|
Така се казва долното. Не е редактирано, не съм го чел дори - просто писах, писах без да мисля. Не съм го чел, а и надали някой от вас ще го дочете докрай - много е дълго....
И все пак - ето го:
На такава възраст
На такава възраст сме, беше казал някой. В тая възраст е така – по 10-12 часа на ден, обядът идва със закуската в 10 вечерта, една кутия цигари на ден и то не защото ти се пуши.
Прахоляк, бързане, вечно свит от нерви стомах...
Костюм, лаптоп, офиси, преговори, “Какво ще пиете?” “Чаша вода, благодаря”, изрази като “не съм оправомощен”, “като компромисно решение”, “не съм в течение”, “би било изключително полезно за” и тем подобни дивотии....
Искам да го видя тоя някой, който казваше, че в тази възраст е така. Искам да го хвана за хилавото от висене на бюро вратле, искам да го стисна за оределите без време коси и да навра мишата му физиономия в бъдещето, за да види себе си.... Да види шкембето, отпуснатите бузи, пожълтялата кожа, задръстените дробове, първия инфаркт на 40.... Да види богатото, бездушно и цинично изчадие, влачещо залинялото без време тяло от джипа до чашата пред камината, от чашата до празното легло....
Къде отидох? Съзнанието полека се връща обратно в тялото, ето, дясната ми ръка ровичка с ножа пръстта, там, до високата подметка на новичките обувки.
- Няма ли да хапваш повече?
Гласът на приятел. Усмихвам му се.
- Хайде да продължаваме, че още доста остава.
Остава ли? Колко остава? Носим си палатка и чували, остава точно толкова колкото решим. Уж е зима, но времето е пролетно, уж сме на февруарска планина, а снегът, наплашен от голямото слънце, се е свил на преспи, пръснати тук-там по сенчестите склонове.
Нищо. Стига ни и толкова сняг. Ще опънем палатката до някоя пряспа, ще запалим примуса и пак ще отпивам от най-вкусната вода... Оскъдната.
Тайничко ще се надявам да се извие буря. Имам спален чувал за сурова зима, ще ми е приятно сврян в него да слушам предсмъртното скърцане на рейките. В тъмнината, насред шума на платнището, ще мога да си представям, че съм алпинист, бивакуващ някъде под Еверест, половин час преди последната отсечка.
- Шамане, хайде прибирай раницата.
За пръв път от десет минути отклонявам поглед от ножа, подметката и малкото кратерче, което швейцарската стомана е изровила.
- Закъде си се разбързал бе, Уайз. Виж какъв хубав следобяд се е отворил, не ти ли идва да си полегнеш малко? Какво беше написал Толстой... “Маршал Кутузов гледа облаците”...
- Бързаме за влака. Стига си се отнасял, че ще закъснеем и после ще се чудим какво да правим.
Завчера тръгнахме нагоре. Беше петък вечерта, едва захванахме пътеката и трябваше да пуснем челниците. Ходехме един до друг, но мълчахме, ходехме злобно, отмъщавахме си един на друг, отмъщавахме си на скапаните работни седмици, отмъщавахме на всичко гадно, на целия свят, на всичко, на всичко, на всичко и то, всичкото, с всеки метър все повече се отдалечаваше от нас...
Отмъщавахме в онази тъмна петъчна нощ, но и на нас отмъщаваха. Отмъщаваха хубавите планински обувки – задето не съм ги поглеждал от месец, отмъщаваха дробовете, за никотина, прахоляка, бензиновите пари, отмъщаваха мускулите – за колата и бюрото, отмъщаваха очите – за взирането в яркия монитор посред нощ....
Така трябвало да бъде. Това бил пътя, ако си старателен и издържиш – ще успееш... Това казваше един човек с треперещи ръце, пожълтели пръсти, дрезгав от цигарите глас и помътнели от снощното пиене очи. По телевизията. “Ако рабоиш така, все някой ден птичето ще кацне на рамото ти”, казваше, а безучастните му, отнесени очи се взираха някъде встрани от водещия на предаването.
