиза на автогарата. Хората там са много приятни и много си разбират работата и я харесват. В резултат колелото на Румен беше като ново и той се отказа от идеята си да купува ново.
Решихме да не караме колела там защото движението емного интензивно. Натоварихме се на колата с колелетата и поехме в посока с. Маточина. Мен и Румен ни засърбяха крачката и преди с. Сладун ги яхнахме, а Маргита си упражняваше шофьорските умения по безлюдния път.
Още преди Маточина се видяха кулите на минаретата в Одрин. Коментирахме, че ако си носехме международните паспорти, можехме да направим еднодневно каране до Одрин. Нищо, друг път.
В маточина отидохме до останките от крепостта Букелон, в която е бил затворен император Балдуин след като е бил заловен и преди да бъде закаран в Царевец. От строителните материали зад кулата личеше, че върви някаква реставрационна дейност. Раьзходихме се след това до вишката на гранична полиция на 100-на метра от крепоста. На връщане спряхме в селото да видим и църквата. Покрива е бил паднал преди време, но сега беше възстановен и отвътре беше с нов обков. Всичко е покрито с найлони. Парите за възстановяването са били отпуснати по някакъв проект, но един дядо обясни, че нещо са ги били излъгали и парите свършили, но сега били намерили друг източник и ще довършат възстановяването. Той ни каза и как да стигнем до скалната църква преди селото, която е доста голяма и неочаквано се намира насред полето издълбана в скалата.
След Маточина се върнахме обратно в Сладун, откъдето продължаваше пътя ни към Сакар. Докато чакахме Мирка и Гонзо изядохме по 1-2-3 сладоледа. Решихме да спрем до манастира Света Роица да спим. Пътя до там е в изключително лоши състояние, като отделни участъци на практика се строят отново.
Разпънахме палатковия лагер на една поляна до манастира. Това беше и първото палаткуване на 6 месечния Андрей.
Ден пети
По предварителен план бяхме решили да минем през Сакар с кола и да отидем директно в Странджа. Мислехме да покараме в района на Малко Търново и Сливарово.
На път за Малко Търново минахме през с. Бръшлян да хвърлим едно око на етнографския комплекс от стари къщи.
В Малко Търново спряхме да изчакаме Мирка и Гонзо с хлапетата. Минахме през музея и туристическия информационен център. Честно казано не получихме кой знае каква информация за това как да стигнем до разни забележителности в района. От музея ни казаха, че за да идем до тракийския комплекс „Мишкова нива”, който се намира на границата, трябва да изготвят списък до гранична полиция, но вече било късно за същия ден, защото било следобяд и можело да се организира за следващия ден. Решихме да пробваме директно в гранична полиция.
Но първо да похапнем. По-истинска пилешка пържола не бях ял досега. Същото казаха и другите закюфтетата. Такива бяха и салатите. Вкуснотийките ги ядохме в ресторанта срещу общината, който изглеждаше като от 80-те. Отвън видях един служител на гранична полиция и той ни упъти към офиса им, за да ни дадат разрешително – на изхода на града в посока КПП Малко Търново.
След като похапнахме тръгнахме нагоре, но сме пропуснали офиса и се качихме чак до КПП и до пътеката и бариерата за Мишкова нива. Обадихме се на Мирка и Гонзо да минат през офиса на гранична полиция. От там пък ги препратили отново към музея. Ние пък решихме да не губим цял ден в чакане и да оставим забележителностите в района за друг път. С Румен се качихме на колелата надолу, а Маргита пое с колата. В Малко Търново се разминахме и паднаха едни обиколки докато се намерим...
Натоварихме се на колата и тръгнахме към с. Кости, където спахме при Сашо, познат на Румен, който е направил къща за гости. Идеята ни за палатка пак пропадна заради поройния дъжд, който се изсипа докато стигнем до Кости. Мирка и Гонзо пък отидоха в Помория за да оставят хлапетата при баба им.
На другия ден решихме да караме покрай Велека до ловното стопанство Качул и след това да се върнем през с. Българи обратно в Кости. Докато минавахме обаче по пътя решихме, че не ни се кара по асфалта и решихме да караме само покрай Велека и обратно. Сашо ни обясни как да хванем пътя.
Ден шести
На сутринта Мирка и Гонзо пристигнаха рано-рано с две колела и петмата тръгнахме срещу течението на Велека. Кара се по макадамов път по който имаше тук-там локви oт падналите дъждове, но беше изключително удоволствие да се кара в гората и равнините около реката.
