|
на 16062007
След като разбрах, че има вероятност да ми прецакат следващите два уикенда със светски мероприятия, реших да си взема доза „Рилинг”, въпреки прогнозите за нестабилно време и превалявания. Обявих го на приятели и Валя каза – „идвам”.
Излизахме Говедарци към 10.30, след като изпуснахме ранния превоз от София и тягостно изчакване в Самоков. Поехме по пътеката за х. “Мечит”. Настигна ни бай Христо – шефа на Кобилино бранище с неговата вярна дружина. Не му вървеше катъринга, животните се плашеха и на няколко пъти обръщаха товара. Бързаше нагоре да изпревари бурята. Нас категорично ни изпревари. Заля ни порой в края на пистата. Поскрихме се малко под боровете и като отмина продължихме.
В х. “Мечит”, както винаги ни посрещнаха любезните хижари, хапнахме по една топла супа, поразпитахме кой е тръгнал нагоре. Просветна слънце, „дано се е изваляло”, метнахме раниците и си продължихме по пътя нагоре. На Говедарника (Малък преслап) пак ни заваля, използвахме навесчето с картата (защо не ги правят по-големи), поехме дъх и продължихме. Знаехме че ще ни вали, какво толкова - дъждобранинг. Кайзеровият път/река в идеално състояние. Като ходиш по широко, не газиш на дълбоко. „Дъното” – пясъчно каменисто, не е някоя тиня - да се хлъзгаш. Перефразирах си от една народна песен „не съм булка медяна, шикеряна”, няма да се стопим, я. Облаците си пътуваха насам-натам. Разминахме се с група, слизаща от върха – сухи, валяло ги (дори малко градушка), но преминало. Показаха ни снимка на пепелянка, ние бяхме решили, че поне в дъжда няма змии. Обаче имаше рояци мухи и хапеха „като пред дъжд”. Много налитаха и на фотоапарата, дали защото е лъскав. Какви ли не тактики мислех, за да не влизат в кадър. Та 1-2 от снимките с летящи керкенези, са всъщност, с мухи.
Така неусетно стигнахме до премката между Будачки камък и Мечитите. Затаихме дъх пред тази гледка към долината на река Леви Искър. Слънцето осветяваше като прожектор върховете над долината, Скакавците, езерото Йозола, отваряха се прозорци за гледки и снимки. Мухите изчезнаха, настъпи тишина и безвремие. Беше величествено. Въздишах, снимах и не ми се тръгваше. Когато се поогледахме пътеката за Будачки камък беше полазена от черни облаци. Добре де, някой друг път. Продължихме по Кайзеровия път към Мечитите. Небето съвсем причерня, сниши се, обгрърна Земята. Вече не ставаше за снимки, внимавахме да не се отклоним, вървяхме по пътя и се надявахме някак да ни подмине. Оглеждахме се, наоколо само камъни и клек. Позатичахме се, нещо подслон (каменна ниша) да открием. И тогава Онзи отгоре ни духна като някакви играчки в шепата си. Но Царски друм широк, няма да изпаднем, още малко и ще се скрием някъде. И тогава се започна ПЕЙНТБОЛА – градушка с топчета като на пейнтбол, стрелба от всички страни и как болиии… Хвърлихме се в близкия клек. Като го газим ни идва висок, но като го лазим… Раниците се заклещиха в клоните, свихме се като гъбки – на колене, ръцете и главата свити към краката, а раниците поемат отгоре ударите (Юра беше прав – здрав плат излезе). Ситуацията беше смешна от всякъде, прихнах в нечленоразделни звуци. Помислих си „Валя ще реши, че плача”. Поизвърнах се към нея, не й беше добра позата, единият крак на открито, с него законтряше на баира. Градушката продължаваше, бой по манерките в барабанен ритъм. Сетих се, че в случая не бяхме играчи, а просто мишени. А Онзи отгоре „Тряяяс!” започна да отброява геймовете. И какви красиви огнени камшици плющяха из черното небе. Как тряскаше, чак земята вибрираше под нас. (не че беше толкова близо, но на върха имаше такъв ефект).От дете обичах мълниите, майка все ме дърпаше от прозореца. А сега в окото на бурята ... Поразмърдах се и посегнах към чантичката под мен (с фотоапарата). А Валя ми изкрещя - „да не си посмяла”. Е, поне се успокоих за ситуацията – комуникативни сме, както казват психиатрите– говорим, виждаме, чуваме. Само че градушката не спираше, ледени рикошети започнаха да ни бият от всички страни. И – не мога да повярвам – да ни се мушат из дрехите, а там на топло се топяха бавно. Стана някак мокро и студено, то си бяхме като във фризер, отвсякъде лед. Минаха около 15минути, топчетата станаха по-малки, но в по-плътна маса. Сетих се за надупчени покриви на коли и се притесних до кога ще издържим, краката ни изтръпнаха. При всеки опит да посегна към раницата на гърба – бой през ръцете. Едва успях да разкопчая шалтето. Метнах го върху двете, усмихнахме се щастливи, хем за изолация на мълниите. Все още духаше вятър, който се опита да ни сграбчи шалтето. Стисках го с двете ръце, а те червени, вкочанени. Ядосах се, не може да сме толкова безпомощни. Решихме да преминем от другата страна на пътя. Свлякохме се някак и на пребежки, снижени се хвърлихме в канавката от другата страна. (Ха ха, точно като по филмите, когато им хвърлят гранатите докато са на открито, или някоя бомба изрови яма на пътя). Да, но ние вече имахме истинско прикритие – каменна стеничка от подветрената срана! С шалте на главите и без рикошети, вече можехме да мислим и за друго. Вече беше по-лесно за снимане, но Валя пак ме предупреди „не си го и помисляй”, обещах й, че няма да вадя фотоапарата. Градушката си продължаваше, вече 30 минути. В града някак бързо свършва, тропне, тресне и край. А тук – не спираше, нещо сме го загазили, защо ли?
