|
Случвало ли ви се е да си вървите из Планината и да си мислите: как ли бих могъл да опиша на приятелите в “клуба”тази красота и опияняващото чувство да си тук. Ние с Yassen си мислехме така по време на последното ни ходене из Пирин зимата. Разхождайки се сега там сам, отново се сетих за това. От зимата насам все ми се иска да посетя билата на среден пирин и особено около Тевно и през лятото – да го видя и без белите му одежди, в истинския му вид, с реалния релеф. През юни можах да изкопча само 2 дни и почти на бегом, пак сам минах през Яворов-Кончето-Вихрен и слязох по Котешкия рид, като под него в гората следвах пътека само 1ч. по една долчина, а следващите 3ч. се провирах през гъстите шубраци ей така само надолу и с посока към Банско, което виждах много рядко долу в далечината. Накрая излязох от гората точно над язовирчето до Банско. Тогава не можах да стигна до тевно и да се запозная най-накрая с Иван, нито да разбера откъде се тръгва за да се излезе на Котешкия рид. Нямаше време, трябваше да се стягам за казармата. Все пак бях много доволен и щастлив, че можах да се докосна до Планината преди да ме приберат в Плевен. Тогава не се и надявах да видя отново Пирин без сняг тази год., но нещата се развиха по-благоприятно от очакваното. И този път не можах да се запозная с Иван, нито да стигна до Дженгала, нито да се поклоня пред плочата на Звезди под Мозговишка порта... , но пък хванах последните 3 дни лято в Планината. Точно както през април хванахме последните 5 дни зима.
В сряда миналата седмица /6.10.04/ ме изпратиха командировка в Русе, откъдето следваше да се придвижа до Кулата, след което имаше надежда да ме освободят в петъка, за да се прибера сам до София. Заради това реших да си взема планинската раница с всичките неща пък дано ме пуснат. И така заминах към Русе в униформата, с 110 литрова раница, с която едвам влязох във вагона на влака. Пътуването ми до Кулата бе дълго и отегчително, но пък прекрасно разгледах Искърското и Кресненското дефиле и планинките северно от София, първото от които дори 2 пъти. През цялото време правех всичко с 1 единствена мисъл – в петък съм на Пирин...
В четвъртък към 8 вечерта на Кулата, след като от Дупница се возих в локомотива при машинистите, ме освободиха от служебните ми задължения и ме оставиха да се оправя, както мога в далечното селце, без командировъчни пари за хотел, без свободни легла и в 2та хотела и без какъвто и да е превоз. То там коли не минаваха, пък кво остава някой да те вземе на стоп, още повече пък по тъмно.
Бързо се преоблякох и поех пеша 12тте км до с.Катунци, където минава пътят от Петрич и Сандански и където в кръчмата в Чучулигово ми бяха споменали, че би могло и стоп да хвана. На 6-7я км ми се доспа неистово и се опънах в чувала. На сутринта росата почти ме давеше, но не бе студено. бях се покрил до гърдите с гумения ми дъждобран, но и под него бе толкова мокро, колкото и къдет не беше покрито. набързо се оправих и затичах към шосето, където вече минаха първите 3-4 от и така малкото коли там. До Катунци снимах Славянка и Беласица, където с Синева все някога можем и да идем заедно, радвах се на утринта и че все пак успях да се добера до тук, но никой не ме взе. затова пък в селцето, като че ли по промисъл свише, ми спря 1 камаз и чичкото ме пита накъде съм? на къдет си ти – викам му – към с.Пирин или Папаз чаир… “Ще те закарам на час под х.Пирин” - вика ми той вече в движение, а аз веднага вадя шоколада, за да му поблагодаря за това че ме дарява с 1 ден пове4е на пирин, ей така без нищо, щот е готин. после се запознах и с още такива Хора в планината. ДА има ги още. Сладка приказка, поделихме шоколада и по серпентините стигнахме с. Пирин, което било само от българи, без турци и цигани. “Долината на бавната смърт” така го нарече спътника ми. тъжно ми стана много.на мегдана спряхме за малко и аз поснимах, но, както и очаквах, хората там веднага ми показаха, че не искат да го правя и аз скрих апарата докат бе цял. може би заради незаконния дърводобив… слязох от камаза на разклона м/у х.пирин и х.