Сашо ни бепе описал маршрута много добре и намерихме Инди Пасха много лесно. От отбивката на пътя покрай Велека до Светилището е доста стръмно. Само аз и Гонзо стигнахме до горе с колелата, на места с бутане. Инди Пасха е езическо светилище, което е станало място за поклонение на християните. Сашо ни разказа, че според преданията водата, която извира от скалната ниша там била лековита и помагала най-вече за очите и хора са проглеждали, след като са измили очите си с водата. Но най-важното е било да се вярва в силата на водата. Всяка година седмица след великден там има поклонение.
След Инди Пасха слязохме отново на пътя до Велека и продължихме в посока Качул. До там карахме под постоянните атаки на комарите кръвопийци. Преди ловното стопаство пътя става асфалтов, а след това пресича реката, където има табела за посетителски център на Зелени балкани. Пътят обаче е много обрасъл и не стигнахме до там. Върнахме се малко назад и поседнахме да обядваме на една беседка.
След почивката най-трудното беше да седнем отново на седалките, но нямахме избор, трябваше да се върнем обратно в Кости. Малко след като тръгнахме се счупи педала на колелото на Мирка. След няколко безуспешни опити за ремонт на място, двамата с Гонзо се върнаха малко назад и успяха да намерят едни добри хора, които имаха електрожен във вилата и завариха педала.
Почваше вече доста да напича и дори змии бяха напълзяли по пътя на припек.
По пътя обратно към Кости минахме през Влахов дол или Голямото Аязмо. На тази свещена местност преди преди години се събирали всички нестинари. Денят винаги бил неделята преди празника на светците Константин и Елена. А мястото - по средата между петте нестинарски села Българи, Кости, Кондолово, Граматиково и Сливарово. От всяко село тръгвало шествие с нестинарски икони начело с момчета и момичета, носещи имената Константин и Елена. Според една от легендите на това място е растяло ореховото дърво-близнак, от което са направени нестинарските икони-братя на селата Българи и Кости. Видяхме 5 платформи каквато видяхме по-късно и в с. Българи.
Там ни заваля дъжд и тръгнахме обратно. Дъжда след малко спря и продължихме в свежестта на гората. Вечерта както си му е реда, софра до камината, хапване, пийване, и съответно чертане на планове за следващия ден – каране покрай Велека до морето. Сашо ни обясни как да хванем правилния път за с. Бродилово и оттам да продължим към Синеморец, като предупреди, че на места пътя е доста непроходим. Решихме да рискуваме и да тръгнем.
Ден седми
След сутрешно кафе и хапване на центъра на Кости тръгнахме по един бивш асфалтов път кйто се изкачва над селото и след това се спуска пак надолу покрай реката. Оттук нататък почти през цялото време карахме без никаква промяна в денивелацията. Пътят до Бродилово е черен, като влагата се беше поотдръпнала и бее приятно за каране. Разстоянието до Бродилово от около 12 км. изминахме за около час и половина.
На площада вече направихме задължителната дегустация на няколко сладоледа и станахме свидетели на сериала „хора стават животни”. В 10 ч. сутринта един местен „братчед” беше на автопилот и досаждаше.
С нови сили поехме отново по пътя, който пресича реката и е маркиран по някои дървета със синьо-бели маркировки. Оттук нататък пътя вече е много по-изровен, а комарите ставаха все по-яростни. Дори аутана, който Румен носеше не помагаше много. На едно място се бях откъснал малко напред от другите и карах в един тунел от дървета и на около 10-на метра пред мен на пътя кацна малък скален орел, погледна ме и отлетя. Малко по-късно карайки с Маргита от едно дърво излетя още един орел.
Пътя ставаше все по-изровен и в един момент спрях в една локва, нагазил почти до колене в кал. Нямаше какво да направя освен да продължа да карам. Малко по-нататък пътя вървеше съвсем близо на нивото на реката и нагазих в нея за да се измия.
Малко след това склоновете взеха да стават все по-ниски и да става все по-равно напред и хоризонта да става по-нисък. Морето беше близо, а и края на мъките ни. Въореки, че карахме по трева, трасето беше изключително бабунесто, което се отрази на задните ни части. На места дори бутахме за да си почиваме.
На излизане от Бродилово един дедо ни каза, че сутринта преди нас беше минал друг колоездач и почти през цялото време виждахме следите му. Настигнахме го малко преди устието на реката, където беше спрял да сменя спукана гума. Беше един украинец, тръгнал да обикаля из България.
