Благодаря и аз за страхотния разказ на Огнедишащ и за искрата, която разпали в мен. В слючая прякорът му е много подходящ. Огьнят все още не е стигнал до краката, но затова пак рьцете ми буквално подпушиха.

Причината е това:

***

В цялата старопланинска верига Калоферският балкан е единственият, който се отличава със своя почти алпийски характер – остри скалисти върхове, тесни била, отвесни скалисти склонове и гнезда от иглолистни гори. В него липсват типичната за Стара планина заобленост на релефа и широките, обрасли с буйна трева високопланински пасища.
Като огромен юмрук се е отпуснал по средата на Калоферския балкан старопланинският първенец в. Ботев ( 2376 м). Величествена е панорамата, която се разкрива от него, и едва ли не по цялата страна се носи погледът. Почти всички планини надигат плещи, за да пробият омарата и се покажат на най-високия връх на Балкана.
Безкраен низ от планински възвишения се редуват далеч на север и се преливат постепенно в хълмистата Дунавска равнина. На юг плодородната Розова долина разкрива своите потънали в зеленина китни селца и полета. Още по на юг е отпуснала снага Средна гора. Зад нея се губи широката Тракийска низина. На изток и запад през шилестите зъбери на Купените и отвесните северни склонове на Параджика и Русалка се нижат заоблените върхове на централното било.
Южните и северните склонове на в. Ботев се вдълбават в шеметни пропасти, в които хората от векове са надничали, стреснати и удивени от дивата им сила, от грохота на скачащата в тях вода, идваща като че ли от самия ад. Не случайно народът е нарекъл и двете пропасти Джендем – ад.
Само безстрашни овчари и дръзки планинари са се осмелявали да проникнат частично в тези чудно красиви кътове на Балкана. Предания разказват за времена на гнет и робия, когато непокорният дух на българина е търсил закрила в техните усои. Калофер войвода, хайдутин Донъо и Никола Делича – легендарни имена, знамена на храброст и свободолюбие – са неразривно свързани с потайните джендемски скривалища.
Южният и Северният Джендем са два напърно различни по форма и характер планински района. Докато Южният представлява затворено поречие, притиснато от склоновете на Чафадарица от юг и склоновете на Купена и Хайдуттепе от север, то Северният Джендем е пропаст, образувана от няколко рекички, които водят началото си от гънките на Малкия Юмрук и се врязват в склона, като остават открити към долината на с. Видима и с. Острец. В Южния Джендем проникването може да стане през няколко места, като почти при всички случаи връщането е по същия път. На Северния Джендем всички ръбове и стени могат да се обходят и огледат по тревните пасажи, които, макар и на места много стръмни, леко се преодоляват.


Ю Ж Е Н Д Ж Е Н Д Е М


Първият опит за цялостно преминаване на Южния Джендем е направен през 1957 г. Група туристи и алпинисти от гр. Горна Оряховица под ръководството на Енчо Баланов на 26 юни поеха по стръмните склонове на Балкана от гара Ботев. На следващия ден след нощуване при изворите на Джендемската река групата започва да се спуска към Първите водопади на Джендема. Към 16 часа тя се озовава над пропастта на Калоферското пръскало (Големия джендемски водопад). През нащта започва силна планинска буря със снеговалеж. Реката приижда и всички се изтеглят към Башмандра, а оттам към х. Рай. Два дни по-късно Енчо Баланов и Младен Чакъров наново се вмъкмат в долината на реката. За два дни те достигат до входа на Дяволските теснини. Поради липса на храна и технически съоръжения, изтощени и премръзнали, двамата се отказват да продължат и по улея под Купена се изтеглят към х. Рай.
Един месец по-късно Симеон Симов, Младен Чакъров и Н. Корчев предприемат втори опит. В продължение на осем дни ( от 28 юли до 4 август ) те успяват да преминат по течението на Джендемската река от изворите й до Къоравите мостове, където тя се влива в р. Бъзовица и откъдето започват овчарските пътеки.
Следващата година десет души проникват отново в Южния Джендем, но този път частично – само в по-интересните места, за които е било необходимо да направят някои уточнения.