Още в началото се пробвах с молитви, но ми беше смешно за пейнтбола и не стана. Просветна ми, че като са на зор, хората дават обет. Започнах да се пазаря за разни неща, не ставаше. Явно не можеше да се забъркват роднини и приятели. Вледенявахме се, а промяна нямаше. И тогава схванах за какъв обет става въпрос - лично и трагично, свързано с планината - сърцето ми се късаше. Дадох го, но не можех да го кажа, без съжаления и подкрепа. Думна още един два пъти и спря. Може да е съвпадение, а може и да не е. Изправихме се, поогледахме се - като бити от градушка! Вече не ни беше смешно. Пръстите не ни слушаха, едва отворихме циповете на раниците, облякохме си по още някое пуловерче, аз даже си сложих ръкавици, какво блаженство за ръцете ми. Наоколо всичко беше побеляло, 10 см ледена покривка. Вече имах разрешение за фотоапарата, но не и да отида още малко, там зад завоя - да снимам Голям Мечит и Лопушки връх.. Валя отсече – „тръгваме” и хукнахме надолу към х. Мечит.
Мечтаехме си за топъл душ и сгряващо питие. Ледената настилка хрупаше под краката ни, течаха и мътни вади. Оглеждахме се дали няма да повтори градушката. Сетих се за една приятелка метеороложка, като я видя, ще седнем на маса и да поговорим по метода “Ти мен уважаваш ли ме?”. Та да й предложа в прогнозите, ако може, да има някакви пояснения – “краткотрайни превалявания – 40 мин. градушка, диаметър и плътност на ледените топчета, интензивност на валежа и сила на удар ...” – нещо такова, да знаем с какви каски да ходим по планините. Вече бяхме на по-ниско. Заваля дъжд, но бит от градушка от дъжд се не бои! А в главата ми се завъртя песента:
“... топъл дъжд, летен дъжд,
плисна в миг и отшумя
и светът изведнъж
стана по-красив и бял...” - може би не е съвсем точно...
А около нас светът започна да става зелен и свеж. Всичко ни джвакаше. Камъните по Царския друм някак бяха по-остри и неустойчиви на слизане. Но вече завоите ни бяха познати. Сетихме се, че можем да се пробваме по схемата “позвъни на приятел”. Звъннахме и се помолихме “за помощ” и за “спасение”, а не просто да ни приберат с кола от Говедарци. Тактиката сработи - някои обичат да са спасители, а не да ги юркат – ела тук, иди там. Прибираме се!
Все пак имахме време и за хижата, да се обадим. Хвърлихме мокрия багаж в предверието и надникнахме в трапезарията. Компанията от дружество “Витоша” ни гледаше в очакване... и някой тихо попита “Какво стана? Как сте?” Тогава ми светна, че те са се тревожили за нас и ми стана мило. Усмихнах се и изръсих – “Беше ужас, ама какви снимки направих”. Всички се засмяха. Разменихме мейли и заговорихме за нови маршрути. Преоблякохме се. Печката бумтеше. Докато хапнем и пийнем по кафе, якетата изсъхнаха. За малко бяхме пропуснали шанса си да слезем на стоп с мотори до долу. Метнахме раниците, сбогувахме се с хижарите и приятната компания и потеглихме към Говедарци.
Като видяхме следите от гуми по стръмната писта се зарадвахме, че поне този екшън сме си спестили. Появихме се точно навреме за срещата. “Спасителят” ни огледа с любопитство и докато прибирахме раниците в багажника ни попита дали имаме нещо за ядене. Предложихме сандвичи, разхождани на 2500 м н.в. Ние седнахме в колата, а той остана навън да хапне и “да подиша чист въздух”. После седна доволен “Какво му трябва на човек!”. Видя ни зачервените ръце и въздъхна съжалително “Е за това ли бихте толкова път, можехте да си стоите в къщи и да си играете на пържолки”. Прихнахме да се смеем. Само че нашите пържолки бяха “пейнтболски” – на червени кръгчета и точици, които вечерта станаха сини. Пътувахме към София, а часът беше едва 20.00. Поглеждах тъжно назад към отдалечаващите се върхове на Рила.
Снимките потвърждават написаното:
Това не е пътепис а материал за рубриката “не правете като нас!” Не защото е по-опасно от движението по пътищата, а защото много трудно се дава обет, свързан с най-скъпото - планината и още по-трудно се спазва, когато си извън критичната ситуация. Но все пак е въпрос на чест...
|
“Пейнтбол” на връх Мечит