малина и тръгнах по река Пиринска бистрица нагоре към хижата. Вдишнах от планината – вълшебен, необясним трепет ме обвзе, но готното тепърва бе пред мен. тамън се бях нарадвал на пълноводната рекичка и на 20тина мин преди хижата ме качи една лада, управлявана от един много угрижен от проблемите си човек, който търсеше негов познат, който не се знаеше къде е. стовари ме на самата х.Пирин.Хижарят там даде всичко от себе си да затвърди отрицателните неща за хижата, които бях чел тук и които исках да проверя. бе доста неприветлив, а особено след като разбра че продължавам направо към тевно. по едно време даже мислех любезно да му споделя, че знам че не приготвя дори и чай и нямам намерение дори да го питам за това и да му споделям че все пак въпреки че съм войник, бих пийнал нещо топличко. изядох най-тежката си храна, снимах хижата, на която отдавна мечтаех да ида, и тръгнах “нагоре”. първо прекрасна горичка, а после невероятна долина, над която се виждаше купола на Яловарника - моята първа цел. пропуснах да Ви споделя за добрия път до х.пирин, където е супер удобно за начинаещи или слабо подготвени туристи. местността е невероятно красива, просто все едно си в приказка, тогава си обясних думите на вазов за родината и обичта към нея. пътечката от хижата се движи почти по равно, покрай чудната река, под рида от вр.Сиврия към Хлевен от дясно. Когато приближих достатъчно до склона на Яловарника, свих вляво и заджапах в мочурестата трева нагоре, право към върха.раницата ми бе мн тежка и спирах често, на места бе доста стръмно, но без големи клекове и отвеси. скоро свих леко вдясно към ръба, за да погледна към Демиркапия и Каменица с Маленкото ез. долу. към 15:30 бях на дясното връхче на Яловарника, от където навсякъде се простираха мечтаите гледки, кеф ти вихрен, кеф ти квото си поискаш от пирин. исках да оставя раницата на Яловарника, да навестя Зъба, да се върна и да мина по ръба към Каменица. “нека все пак да погледна какъв е маршрутът към Каменица преди да тръгна” – викам си. отивам до ръба и като видях какъв отвес е откъм Каменица, лошо ми стана… взех си раничката и надолу към премката м/у Яловарника и Зъба. там скрих раницата и нагоре сам – летях. тогава ми дойде идеята да си подаря 1 ден скитане из планината без раница, която да оставя на заслона на Тевно. Наснимах се и забързах надолу. Искаше ми се още същия ден да се кача и до Каменица, но после прецених, че ще закъснея много и няма смисъл да пристигам на заслона в 100 часа, след като вече сички са си легнали. Тогава още не знаех какво премеждие ще си спретна на следващата ве4ер. Освен това исках поне венъж да го стигна по светло и при ясно време и да огледам релефа и пътя до заслона. Винаги до сега сме го търсили или по тъмно или при гъста мъгла. Така и направих – взех раницата от премката и спуснах право надолу по каменната река с посока към Козята премка. Поскачах бая докато я стигна, но пък долу в долината се радвах на прекрасни кристалнипоточета, дано снимките са станали добре, още не съм ги видял, щот в неделя само хвърлих раницата вкъщи и заминах към поделението. Бях си вързал канче за колана и през целия ден като минех покрай поточе си гребвах водица и пиех.така не носех вода да ми тежи и опитвах различния вкус на всички рекички. От козята премка хванах естеств. Лятната пътека, която ме учуди колко нависоко минава. Следих я до самия заслон, наблюдавайки зорко релефа наоколо, но за съжаление слабо го запомних. На заслона пристигнах след здрач, но там, купонът тъкмо започваше. Можех да му се насладя изцяло, защото единствен имах възможност да се оттегля и да спя като човек на тихо и прохладно вън в палатката, а не с 30те души горе, след цял ден пържене и цигари. На влизане се запознах с един адаш, после с още един и почти веднага след това първият ме покани на масата на неговата компания, да хапвам с тях. Бяха готини, държаха се с мен много мило, черпиха ме дори вино и ракия... към 12:20 заспах сладко сладко, препълнен с приятни емоции от дългия ден. Скоро се наложи да се разопаковам, обуя и изляза да натиря кончетата, които безобразно пасяха точно до палатката ми и дрънчаха с чановете си, толкова силно че сигурно и Иво на Вихрен ги е чувал. Безжалостно ги напъдих и мигновено заспах отново. На сутринта се наспах и с лека раница през Краледворската дясна порта се качих до Малка каменица. От нея исках да мина по самия гребен до Каменица, но се убедих, че