Основният геоложки строеж на поречието на Джендемската и Бяла река е филит – метаморфоризирани глинести лиски. Тези утаечни образувания, променени под действието на вулканически сили, са материал, от който водата в продължение на хилядолетия е успяла да издълбае и извае безброй теснини, падове и водопади, давайки им чудно красиви форми и извивки.
Освен филит по течението на реката се срещат още глинести шисти, гранит, променен гранит, гнайс и кварц.
Вододелът между джендемската река и Голямата река ( минава покрай х. В. Левски) е билото, което свързва Сютлючал ( 2021 м )и Саръкая ( 2227 м ). На изток от най-ниската част на вододела сред мочурище има две малки изворчета, които пръскат водите си по наклона. Двата потока се събират недалеко и дават началото на Джендемската река. На юг от в. Ботев четири реки дълбаят стръмни долини. Най-западните – Деридере и Башмандренската, водят началото си от Саръкая, Изворите на Бяла река, която дава името на реката след сливането й с Джендемската, са от двете страни на Кафадикилди ( 2072 м ). Бяла река се провира между Райските поляни и Хайдуттепе ( 1850 м ) и се влива в Джендемската река, образувайки с нея чудно красив полуостров. Четвъртата река идва от Райското пръскало и се нарича Пръскалска.
По склоновете на Равнец се спускат множество малки, многоводни и стръмни рекички, които не са успели да си прокопаят дълбоки и характерни корита.
Пътеката, която свързва х. Рай с х. Васил Левски, определя района на Южния Джендем от север. От нея на юг е в. Големият Калоферски Купен ( 1448 м ) с трите си скалисти гребена Хребета, Бялата трева и Козарника, които се спускат стръмно към Бяла река и образуват северните стени на Дяволските теснини.
Склоновете на в. Хайдуттепе на север към Бяла река и на юг към Джендемската също влизат в района.
Дългият гръб на Равнец с котите Сютлючал ( 2021 м), Хайдут ( 1923 м) и Равнец ( 1736 м ) огражда от юг.
Там, където Бяла река се съединява с р. Бъзовица, теренът става достъпен и се счита за край на Джендема.
Вододелът между Голяма река и Джендемска река е най-високата точка на Южния Джендем. Той е огромна, стръмна поляна, покрита с пъстър килим от планински цветя. Вляво се чернеят развалините на стара кошара. Върховете В. Левски, Купените, Кръсците и Ботев се изправят като гигантски стражи пред нас. По-далеч на изток, докъдето погледът стига, се реди веригата на каменните гиганти Параджика, Кадемлия и Мазалат. Пред нас или по-право някъде долу в краката ни е синъозелената неизвестност – бездната Джендема. Започваме навлизането в Джендема. Около нас се простират красиви малки полянки и полегати склонове на хребетите, спускащи се от двете страни на реката. Обрасли с гъста трева и цветя, те представляват прекрасен обект за туристите, дошли да се запознаят с чудната прелест на тази част на Стара планина. Реката тук е още бързоструен планински поток, който подскача по камъните, пръска се в хиляди водни капчици по праговете и лети надолу. Струва ни се, че се намираме в долината на Боянската река ( Витоша), толкава много двете местности си приличат.
Малка пещера вляво привлича вниманието ни. Вътре в нея буботи миниатюрен водопад. Пред входа растат безброй цветя, които омайват със своя аромат и многообразието на цветовете си – истинско девствено кътче в планината, и то толкова прекрасно, че човек се забравя и стои мълчаливо, пленен от чудното майсторство на природата, създала тази съвършена композиция далеч от погледите на хората, тук, в скритите гънки на планината.
Долината постепенно се стеснява. От затревените склонове започват да се подават скали. Те надвисват над реката и я притискат все повече. След малко се изправяме пред Хайдушките теснини. Кръстихме ги така поради близостта им с Хайдутската воденица. Преминаването им става съвсем леко. Необходимо е само да се събуят обувките и да се нагази в студената вода. Стените са отвесни и разстоянието между тях е около два метра. Няколкостотин метра по-надолу са двата Донъови водопада. Това е първото сериозно препятствие по пътя за овладяването на Джендема.