Така се успява. Няма време. Днес блъскаш с лакти корема на един, утре стъпваш на главата на друг, във всеки джоб – по мобилен телефон, срещи, бързанне, вратовръзки, поръчкови костюми, лъскави обувки... Шофьори, гордост, на носа ти слагат червен прожектор, за да не се блъскат самолетите.....
Тичане, вечер главата боли неудържимо, ръцете притеперват, кръвното май се опитва да играе от четирите кафета на гладно. Нищо, млади сме, тъпчеш набързо някакво недопечено тестено недоносче и продължаваш напред през договори, преговори, авоари, трансфери, милиони и стотинки.....
Една вечер тайничко от себе си гаврътваш малка ракийка. Главата експлодира, но после приятно ти се доспива и се унасяш, без пред очите ти да тичат клаузи, бизнеспартньори, страхове от грешки.
След няколко дни пак обръщаш една – разсеяно, уж си сбъркал ракията със сиропа за кашлица, който пиеш, за да неутрализираш ужасяващото задръстване от цигарите....
Не знам как решихме, че сме стигнали, беше около четири часа през нощта, беше режещо и най-вече – беше започнало да ме дострашава.
Гърдите ми замръзваха от студения въздух, гърлото бе продрано от кашлянето след всеки баир, струваше ми се, че плюя кръв, когато се опитвах да изхрача гадостта, свряла се от носа чак до средата на гърдите.
Уайза бе в същото положение. Две залитащи, подсмърчащи, плюещи, храчещи, задъхани фигурки с големи раници (когато не си ходил отдавна на планина понасяш боклуци), мъкнещи се без посока през стегналия предизгревен мраз... Трябваше само да ходим нагоре, да изпълзим извън гората с досадните клекове, паднали дървета и коварни преспи, на самия й край да преспим, та утре да излезем на билото, да хванем пътеката и...
Не говорехме. Дълго се мъчех какво да кажа, чоплех из себе си, но не намирах тема, не намирах каквото и да е, несвързано с пари, прецаквания и работа.
Аз, четящия, пишещ, висококултурен и космически интелигентен дървен философ, мълчах като пън и се потях прасешката по баира.... Изпитвах срам от мълчанието си, мразех се, мразех и Уайза, защо и той мълчеше, за какво ми се обижда пък сега...
Всъщност и Уайза нямал какво да каже. Разбрах го по очите му, докато отпивахме кашестата от лед вода преди поредния баир. Тогава ми стана толкова мил... Вече нямах за какво да отмъщавам, отмъщението е долу, близо до асфалта, тук има само един приятел, радост и стръмен баир...
- Уайз, дай да опъваме тук, моля те.
Уайза не отговори. Погледна ме продължително, погледна и стръмния склон, на който нямаше как да се опъне палатка... Изплю се и внезапен порив на вятъра лепна плюнката на якето му. Погледна ме пак, погледна якето и така, без да каже и дума тресна със засилка раницата си в земята. Аз прихнах, той също. Смеехме се, не спирахме, на какво? На актьорството на Уайза, на себе си, на всичко, на всичко....
* * *
Вече е неделя, сгъвам ножа и събирам послушно раницата.
- Като изпуснем влака ще стопираме бе, Уайз. Все ще ни вземе някой.
- А ако не ни вземе? Утре имам важна среща сутринта. проектът се клати, не мога да я отложа. Как ще я отложа? “Прощавайте, но обсъждането на товароносимостта ще отложим за вдругиден, нали разбирате, в момента съм се излегнал на гарата на Горно Нанадолнище и чакам да мине влак или някой да спре на стоп. Ще си дойда по обяд и направо с калните обувки, гетите и раницата с окачената по нея железария ще цъфна в офиса, спокойно”.
- Уайз, не се стягай. Спокойно. Ще хванем влака.
Но и аз не съм спокоен. Слънцето се поскри зад облаците, вече е неделя следобяд, утре съм на работа, утре рано сутринта ще съм обръснат, с костюм, с кола и насред невъобразимото задръстване на път за работа... От тази мисъл стомахът ми вече се свива и ще си остане така до утре, а главата ме заболява.....
