|
Ден четвърти: Кобилино бранище – х. Иван Вазов
Този преход е такава класика, че повечето са го минавали много пъти, по много варианти и едва ли има останали някакви тайни в него.
На другия ден в 8 часа поех от Кобилино бранище към Поповокапския превал. Лирическият герой беше леко скапан. По едно време забелязах, че отпивах вода от почти всяко поточе, което пресичах. Нямаше видима причина, но ходенето нещо не ми спореше. Чак към 10 часа се завлякох до превала. Малко след 11 часа бях на Голяма попова капа. Независимо за кой път си тук, гледките са винаги впечатляващи! Повъртях се малко и вместо да се юрна, както обикновено, към Купените, странно защо се помайвах пред пътечката. Някак си не бях свежарка и се чувствах тежка и тромава. Не си усещах краката на 100% сигурни, а там има поне едно място, където може да ти потрябват. Ами два дена подред “изтънчени удоволствия” може да ти дойдат много, нали. Била си тук толкова пъти, пак ще бъдеш, я си хващай булеварда към х. Мальовица. Дъра-бъра, успокоителни приказки. Много тъпо! И сега като се сетя, ме е яд. Малко след Страшното езеро вече мнооого съжалявах, но беше късно. Към мене прииждаше цяла манифестация. Не се бях сетила, че е събота! Само за една вечер хората мъкнеха невероятни товари нагоре. Шампионът беше един, който освен огромната раница носеше и шестица Ариана!
На хижата беше убийствено горещо и гъмжеше от народ. След трите дни дивотия, това ми изглеждаше неестествено и кошмарно. Исках да се измъкна бързо към върха. Влязох, колкото да си купя половин литър вода и набързо пих всичко, което ставаше за пиене – чай, кафе, сок. Сокът беше със сламка. Разсеяно я пъхнах в капака на раницата. Исках да изгълтам и една салата, но се оказа, че салатите вървят само в комплект с тройка кюфтета. С пълен стомах срещу баира? – не, благодаря. В 15:30 поех нагоре. Чудех се къде се беше събрал всичкият този народ. Поне 200 човека слязоха, докато се качвах след втора тераса. Около Еленино езеро беше пълно с групи, които щяха да нощуват там.
В 18 часа бях горе. Беше пусто. Отцепих към Додов връх. Времето беше идеално за ходене. Прохладно, слънцето ниско и слабо, пък и там, както се знае, винаги духа. Пак духаше като за световно. Отляво Дългия рид се спускаше като пързалка към Рилския манастир, а отдясно Урдиния циркус се гънеше в сюрреалистични форми. След Додов връх сякаш влязох в “зоната” – това състояние на почти идеален баланс в биохимията на организма. Имах усещането, че мога да вървя безкрайно, не чувствах никаква умора. Защо не бях така сутринта! Вървях и гледах на всички страни. Познатите места бяха по-различни на залязващото слънце. Лъчите му се пречупваха по странен начин и всичко изглеждаше сякаш под вода. Беше пълно с крави и коне. Това че Топилата и долината към х. Иван Вазов бяха пълни със стада, не ме учуди. Учуди ме, че Урдиния циркус също беше пълен с крави и коне. Минавах през едно стадо, което се беше разположило точно на пътеката. На фона на Мальовица, в тревата беше легнал огромен бик, очевидно босът на стадото, черен, лъскав и невъзмутимо преживящ. Цареше невероятно спокойствие.
Вече вървях по долината към хижата. Точно тук внезапно ме сепна очевидното – никога досега Рила не е била толкова суха! Крачех стотици метри по сух мочур в долина, която се казваше Голяма мокрица, и в която нямаше нищо мокро освен отънялата река. Пък и този клек, дето е плъзнал навсякъде. Явно е по-топло и той се чувства добре на височини, където допреди 10-15 години не би могъл да живее.
В 21:30 заковах спирачки пред хижата. Пак беше тъмна. Агрегатът пак не работеше. Чудех се защо пак съм тук. Няма разумно обяснение.
В хижата се спи срещу 10 лв. Предлагат салати и ядене, но в 22 часа шублерът хлопва и кой ял, ял.
Ден пети: х. Иван Вазов – Паничище (през Кабул и Ташмандра)
Кафето беше добро и много. Снощи изпуснах салатата, но сега си я взех в ненарязан вид. Кафе с домат – неочаквано добра комбинация.
Днес ще закусвам на друго мое любимо място – Вазов връх (Дамга).