Преминаването на първия от водопадите става по левия му бряг по почти отвесната стена над водата. Скалата е удобна за преминаване поради многото си хватки и един сравнително добър корниз, който извежда точно над вира – в дъното на водопада. Изкачва се скалата на отсрешния му бряг и се спуска по тревист, стръмен и много хлъзгав терен в подножието на втория водопад. Разбира се това е пътят на алпинистите. Туристите биха могли лесно да преминат по северния хълм, по който е възможно да се обходят и двата водопада.
Местността Хайдушка воденица е естествено разширение на долината, всред което реката утихва, разлива се и се скрива всред зеленината на бреговете. Има предание, че някога тук се криели хайдутите, когато потери и башибозуци ги подгонели. Тук мелели тайно донесеното жито и месели хляб, Тук може би са криели и плячката си, взета от турците, Още личат развалините на старата постройка, обрасли в гъсти бурени. Множество скрити в тревата ями говорят за направения труд на любителите на лесното забогатяване.
Тук се влива Башмандренската река, която събира водите си от югозападните склонове на в. Ботев и спускайки се стремително покрай в. Хайдут, образува прекрасен кът при сливането си с Джендемската река. Непосредствено след това започват трите водопада – Трояците.
Отвесната пропаст, която изведнъж се разкрива пред нас, ни кара да мислим, че минаването оттук е невъзможно. Огладената от водата плоча, в десния край на която реката с шум се хвърля надолу и дълбокият вир, изпълващ
като че ли цялото дъно, създават това впечатление. Но ето че самата природа се е погрижила и поставила точно на място голямо борово дърво. Здравото стъбло е надвесено над дупката. По въжето, което може да се прехвърли през него, удобно се слиза надолу. Точно когато пръските от падащата във вира вода започнат да мокрят краката, встрани, скрита от надвесената скала, се разкрива удобна, подобна на скална полица естествена пътечка.
Това спускане е напълно алпийско. Много здрави трябва да бъдат нервите на човек, за да се риши да влезе в този кипящ скален капан без предварителна техническа подготовка. Останалите два водопада от Трояците се преминават съвсем леко по левия бряг на реката.
Стръмният склон на Хайдуттепе е покрит с гъста борова гора. Недалеч бучи нов водопад и неговият грохот заглушава гласовете. Стигаме Калоферското пръскало ( Големия джендемски водопад). Около 120 м под нас блести бялата лента на реката,. Като от гигантски ръкав се изсипва в бездната тихият дотук поток и над цялата долина се носи полупрозрачен облак воден прах. Гледката е величествена и чудно красива. Между огромните върхове, извисили високо в небето чела, и бездънната пропаст на водопада човек се чувствува толкова дребен и незначителен, че неволно се опитва да се изправи малко повече.
Големият джендемски водопад, който още наричат Калоферско пръскало, е най-големият и най-труден водопад за преминаване от всички останали в Южния Джендем. Дъното на долината е затворено между силно надвесени стени, образуващи Казана на Джендемския водопад.
До горната страна на водопада може да се стигне по ръба на в. Хайдуттепе, който се спуска от най-високата точка на върха към югозапад. За да се проникне в Казана, трябва да се обходи този ръб и да се подсече в ниската му част от изток. До връх Хайдуттепе се отива по дълъг, хоризонтален, объл и обрасъл с трева ръб. Той свързва върха с Башмандра.По него се минава за около половин час.
С помощта на алпийската техника можахме да се спуснем в Казана бързо по десния бряг на реката. Пътят, ако можем да го наречем така, минава през силно наклонени тревисти тераси откъм склоновете на Равнец. Озоваваме се встрани на водната струя на водопада, която пада с грохот в пропастта. На края на надвесена площадка извисява снагата си бор. Необходимо е да прехвърлим през стъблото му осемдесетметрово въже и да провесим двата му края надолу. Спускането става при пълен надвес. Шумът на падащата вода заглушава гласовете ни. На дъното на огромния Казан, който ни заобикаля се чувствуваме като малки мушици, кацнали съвсем случайно всред високата трева. Широката струя на падащата вода са разбива в облак воден прах и бяла пяна, скача по праговете на водопада и поема наново по тясното корито. Тревата и папратите стигат до гърдите ни и на някои места ни скриват съвсем. Движим се по десния бряг. Постепенно слизаме към реката и след малко се изправяме в началото на нов водопад. Алпийските въжета пак влизат в действие, пак търсим подходящо дърво, за което да ги привържем, и отново се спускаме.