Накрая всяка сутрин усещаш парене в стомаха. Странно, колкото по-голяма е банковата ти сметка, толкова по-голямо е и паренето. При втората сметка паренето си остава през целия ден, спира за около час след ядене и после пак почва, затова цял ден хапваш по нещо и тайничко от колегите пиеш сода бикарбонат, тайничко, защото всяка слабост ще упъти глутницата към теб... Както и ти си участвал в унищожението на слабак от стадото, за да заемеш мястото му, така и в твоя гръб са взрени много очи...
Сметката расте, паренето също. Затлъстяваш от постоянното тъпчене, не се движиш, вече дори не ти се и шофира. Преди искаше пари, за да си купиш бърза кола, сега искаш да ти дадат шофьор и голяма, тежка лимузина.
И когато директорката на банковия клон започва да става, за да те посрещне, първият стомашен кръвоизлив експлодира.
Събуждам се рано. Какво значи рано? Вчера легнахме към пет, така и не разгъвахме палатката, имаме хубави, скъпи чували.
Какво значи рано, когато си легнеш към пет? С мъка се добирам до телефона, закопчан в джобчето на чувала. Девет и десет.
- Уайз?
- Ей сега ставам... Има ли кафе?
- Ако си направиш.
Устата ми е пресъхнала. Снегът е сух и изсмуква влагата от организма. Спиш върху вода, а тя те изцежда? Да, защото снегът не е вода. Странно, вчера снегът бе просто гадно градско неудобство под зимните гуми, днес ми е толкова важен. Обръщам се настрана и се взирам в белите кристалчета, на сантиметри от очите ми. Искам да говоря с тях. Дали не полудявам?
- Хайде да ставаме.
Разцепваща, суха, измъчена кашлица. Аз или Уайза, не знам... Редуваме се.
Ставаме, намираме слънчево място, пием кафе, хапваме нещо сладко, събираме раниците. Губим толкова много време, защото вече сме забравили как става, минаха месеци... Първата крачка към билото правим чак в единадесет....
Вече можеш да различиш Стралджанска мускатова ракия от сунгурларска гроздова. Имаш си любима марка и се чумериш, когато я няма в ресторанта. Вкъщи си държиш по няколко бутилки от нея, обзема те ужас от мисълта, че може да свърши и да не я намериш в магазина.
Разбира се, ти си част от елита. Елитът никога не се напива – елитът дегустира. Елитът не върши свинщини, елитът просто се държи модерно. Така и твоето пиене не е точно пиене, а естетски акт на високоинтелектуално пречистване, водещ до цветни прозрения и гениални самонаблюдения. Ти си успял, чисто новата кола е долу, пред къщата, градът се разстила раболепно в далечината, нали живееш в подножието на планината... Отпиваш следващата глътка и си знаеш, че си щастлив. Адски. И успял. И гледаш да не оставаш сам със себе си, а да търсиш някой, на който да демонстрираш колко си успял – с тежката лимузина, с новия дизайнерски телефон, с огромните бакшиши... Ти си елитът и никой не бива да го забравя, особено ти самия.
Съботата има общо три часа. През тези три часа аз съм Шамана, който бях преди пет години, а Уайза – Уайза пак тогава. Когато не носехме от най-скъпата испанска шунка, а парче сланина, омрънкано от стиснатия и затворен баща на Уайза. Но пък не носехме и торбички под очите, нито обсъждахме банкови индекси.
Ходим и се смеем на всичко, разказваме си стари вицове и пак се смеем, смеем се, макар че не можем да говорим много, защото всичко, което ни се е случило, не може и не бива да бъде говорено тук, защото снегът ще поаленее от срам, небето ще притъмнее и някоя библейска буря заслужено ще ни запокити чак долу, при алуминия и стъклото.
За вода разчитаме само на примуса, сандвичите са замръзнали и странни на вкус. И ние сме като две натежали, отпуснати хлапета. С бръчици около очите, сериозни мисли в главата и много умора в тялото.