това просто няма как да стане и се върнах и подсекох откъм Митрово езеро. На връх Каменица бе точно както и очаквах – неописуемо. Гледах Газей огоре, бях в транс. Снимах на юг, за да можем да бистрим кои планини се виждат. От там заслизах право надолу към Митрово ез., все по камъните. От него нагоре по маркировката покрай Аргирово, през Демиркапия, надолу към Попово и скоро в дясно по едно ридче, стигнах до Орловец, от който най-сетне видях Кременските езера, така добре поснати ни от какви ли не календари, снимки и реклами на BG. “идете ги вижте”, нали така бе казал поетът. От Орловец продължих към Острец, до който стигнах след дълго около час ходене ту по билото, ту през клек, ту подсичайки откъм Кремените, заради отвеси. През цялото време зяпах ту вдясно, ту вляво към Самодивските езера, от където ме бяха заблудили предната вечер, че лесно бих могъл да се кача на Дженгала. Стигнах да извода, че е прекалено рисковано да пробвам да го изкачвам от там, въпреки, че така си бях направил плана. Като гледах от Острец, реших да сляза /отново по каменната река/ направо към Попово ез. И да заобиколя Джангала отдолу до другата му страна, откъм Валявишките ез. Помнех смътно, че тук бе писано нещо за изкачване оттам. Така опитах от още няколко рекички, разгледах от близо Поповото и рибарите на брега му и закатерих по прекрасната пътека нагоре към Дженгалската порта. Прекрасна долинка, между двата колоса Дженгал и Полежан, много голям кеф ми достави, че минах от там. Видях на картата, че откъмпремката започва немаркирана пътека към заслона на Тевно, която подсича Дженгала и Момин двор. Нея ще хвана, казах си, че скокна до Дженгала, ще сляза пак на нея о се прибирам към тевно, къдет палатката ми бе опъната и само щях да се набутам в топлия чувал. Да ама не /П.Б./. Така и не открих въпросната пряка пътека, въпреки че знаех, че е маркирана с оранжеви точки. Поради намерението ми да “атакувам” Дженгала откъм Самодивските ез. И промяната му късно след това, целият ми разчет на времето отиде по дяволите и в 1 момент се оказа че скоро ще се стимни, а аз нямах ясен път към тевно, ясно бе, че няма как да нощувам на Валявишките ез. долу. Това е цената на леката раница /мамка му/. Засуетих се, защото трябваше не час, а минута по-скоро да открия пътеката към тевно. Реших, че най-добре ще е да тръгна надолу към Вал. Ез. По маркировката, пък все някъде може да видя отбивка вляво към заслона. Не. По тъмно слязох на самия бряг на езерото с двете остров4ета. Извадих челника и всичките си батерии, защото погледът нагоре към опиращото чак в облаците било между Валявишки чукар и Момин двор, обещаваше дълго катерене в тъмното, през клекове и отвеси, последните от които се оказаха по-опасни отколкото очаквах. С първия отвес се срещнах още на брега на езерото, при опита си да го заобиколя откъм страната на тевно ез. Нямаше как да се мине без плуване, но готиното бе че минах през невероятно красиво, малко, но достатъчно, равно плажче с фин пясък между саклите. Не си представям как е там в горещ летен ден... По най-близкото кулоарче се закатерих нагоре. За щастие не стигнах до отвес, а до заравнение и възможност да продължа – през клекове, скали, наляво, надясно, само така на око към билото пред мен. То обаче все не се приближаваше, а най-опасния момент бе, когато в един момент, борейки се с клековете, стигнах до място от което лъчът на челника ми дори не стигаше дъното на долината, пред която бях стигнал. Беше поредният отвес, но вече не от мен нагоре, а надолу. Бях на ръба, но видях ситуацията навреме и без опасност се върнах назад. Тогава си дадох сметка ква глупост съм извършил да се полакомя да мина по този непознат, немаркиран и стръмен терен по тъмно. Добре поне, че времето бе прекрасно. Знаех че имам още много часове да се лутам нагоре, но не губех увереност, че ще стигна премката и от нея заслона. Така и се оказа, катерих около 4 часа, сменяйки батериите чифт след чифт. Заобикалях постоянно какви ли не отвеси. Заблудих се че се минава през премка вляво от Момин двор, която привлекателно изглеждаше много по-ниска от правилната в дясно от върха, но на време се усетих и по картата се уверих, че не е натам правия път. Постепенно набрах височина и видях под себе си малко езерце, което не бях видял, минавайки покрай него, - сигурен знак, че съм близо, щот по картата излазът към тевно бе точно отвесно над езерце, а друго такова там очевидно нямаше. Тръгнах в посоката и случайно, най-накрая, се натъкнах на така мечтана пирамидка. “Хванах пътеката” – заподскачах радостно и се втурнах да търся следващата. Намерих я скоро и забързах по тях.