На малка полянка от дясната страна на реката скалите са надвиснали в неголям надвес. Той представлява естествен покрив, под който с помощта на едно платнище и два-три пръта може да се направи удобен бивак. Наоколо има много сухи дърва за огън, а малката полянка пред надвеса подканва туриста да се отпусне и отпочине след продължително преминаване от водопад на водопад.
Непосредствено след това място започват Змийските водопади. Нарекохме ги така, защото на една дължина от около сто метра реката се върти на всички посоки в едно хаотично нарязано корито със заоблени и фантастично навити стени. Водата се хвърля в него, лети по огладената скала, пени се и се разбива в хиляди пръски, извива наляво и надясно и най-после, уморена от безспирната си игра, утихва и се разлива в малко разширение на долината.
Преминаваме по левия бряг. Наново слизаме в реката и след един завой надясно излизаме на Широкия водопад. По левия бряг около петнадесет метра се спускаме по въжето на туристическа осигуровка. Попадаме в гора. Това ни дава възможност да използуваме отново въжетата, за да преминем 15-20 – те метра от стръмния наклон, които ни делят от реката. Дотук без помощта на допълнителна техника може да се достигне и по едно от ребрата на в. Хайдуттепе.
Широкият водопад е висок 25 м и широк над 15 м. Водата се спуска по леко наклонени плочи, разлива се, подскача, насища въздуха с воден прах и отразява в чудни отблясъци косо падащите слънчеви лъчи, а те проникват тук твърде малко – само няколко часа към обед. През останалото време всичко тъне в мрак или полумрак.
Петдесет метра надолу коритото на реката е покрито с големи и малки камъни, по които движението става немного трудно. Пред краката ни хлътва нов осемнадесетметров водопад. Пак отляво, като се спускаме тридесет метра с въже, стигаме до дълбокия вир, който е образувала падащата вода. Тук намерихме рог от дива коза и нарекохме водопада Кози рог.
Минаваме нови 60 м по реката и достигаме Партизанските теснини. Поставихме им това име, защото някъде високо над тях в ганките на Чафадарица са намирали убежища народните партизани. Теснините са силно измити от водата улеи с дължина над седемдесет метра. В тях водата се стрелка с голяма бързина, с много падове в различни посоки – твърде тесни – един-дна метра, а огладената от водата и много хлъзгава скала е неудобна за минаване. Трябва да се заобиколи по левия бряг високо над теснините. Минаваме през истинска джунгла от папрати и паднали дървета, които с преплетените си клони затрудняват движението.
След стотина метра излизаме всред сравнително голямо разширение на долината. Раката се провира между огромни скални блокове и дървени трупи, свлечени тук от бурите. Този хаос от камъни и дървета продължава около сто метра. Нови теснини с много голям наклон преграждат пътя. Преминаването през тях, въпреки че е възможно, е много бавно и опасно. Ето защо по-добре е да се мине по десния бряг. Всъщност той е толкова стръмен, че трудно би могъл да се нарече бряг. Наклонът му е около 80°. Обрасъл е с жилава трева. Няколко малки площадки с тънкостъблени дървета нарушават стръмния характер на терена и дават възможност за прехвърляне отвъд теснините.
Повече от 400 м завоите и падовете на реката ни принуждават да преминаваме ту отляво, ту отдясно. Нови теснини и падове затварят разширението. Отново изгладените стени правят опасно преминаването ни. По средата им има един малък водопад – не по-висок от 5-6 м, около който няма никаква възможност за организиране на надеждна осигуровка. Теснините завършват с друг водопад, широк 6 м и висок 12 м. Ще бъде по-добре, ако алпинистите се изкачат на високия склон на връх Хайдуттепе и трягнат надолу по неговото било. Оттук се разкрива прекрасна гледка към Купените под Рая и на запад – началото на Джендема. Голият каменист ръб на Хайдуттепе се спуска около 300 м. В самият му край се достига до 15-метров ронлив пасаж от червен пясъчник, който го дели от гъстата гора. През нея по стръмен терен се достига до полуострова, между сливащите се Бяла и Джендемска река.