На билото духа страховито, но ще издържим. Приятно ми е, че духа. Така се чувствам на планина, неудобствата са започнали да ми доставят такава радост.
Ходим, мълчим, смеем се, вече нищо не искаме да покоряваме, напротив – ние сме част от това тук, да ни покорява който ще.
Стигаме до разклона. С табелите. И двете паметни плочи на замръзнали тук. Присядали са, успокоени, че са намерили правия път и са замръзвали. Не е достатъчно да знаеш кой е правия път. ТРЯБВА ДА ИМАШ СМЕЛОСТ ДА ТРЪГНЕШ ПО НЕГО И ВОЛЯ ДА НЕ СЕ ОТКАЗВАШ.
Опитваш да говориш с чистачката, защото всички са заети, а ако не говориш, чуваш мислите си. Горката женица, не е имала време да чете книги, нито да слуша музика. Омъжила се е млада и цял живот е работила като куче, от сутрин до мрак. Ти си два пъти по-млад, тя може да ти е майка, но мълчаливо чисти огромната ти къща и трепери от ужас, когато й се разкрещиш.
Опитваш да говориш с нея, опитваш да намериш обща тема, макар че удебеленият от двадесет и пет годишната ракия език не е много работлив. Женицата трепери, гледа да ти угоди, с ужас в очите казва, че не е чела Стайнбек, та не знае, но щом казваш, сигурно “Безпътният автобус” е страхотна творба.
Всъщност все би трябвало да има за какво да говорите – чувал си я как се смее докато чисти, чувал си я как говори с градинаря, преди да разбере, че си се върнал.
Опитваш да говориш с нея, но срещаш само животински страх и ужас. Накрая й теглиш една, в очите, жената се превива от унижение, но мълчи и се мъчи да измисли нещо, за да ти угоди, теглиш й още една и отиваш да си досипеш.
Оттук, от разклона, има само един път. Надолу. Събота вечер е. Ще спим в гората, като слизаме надолу....
Съботната нощ. Последната спокойна. Неделната вечер е най-гадната в цялата седмица, най-леката е петъчната, съботната е по средата.
Разказваме си студентски истории. Ние, тежките във всяко отношение хора на средна възраст, се смеем дяволито, помнейки изпити, сесии, осмодекемврийски празници. И старата, старата жълта руска кола, която безропотно издържаше младежкото ръчкане.
Накрая подхващаме сериозните теми. За живота. Как не съм чел книга от години. Как парите вече не ме радват. Колко ми е трудно. Че докторът ми е казал, че ако не престана да живея така, до десетина години ще съм пълна развалина, направо инвалид, ако не и мъртъв. Че вече си тръгнал по доктори, а веднъж почне ли се.....
- Къде се дянахме бе, Уайз? В какво се забихме?
Уайза пуши мълчаливо и издухва дима през отвора на палатката. Уж нямаше да пушим вътре, но не се стърпяхме.
- Как в какво? Успели хора сме.
- В какво сме успели бе, Уайз?
Уайза мълчи цяла вечност.
- Качихме се пак дотук, в това сме успели.
- А защо ни трябваше да слизаме оттук преди години, а Уайз?
Уайза мълчи и със сигурност ме мрази за тези думи.
Вчера погребаха единия шеф. И ти беше там, но тайничко четеше съобщенията на телефона си и мислеше за предстоящия договор. Всички в офиса повтаряха едно – кой би тръгнал да тъжи за тоя алкохолизиран стар циник. Сега обаче всички са тук. Защото така се прави, а и не се знае – може да създадеш перспективен контакт на погребение на толкова важна клечка.
Сърцето ти със сигурност е разбито, кръвното прави каквото си иска. Третият стомашен кръвоизлив те изплаши толкова, че спря пърженото – за седмица. Ракията от успокоител стана ужасен кошмар, който те бие в главата, но не иска да напуска дните ти. Ръцете треперят постоянно и ги криеш под бюрото на важни срещи... На няколко пъти отиде на преговори, смърдящ на алкохол. Скоро ще спреш да си вярваш, че не са усетили... Май не ти пука, защото вече си съдружник и не могат да те уволнят. Ти си част от елита.