Излязохме на асфалта доста разглобени и решихме вместо към Синеморец да караме към Ахтопол. Нямаше много движение и беше прохладно и приятно за каране. В същото време един приятел от Бургас каза, че там имало гръмотевична буря. Всички бяхме достатъчно уморени и решихме да аз и Мирка да идем до Кости да приберем колите и багажа.
Маршрутката от Ахтопол до Царево обаче беше доста по-късно отколото маршрутката от Царево за Кости и с Мирка зачакахме на стоп. Качиха ни до Варвара, след това до Царево, като по пътя се разминахме с бурята. От Царево пък имахме късмет да хванем стоп директно до Кости.
В ахтопол пристигнахме на спиране на дъжда и над морето и фара излезе прекрасна двойна дъга.
Мирка и Гонзо си тръгнаха към Поморие да приберат челядта, а ние се настанихме в едно хотелче и измихме колелата от натрупаната кал.
Ден осми
Вечерта трябваше да сме на една сватба с чеверме в с. Пелевун до Ивайловград. Натоварихме колелата вътре в колата заедно с целия багаж и тръгнахме. След Ахтопол спряхме да видим морето от съвсем близо. Корморани и чайки се припичаха на слънце на скалите, малко по-навътре се къпеха лебеди.
Следващата ни спирка беше с. Българи. Разходихме се из селото и малко извън него за да наснимаме рядкосрещаната и защитена Странджанска Зеленика. Срещнахме едно семейство, които си бяха набрали, въпреки, че казаха, че знаят че е защитена от закона. Видяхме същите платформи, каквито имаше и на Голямото Аязмо (Влахин дол).
Натоварихме се пак на колата и по криволичещия път поехме към Тополовград и след това към Ивайловград. Шофирането по тези горски пътища винаги ми е носело страхотно удоволствие, така беше и сега.
След преминаването на язовирната стена на яз. Ивайловград намерихме узрели череши покрай пътя. Нямаше как да не спрем :) Пристигнахме в с.Пелевун привечер и понеже се притъмняваше разпънахме палатките, веднага след което заваля дъжд и градушка, но закратко. Дъждът не успя да изгаси огъня и народа се насъбра около него.
Шофирането цял ден и концентрацията по пътя си казаха думата. Две глътки ракия ми бяха достатъчни да се оттегля в чувала на топло. Будех се на 1-2 пъти през нощта от песните огласящи поляната.
Ден девети
На следващия ден се чудехме какво точно да правим. Времето пак се разваляше и беше мокро. Първоначалната идея да се разходим към меандрите на Бяла река се промениха поради тази причина. Решихме да отскочим до близкото с. Костилково. По предварителна информация, която имахме то е почти обезлюдено.
По пътя за костилково срещнахме самотна колоездачка, която издирваше останалата част от групата си. В селото намерихме доста разрушени стари къщи. Почти навсякъде тревата беше превзела пътищата и пътеките. Но имаше и няколко обработени градини. Едиствените хора, които видяхме бяха една луда баба и роднините й, които бяха дошли да я видят, и обитателите на „еко къщата” – няколко млади чужденци. Тази „еко къща” е била стара къща, която е била полу-разрушена и е възстановена по някакъв проект. Видях други къщи и в по-добро състояние и не разбрах какво й беше еко-то на тази.
Най-жалната картинка представляваше църквата в селото. С паднал покрив и разпадаща се. Личеше, че и иманярите са минали оттам и през двора на църквата. Имаше големи плочи повдигнати и копано под тях.
Набрахме си малко мащерка и се натоврихме на колата. На няколко пъти по пътя дъжда измиваше колата или пък виждахме черните облаци и пороите, които се изливат встрани от нас.
Оставихме Румен в Кърджали за именния ден на братовчед му, а ние продължихме към Стара Загора.
Ден десети
Наспахме се и без да бързаме за никъде отскочихме до спасителния център за диви животни, където Сашка точно започваше да храни лешоядите и орлите. Един щъркел с повредено крило си беше намерил здрава дама, и двамата имаха яйца и очакваха малки щъркелчета. Цял куп бели и един черен щъркел щъкаха в двора, дори и една сива чапла се спотайваше около оградата. Разгледахме и останалите птици: сови, керкенези, пеликани.
Едно обедно кафене, лежерен обяд и пътуване обратно в София.
Като обобщение съм страшно доволен и зареден с енергия и впечатления от тази обиколка. Видяхме невероятни места, джунгла около Велека, исторически забележителности. Срещнахме и много готини и открити хора. Набелязахме си маршрути за каране на колела.
Всички снимки от обиколката са .
Поздрави,
Митака
|
Източни Родопи и Странджа празнично