Бученето на двете реки изпълва въздуха. Полуостровът е доста високо над нивото им. Почти хоризонтална поляна, той е обрасъл с буйна, мека трева. В устрема си към слънчевите лъчи, които са твърде оскъдни в тази затворена долина, боровете са се извисили стройни и високи. Въпреки неспирния шум на клокочещата от двете страни вода този потънал във вечен полумрак кът е изпълнен със спокойствие и красота. Пороите по време на буря са довлекли тук тънки борови стъбла и трупи от стари горски гиганти – прекрасен материал за направата на колиба и поддържане на огян. Това е един приказен кът, отлично място за бивак, където нощите се прекарват колкото удобно, толкова и приятно.
От Башмандра през Хайдуттепе и дългия му източен ръб може да се достигне сравнително лесно до това рядко красиво място.
От водослива на Бяла и Джендемската река надолу дебитът на реката значително се повишава. Тя се извива в широки завои. Скалните блокове и дървените трупи, задръстили коритото й, ни принуждават да се катерим и провираме между тях, да търсим път и по бреговете встрани.
С грохот се изсипва водата от големия скален праг. Внимателно се придвижваме по скалите вляво и след спускане с въже от 8-10 м височина се намираме отвъд прага. Още 50 м по реката и достигаме до нов пад. Тук левият бряг се снижава и става сравнително по-лек. По-сигурно е да се мине по него. Зад ръбчето, обрасло с вековна гора, се вдълбава коритото на Пръскалската река. Необходимо е тук да се използуват стъблата на дърветата за опора на алпийското въже, с което може бързо да се достигне до реката. Попадаме между две малки водопадчета. Намираме се на 50 м от вливането на Пръскалската река в Бяла река. Оттук се вижда, че отсрещният бряг е лесно проходим. По него може да се излезе към Купените и оттам към х. Рай. Същият път може да се използува и за проникване в Джендема отгоре надолу. Той е лек, туристически и най-удобен за отиване до Дяволските теснини, които наред с Големия джендемски водопад са най-внушителната гледка в Южния Джендем. Но за да се стигне до тях, трябва да се измине още доста път надолу по реката. Отначало се движим хоризонтално по левия бряг ( десетина метра над нивото на водата ). Коритото отново се разширява и отрупано със скали и дървета, се извива между бреговете. По десния бряг и по камъните, които се подават над водата, преминаваме новите теснини, които преграждат пътя ни. Те имат дължина близо 200 м. Веднага след тях следва ново разширение, което се стеснява пред Дяволските теснини.
Водата се спуска стремглаво надолу, врязва се между скалите и изчезва зад близкия завой вдясно. Само белите, пухкави руна, които се подават туктаме между неравните скали, и екотът говорят за хаоса, в който е попаднала пленената река. Отвесните стени се издигат мрачни и внушителни, обрасли с треви и храсталаци, по които се отцежда вода. 50-100 м, а може би и повече те се губят нейде нагоре, оставяйки само тясна, крива лента от небето. Внушителна, импозантна картина! Човек застава удивен пред величието и силата на тази неповторима красота. Като огромно дяволско гърло зее насреща бездната. Никакъв път не се очертава по влажните загладени скали – нито ниско долу до водата, нито някъде горе. Стените се извисяват непристъпни, безкрайно далеч. Негостоприемни, кипящи и ръмжащи, водите в Дяволските теснини със своя постоянен рев и тътен сякаш предупреждават. И все пак преминаването им е възможно. Необходими са обаче висока алпийска техника и подготовка. Теснините са заключени между отвесите, които се спускат от средния ръб на Големия Купен, наречен Бялата трева, и спусковете на Чафадарица. Стените им са гладки и измити в ниската си част. На места достига до 300 м височина, а ширината им при реката е от 2 до 15 м. Те заемат едно разстояние от около 450-500 м. Преминаването им е свързано с усилия и преодоляване на много трудности и опсности, размерът на които зависи най-вече от количеството на водата. Ако веднъж се навлезе в теснините, връщането е много трудно, а може да се окаже и невъзможно.