Погребението свършва, едва изтрайваш да се качиш в колата и почваш телефонните разговори. Преди това удрящ няколко глътки, в памет на починалия, разбира се.....
Преди минутка беше петък следобяд и бяхме във влака за насам. Сега вече е неделя следобяд и всичко се разпада. Уайза се цупи, след малко ще ми каже, че си е знаел да вземем поне една кола, а не да се правим на тийнейджъри с тия влакове.
На мен също ми минава да звънна на шофьора и да му кажа да дойде да ни вземе. Отново се превръщаме в това, което сме. Подозрителни, бързащи, начумерени, остри, мачкащи...
- Не, Шамане, не ми пука какво сме се заричали. Не мога да изтърва срещата утре. Ще звънна да пратят кола.
Значи с Уайза мислим абсолютно еднакво. Приятно ми е, но ми е и тъжно за него.
- Ще смогнем за влака, помни ми думата. Още е само три и половина....
Три и половина, а планината вече е свършила. Остава нервното ходене до транспорта. И мисленето за понеделника. Планината умря. Планината е зад гъста пелена от планове, срещи, тревоги и фалш.
Ходим надолу. Плаче ми се. Не искам да слизам, не искам да е неделя, не искам каквото и да е, не искам, не искам, не искам.....
Трети пореден доктор ти казва същото. Можело да бъде и година, но заради съсипания черен дроб и тотално свършилото сърце ти давал не повече от шест.
Качваш се в колата плачещ и започваш да трошиш. Шофьорът е замръзнал на мястото си и не поглежда в огледалото за обратно виждане. Стои и чака да му кажеш посоката.
Каква посока да му кажеш... Има ли смисъл.... Няма ли поне да те пита защо плачеш, как си...
Ще купиш билет до Непал. Трета класа. Пета, ако има. Ще се смееш заедно с младежите, които броят стотинките си, но пътуват, спят по гари и хостели, но се смеят.
Ще вземеш носач, защото от тежестта на раницата подаш и потича кръв от носа. Ще носиш цветна кърпа на главата си, защото косата е рядка и на туфи, като клек, от химиотерапията.
Ще стигнеш до началото на Пътя нягоре. Ще се качваш нагоре, куцукащ, подпиращ се на щеката, ще храчиш кръв, кръв ще тече от носа, от ушите, косата и тук ще пада на кичури, а шерпът, твоят единствен приятел на целия свят, ще ти помага и ще налива от сладкия чай в напуканите ти устни. Той знае защо си тук, сигурно е виждал и други такива успели европейци.
Ще се качваш нагоре. С последните си сили. Ще молиш шерпа да ти разказва за семейството и децата си. Понякога ще се заблуждаваш, че виждаш в него Уайза, но Уайза почина преди месец, инфарктът го прибра преди теб.
Ще стигнеш нависоко, болката в гърдите ще значи само едно – отокът започва.
На следващата вечер ще разбереш, че шерпът, този дребен човек, носещ багажа ти, носещ и теб, когато не можеш повече, този дребен човек е единственият, който страда за теб. Него го боли за теб. Плачеш с глас цяла вечер, плачеш за него, плачеш от срам, че плачеш и за себе си.
Затова и ще го помолиш да те остави. Ще му дадеш последната си пачка пари и всичко ценно от багажа. Той няма да ги иска, но ти ще го убедиш, ще изпозлваш за последен път онази мачкаща сила, с която печелеше преговорите и която те доведе дотук.
Ще продължиш нагоре сам. Без багаж. Без чувал. Без страх. За последно. Хванал Пътя за нанякъде. Оставил само неуверени, старчески стъпки на остарял без време човек, оставил само червена диря от отровената ти, погубена кръв.....
И когато вече е късно да се връщаш, ще си спомниш за онези планини, на които ходехте с Уайза. И за нищо друго няма да си спомняш.
|
На такава възраст