след около 15 мин./нощни/ пирамидките ме поведоха стръмно надолу. “Не” – казах си – не може катереща пътека да спуска така, не е логично. Явно в еуфорията съм тръгнал в грешната посока – не нагоре, а надолу. Кръ-гом, хоом-марш обратно по пирамидките. Помнех ги къде са от първия път и бързо се върнах, намерих правилната посока и излязох горе вече без проблеми. От там вече се чуваха чановете на кончетата, но силуетът на езерото не се виждаше. Вече бе много тъмно. По усет стигнах и заслона. В 12:40 ч. Вътре всички спяха, а аз трябваше да търся оставения си при помощник хижаря чувал, щот ме бе страх в палатката да не ми го свият. Той предвидливо ми го бе оставил зад вратата. Хора спяха дори долу по пейките. Нямаше как събудих ги, запалих свещ и седнах да се посгрея. Поместих перденцето към боксчето с печката да видя дали има поне топла вода, при което два силни разярени гласа от вътре и зад мен адно ме питаха какво пипам там и каква вода търся по това време. Този път на заслона има хижар и няма чай, нито топла вода за миене, какво да се прави и без чай ще заспя. Излязох, напъдих отново нахалните кончета с чановете, едното от които бе особено зло и направо си ме ухапа подло иззад гърба в тъмното, и в палатката заспах мигновено. На сутринта станах към 7:20 и се разговорих с Бай Яне – коняр, помощник на отсъстващия хижар Иван, с който и този път не можах да се запозная. Бай Яне, кат ме видя, веднага дойде при мен, пита ме дали съм добре, защо толква късно съм се прибрал и мило ме покани да вляза вътре да се стопля и да пия чай. И да платя спането в собствената си палатка, де, но това бе второстепенно. Така и не влязох вътре, но си платих 3те лв. за 2те нощувки. Душицата ми напълни този човек. Малко след това той ме попита накъде съм и като чу, че съм към Демяница, щот бързам за казармата, ми сподели че и той тръгва натам до 20тина мин. И ако искам ще ми качи раницата на кончетата. Не бях и мечтал за такова предложение, идеше ми да го прегърна. Не вярвах, че наистина срещам такъв човек, голяма душа беше Бай Яне. Скоро тръгнахме с кервана, заедно с още 1 жена, чиито багаж също бе на кончетата. Тя бе приятелка с Бай Яне, обикаляла и тя Пирина сама, кат мен, но целия, за 7 дни. На “Спално” поле дори хижар нямало. Бай Яне такова темпо даде, че аз тичах като луд напред по каменистата пътека, за да снимам, изоставах и после още по бързо тичах, за да го догоня. Затова и не можах да разгледам добре парапета над Мозговишка порта, подминах без да видя и плочата в памет на Звезди. През цялото време разпитвах “водача” си за каквото се сетех, защото той беше съкровище от доброта и опит в планината. Разделихме се над х.Демяница, без да приеме скромната сума, с която исках да се почерпи за добрината която ни стори, без да ни поиска нищо в замяна. “Ще дойдете в къщата ни във Велинград и тогава ще черпите” – каза ни на раздяла. Прегърнах го, снимаха ни за спомен, метнах раницата и право надолу. На Демяница всички сънено пиеха кафета на припека. Не спряхме изобщо. Час по-долу се полюбувахме на реката от моста за Юлен и на водопада под него и продължихме. Тъкмо стигнах до полянката с параклисчето, преоблякох се в по-градски дрехи и една кола се запъти да слиза. Затичах, помолих шофьора и той ни свали до центъра на Банско. Луд късмет имах тези дни. Дано не се компенсира с обратното в бъдеще. На автогарата рейса за София изобщо не спря, което ме подлуди и споделих на касиерката всичко, което мисля относно селянията на банскалии и безнадеждността тя да се промени, колкото и огромни хотели да се построят там. Едвам се добрах до поделението само с 15 мин. закъснение, наказанието за което ми се размина като по чудо.
Благодаря Ви за търпението. Писах с голямо желание, много се надявам да не съм Ви отегчил и да съм бил полезен.
Поздрави за всички.
|
София-Русе-Кулата-с.Пирин-Тевно-Банско-София