В 7:30 тръгвам към Раздела. Отовишкия сърдито е надвиснал отляво – добре, де и при тебе ще дойда, но малко по-късно. Наоколо пасат десетки крави, подрънкват хлопки. Високо на Отовишкото било, изрязани в небето, се виждат коне. Пасторал. Тази долина е като лек за невротизираната градска душа. Малко преди билото, там, където пътеката завива наляво към Раздела, аз завивам надясно към върха. След малко съм на билната пътека и в 9 часа съм на Вазов връх. На запад Калините и Поличите блестят като златни. Бавно се обръщам на изток. На това място гледката към Мальовица поразява като мълния! Мальовишкото било се е озъбило като красив хищник. Пред него се вие най-странната долина – Урдина и завършва с още по-странния си циркус. Винаги ми е изглеждала като част от друг свят. Странни гънки, високо разхвърляни циркусни езера, нелогични преходи и всичко това, свързано с меки зелени поляни. В главата ми съвсем тихо Pink Floyd подема великото началото на Shine on you crazy diamond. Мигът е съвършен! Не смея да дишам. Като ти се случи такъв момент, трябва бързо-бързо да го заковеш в главата си и когато си на дъното, да го извикаш, да се хванеш за него и да изплуваш.
В 9:45 тръгвам по билото към Отовишки връх. По този път вратът ти се изкривява надясно. Там виждаш по 4, по 5, по 6 езера в различни комбинации. На едно място се виждат и седемте, надиплени едно над друго. Незабравимо. Всяко езеро си има характер. Окото, например, ме плаши. Сякаш има някаква чудовищна мощ в това бездънно езеро.
В 11:10 съм на върха. Отовишкото езеро е пълно. Може би защото пряспата под Скалица още си стои. Сега си давам сметка колко малко преспи видях това лято по Рила. На запад от Отовишки връх се е протегнало билото към Скалица, Птичи връх, Черни връх. Не съм била там. Някой друг път. Сега отивам на север към Кабул и Ташмандра. Там също не съм била. Освен това от Паничище транспортът е по-лесен. Не е за вярване, но довечера ще спя в София. Всъщност от тук вече си тръгвам. Завъртам се към просторната зелена долина. На юг и изток се раздиплят познатите била, вериги, върхове. Не ми се тръгва. В 11:20 обръщам гръб на толкова любими места, хващам пътечката по северната стена, която тръгва на няколко метра под върха и отпрашвам към Кабул.
Към 12:30 съм на Кабул. Хвърлям последен поглед към Отовишкия циркус и Мальовишкото било и тръгвам надолу. Някога е имало широка пътека. Сега има само парчета от нея. Отвреме-навреме се виждат ту пирамидки, ту стара зелена маркировка. Сега е ясно накъде трябва да вървя - и пътеката долу на превала към Ташмандра (Каменна мандра), и самият връх се виждат. Но ако няма видимост, ориентирането ще е много трудно в тези обширни тревни склонове. Там някъде, почти на превала, срещнах Румен Грънчаров (както се разбра по-късно) с групата му. Още веднъж благодаря за точните описания.
В 13:50 съм на Ташмандра. На тази височина (2166 м) жегата ме причаква с коварен удар. Ако зад гърба ми не беше Кабул, веднага щях да се врътна и да потегля обратно. Не обичам този тип върхове – обли и валчести. Пълзиш по тях като муха по кубе и нямаш никаква ориентация къде си, колко ти остава и дали изобщо си към върха. (Приказки, нали утре съм на работа.) Тук не се вижда пътека. Вървя на запад към по-слабо изразено връхче, защото според картата там има нещо като ръб, по който лесно се отива към Черната скала. Всичко е затревено и хвойнесто. Избирам места, където тревата и хвойната са най-ниски и слаби. След малко наистина съм на ръб, има скали. Тръгвам надолу. Вижда се нещо като пътечка, губи се. На едно място до две-три зелени елхички точно надолу пак се появява. Ясно е накъде да вървиш – долу се вижда пътеката към Черната скала. Според обясненията, след Черната скала, вдясно, при дърво с две табелки се отделя пътеката за Паничище. След Черната скала оглеждам всяко дърво вдясно, но табелки няма. Часът е три следобед и жегата е освирепяла. Намирам се на поляна с прорасли ниски храсти и дървета. Поглеждам картата – пътеката, е чак към долния край на поляната. Продължавам още малко и виждам двете табелки! Има и доста голяма каменна пирамидка. С радост се пъхам в дебелата гора. Този, който е сътворил дървото и водата, наистина е бог!
Пътеката е много стръмна и слизам на спирачки. Точно в 16 часа съм пред Посетителския център в Паничище.
--------------------------------
Един час по-късно съм в маршрутка за София, горещината постепенно ме премазва, а в главата ми, кой знае защо, Pink Floyd припяват Welcome my son, welcome to the machine…
Започва път от моя праг...
|
Продължението - четвърти и пети ден [re: Maлaмa]