В началото на Дяволските теснини по дясната стена се очертава малък хоризонтален жлеб. От пръв поглед преминаването изглежда невъзможно, но по него доста сигурно с две дължини на въжето се достига до дълга площадка, образувана от уголемяването на жлеба.
В нейния край водната стихия е довлякла и залостила между двете стени голямо, огладено от водата борово стъбло, което, естествено импрегнирано и полирано от водата, ще остане тук навярно десетилетия. Единият му край опира в площадката. Вързано за него, въжето се превръща в надежден парапет за преминаване и пренасяне на раниците по жлеба. Но оттук нататък по скалата не може да се продължи. Премятаме въжето през дървото и по него се спускаме направо в пенещата се вода. Дъното на реката е съвсем неравно. Наред с дълбоките до няколко метра вирове от него се издигат по един или половин метър под повърхността на водата заоблени скали. По тях при внимателно опипване и използуване на някои ръбове по дясната стена на теснината може да се премине бавно, но доста сигурно. Силното течение, особено на бързеите, влече надолу, но опънатото въже отлично му противодействува. На 5 м от мястото на спускането има малък пад. На 3 м от него над водата остава открита скала, на която може да се застане и по опънатото въже да се пренесе багажът. Дължината на въжето свършва на нова скала, издигаща се като островче над водата. След островчето дъното се разширява и покрито с чакъл и пясък, се оказа немного дълбоко, по този начин се минава едно разстояние от около 50 м, но при следващия завой стените отново се приближават една до друга и дълбоката вода помежду им бавно и кротко се влачи надолу. Вдясно, малко над нивото на водата, като отворена половина на огромна мида се вдълбава гладка площадка. Напълно мокри, без никаква цепнатина или ръбче по тях, стените се издигат около нас мрачни и потискащи, губят се нагоре и пред нас, притискайки водата в каменната си прегръдка на разстояние не повече от 3-4 м. Няколко метра по-нодолу, там, където е най-тясно, някой голям порой е залостил стъблата на два бора в един огромен хикс. До него води остър скалист ръб, който пазволява да преметнем въжето през средата на дърветата. По този начин осъществяваме осигуровка за още тридесет метра. Наново навлизаме във водата, която тук достига до гърдите ни и влече много силно. Дъното е покрито с чакъл. Големите камъни по него затрудняват движението. Последните няколко метра от въжето се опъват над малко чакълесто островче. Както газим по откритите камъни във водата, достигаме до дълбок вир, заграден с отвесни скали.
Изкачваме се по лявата стена на 10-12 м височина и оттам се движим по хоризонтала, докато стигнем до един улей, спускаме се по него и се намираме отвъд вира. Оттук нататък бреговете се изправят скалисти и стръмни. Левият е съвсем отвесен, а десният е с наклон 75° и с редки дървета по него.
След завой надясно стените отстъпват назад, за да дадат място на доста голямо разширение.
Дотук, а също и по-нататък е характерно, че при завой наляво Дяволските стени се стесняват, а при завой надясно се разширяват. Последното разширение, което заема пространство, дълго около 60 м и широко 16-18 м, както всички останали разширения е отрупано с големи скални блокове. След него със завой наляво се влиза в теснини, не по-широки от 3-4 м. Те могат да се преминават само по вадата, която тук е дълбока да кръста. Ту покрай едната, ту покрай другата стена при променлива дълбочина се преминават около 70 м. Нов дълбок вир прегражда пътя ни. Той може да се мине само направо през водата. Тук там по силно насечените скали на левия бряг се намират неравности, които служат за опора. На един завой са струпани 5 или 6 ожулени от бурите борови стъбла. Само 20 м по-надолу отново попадаме на голям вир. По скалите на левия бряг на височина близо метър над водата достигаме до долния му край. След вира има завой надясно, който преминава в разширение. Скали и чакъл се подават тук и там над водата. Новият завой вляво води до ново стесняване. Бреговете се приближават на около 4 м един до друг. Те се изправят съвършено гладки и притискат помежду си водата, която тук става дълбока над човешки ръст и спокойно тече нодолу.
Едно продължително изкачване и диагонално преминаване може да ни спестят плуването, което с багаж е невъзможно, и да ни отведат зад вира, който завършват теснините. Този вир се нарича Стипцата. Това име са му дали жители на гр. Калофер, които са идвали тук. По реката надолу е все така трудно, но долината се разширява и по десния склон високо над реката се извива малка пътечка. По нея на места са поставени стъбла и дървета, които правят леко проходими цепнатините, улеите и потоците, препречващи пътя. Намесата на човешката ръка личи при всички по-трудни места. Пътечката извежда до Къоравите мостове ( при сливането на Джендемската река с Бъзовица) – тънки букови стъбла, прехвърлени над реките, свързват бреговете им.
Овчарски пътеки се вият и губят на места по източния склон на р. Бъзовица. Те извеждат до кошарите на поляните под склоновете на Параджика и водят оттам към местността Паниците и Калофер.
За проникване в Южния Джендем най-удобни са подходите през хижите Рай и Васил Левски.
Изворите на Джендемската река отстоят на около 1 ч 30 м от х. В.Левски. до тях може да се стигне и през Равнец. От с. Ботев има добре трасирана пътека до мандрата на селското ТКЗС. Пътят се минава за около 3 ч. От мандрата до Сютлючал и оттам до вододела се отива за 1 ч 30 м.
По Башмандренската река за 45 мин се стига до Хайдушката воденица. От нея нагоре могат да се видят Донъовите водопади, а надолу – да се надникне в трите водопада – Трояците.
От Башмандра, през която минава пътеката х. Рай – х. В. Левски до в. Хайдуттепе, се отива само за тридесет минути. За 15 мин може да се слезе над Големия джендемски водопад. За 1 ч се стига под водопада, като се обходи северния рът на Хайдуттепе от изток, и за 2 ч 30 м – по дългия ръб с посока запад – изток до полуостова при водослива на Бяла с Джендемската река.
От х. Рай до Башманра се стига за 2 ч.
За да се отиде до Дяволските теснини, трябва да се мине от х. Рай до Малкия калоферски Купен. Оттам през гората постепенно се стига до Праскалската река и при водослива й с Джендемската се влиза в долината. Повече от 500 м се минава през отрупаното със скални блокове и дървени трупи корито, през теснини и падове, докато се стигне до началото на Дяволските теснини. Но всички препятствия по този път, който трае към 3 ч, са преодолими без особена техника.
Карлово е най-близкото населено място до х. В. Левски. Пътеката, която води за хижата, е удобна и живописна. Тя минава на север от града през овощни градини и лозя, извива стръмно нагоре край карловския водопад Сучурума и през няколко каменни мостчета излиза на баражната електростанция на града. Нагоре пътеката става полегата и лека. След 2 ч път от града се стига до водослива на Мала и Стара река, където е разположена хижа Хубавец. През мостността Малки башид, летовището “Балкански рози”, Голям башид и Маазите се достига до х. В. Левски. Целият път се минава за 4 ч 30 м.
От град Калофер по шосето за в. Ботев се стига до Пионерските колонии. Зад тях покрай местността Паниците минава пътечка, която с няколко стръмни серпентини извежда на хребета между р. Тунджа и Бяла река. Оттам по неподдържан коларски път се достига до поляните под в. Параджика, на които има няколко каракачански кошари. Пътят отвежда по хоризонтала под Параджика, където преминава в добре оформена пешеходна пътека. По нея всред стара букова гора се достига до дървеното мостче на р. Бъзовица. С няколко широки серпентини през гората се излиза на открития хребет на Малкия Купен. Недалеко на запад в местността Рая се намира едноименната хижа.
От поляните под Параджика може да се слезе на изток към река Бъзовица. Тук няма очертана пътека, но ако се спази посоката изток – запад, която трябва да се определи преди влизането в гората, без много труд може да се стигне до водослива на р. Бъзовица и Джендемската река. Тук са така наречените Къоравите мостове. По един от тях се преминава на западния бряг на р. Бъзовица. 80 – 100 м на запад е вторият от Къоравите мостове, по който се преминава на южния бряг на Джендемската река. Оттук по добре очертана пътечка се стига до вира Стипцата, който е долният край на Южния Джендем.