*****************************************************************

“...Скоро сме на новата хижа на Езерата.. Ама ужасно уютна хижа – като обяснявам на някого за какво иде реч, сравнявам я с къщичка от селото на Билбо Бегинс. Не изглежда много пълна, скоро става ясно защо. Огромен брой американци се задават откъм влека на пистата. Приличат на ято пеперуди. Имат такива благородни физиономии, че хижата придобива още по-приказен вид. Косите ни настръхват при вида на няколко умопомрачително хубави девойки ( ей, друго си е на планина, какви хубавици бродят по пътеките...). Въпреки мъглата, въпреки умората, окончателно решаваме, живи или умрели, тази вечер ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да се доберем до Вазов; после ще се върнем тук и ще разкажем героическата история на нашите премеждия, белким впечатлим някое от тези миловидни създания. Някак трябва да се доберем!...



...Криво-ляво, дотътряме се по предназначение. Хубавата столова е пълна. Викат й „хубавата”, щото вътре има печка. Сега там се весели някаква организирана група (ха, страхотно, тъкмо си търсехме компания), водач им е Румен, бил много известен в планинарските среди... Какво щастие, ще се запознаем с истински планинари като нас. Не ги знам какви са тия хора (хубаво пеят, във всеки случай); сега до нас долитат нежните трели на прекрасна песен, която ни кара да се просълзим; страхотно е да чуеш нещо подобно всред тишината на дивотията наоколо.
Другата столова също епълна. Намираме си някак столчета и вадим храната. Светльо си поръчва чиния леща от 2.50 лв. Още не знае колко струва и видимо му се услажда.
Отивам да питам къде ще спим тази вечер. В кухнята има купонче – все непознати типове. На Вазов ходя, е, не много често (но редовно) от не си спомням колко време, ама така и не можах да му хвана края кой-кой е в тая хижа. Само хижаря, Венци, го знам. Този път случваме на любезен рокер около 50-те; представя се като Сашко Приятеля На Венци. Я, смайваме се, па тука винаги е пълно с прекрасни хора! Вазов е единствената частна хижа в България, Венци си продал апартамента на жълтите павета в Сф за да я купи. Решил да я превърне в притегателен център за почитателите на източните култури, религии, философии и пр.; според мен с огромен успех. По тия места се свъртат предимно гъбари (растат едни вълшебни гъбки набизо, на Зелени рид, псилосциби се казват). Не ти е майко работа до какви състояния на тялото и духа се докарват тез младежи, берейки гъби и четейки книжки за тях - един вид своеобразна медитация.
Та затова сега едва не припадаме от вълнение, не се среща често подобна атмосфера в българска хижа… Предлага ни бунгало, натъртвайки, че там никой нямало да ни безпокои. Поглеждам го изпод вежди. Хм... не щем бунгало, искаме в хижата, ако има свободни нарове. Показва ми стаята и пак, натъртвайки, споменава, че ако искаме да сме сами – бунгалата са свободни; в тази стая имало още двама като нас, дали нямало да ни притеснят? Тоя май ни прецени като двойка педали, мисля си, ей сега ще се пошегувам с него. Тамън да го пошегувам назидателно и... уточнява, че само ние и тези двамата не сме били с група. Всички настанил отделно, ама свършили стаите...ха-ха-ха-ха.

Жулим бира (аз) и водка (Бай Светльо). Хрупаме курабии с вкус на сироп за кашлица от времето на соцреализма. Облекли сме де що имаме под ръка; вътре е такъв клинчар, че цигареният дим замръзва на кубчета и се разбива в земята. На съседната маса загряват с червено вино. Двама мъже и две жени. Единият разпалено обяснява как предотвратил сбиване в планината между едва ли не 300-400 човека, а мацките кимат одобрително с глава. Поучително е, де да имаше повече такива харизматични личности... Докато се чудим колко по-добре би могло да бъде, от съседната столова изскача изключително симпатичен мъж на средна възраст; натиска нежно дръжката на кухненската врата и пита има ли китара в хижата. Рокерът, натъртвайки (явно му е стил), категорично отказва да услужи. „На тази китара – вика – и ти много добре го знаеш, не се свири чалга. Тя е на Венци и на нея се свири единствено...ъ-ъ-ъ... джаз... таковата... ъ-ъ... фюжън...”. Гадно копеле, нека се веселят хората, нали за това са дошли... Не си спомням някога да са били толкова негостоприемни тук...
След 5 минути и ние се включваме във веселбата. Тоя, дето искаше китарата, ни хваща за слушатели. Без никакво притеснение идва при нас, казва:”К’во ста’а, момци?”, подканя Светльо да му сипе водка (Светльо сам се е сетил вече) и подхваща обичайните, безкрайно интересни и поучителни разкази за планинарски подвизи, ремонти на заслони, колко сплотена група били... Разяснява ни как водача би трябвало да има авторитет сред групата, как понякога трябва да налага решенията си дори със сила, ако се наложи... Гледаме го с нескрито възхищение и дълбоко в себе си се надяваме някога да бъдем като него... Едва се откъсва от нас, жадно поглъщащите всяка негова дума. Приятен човек.

Оттатък групарите вдигат градуса на забавлението. Хорали, акапели, хорА; правя три успешни опита опита да се вмъкна, уж за да се сгрея на печката, а всъщност да се внедря в групичката. ;-) Когато пеенето преминава онази граница, на човешкото с божественото, от кухнята не издържат и избухват в аплодисменти. За такива моменти си струва да живее човек, обяснява Сашко Рокера. Вярваме му, разбира се.
Към полунощ симпатягите пеят химна и се разотиват по стаите. Веднага окупираме местата им. Остатъкът от вечерта е ужасно смотан: отсъствието им си казва думата.


Сутринта заварваме Венци да се храни от една забележително чиста тенджера. Пита готвача, гладко избръснат тип, с вид на английско денди, какво е това, дето го яде. Джентълменът уточнява, но е видимо недоволен от пренебрежителното отношение към неговите кулирани умения...


Оттатък групарите вдигат градуса на забавлението. Хорали, акапели, хорА; правя три успешни опита опита да се вмъкна, уж за да се сгрея на печката, а всъщност да се внедря в групичката. ;-) Когато пеенето преминава онази граница, на човешкото с божественото, от кухнята не издържат и избухват в аплодисменти. За такива моменти си струва да живее човек, обяснява Сашко Рокера. Вярваме му, разбира се.
Към полунощ симпатягите пеят химна и се разотиват по стаите. Веднага окупираме местата им. Остатъкът от вечерта е ужасно смотан: отсъствието им си казва думата.


Сутринта заварваме Венци да се храни от една забележително чиста тенджера. Пита готвача, гладко избръснат тип, с вид на английско денди, какво е това, дето го яде. Джентълменът уточнява, видимо недоволен от пренебрежителното отношение към неговите кулирани умения.
От колоните сега се носят църковно-славянски песнопения. Хижарската котка, Дзен, медитира върху якето на Бай Светльо. Обстановката е ...


***************************************************************
Чудесно е някой да ни напътства, защото твърде много неща ни убягват и твърде много разчитаме на своите възприятия, които само ни въвеждат в заблуждение.
Благодяря за безценните съвети, следващия път ще ти пратя пътеписа първо на теб за да внесеш необходимите промени. Трогнат съм от вниманието, приемам градивната критика, потресен съм от забележителната проницателност на твоя пост. Съжденията ти маркираха с жалони правилната пътека в безкрайно объркания ми живот.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите