|
В края на 80-те години на миналия век стана ясно, че социализмът е мъртъв. Всъщност умря само една от неговите форми – най-неуспешната. В същото време в различни модификации той продължи да съществува и дори и в момента разширява влиянието си.
Обективната истина е, че с някои частични изключения (САЩ), капитализмът загина.
В два от трите глобални икономически центъра властва всичко друго, но не и капитализъм. В Азия обществата са от кошерен тип, което е висша форма на социализъм. В Япония 99,99% от работещите прекарват целия си живот напълно отдадени на една фирма. Която е длъжна да се грижи за тях докато са живи. Хората приемат това за нормално.
В Китай, с изключение на няколко модерни центъра, страната е тотално комунизирана. Гражданите живеят под закрилата на държавата-майка и работят за нея. Самият успех на капиталистическите зони се дължи на осигуряваната от комунистическия режим евтина работна ръка. В Китай са няколко десетки милиона хората живеещи в реформираните градове. Останалото е в провинцията, откъдето ако има нужда се теглят работници.
В Южна Корея ситуацията е сходна с тази в Япония. Преди време западни компании се бяха оплакали, че има нелоялна конкуренция, защото правителството пряко и непряко подпомага местните. Това било нарушение на принципите на „пазарната икономика”. От Корея им отговориха просто: „А кой ви е казал, че нашата цел е да имаме свободна пазарна икономика?” В момента вече е ясно, че корейските корпоративни гиганти, имащи позиции по света, са отгледани от държавата – докато наберат сила да се наложат. Конкуренцията е изоставена някъде в небитието.
В Европа изграждането на социалистическо общество продължава на наддържавно ниво. Европейската бюрокрация получава все повече правомощия и съдбата на отделните народи зависи все повече от Брюксел. Но дори и да го нямаше него, водещите европейски страни са де факто социалистически.
Във Франция над 50% от икономиката е държавна собственост (повече отколкото в България). В Германия съществува доста тежка данъчна система, която изсмуква доход от гражданите и фирмите и го преразпределя централно. Съществуват и реални и силни профсъюзи, без които никакви важни решения не могат да се вземат. Съществуват и регулации на правото на упражняване на професия – не можеш просто така да станеш бръснар, готвач или механик – необходими са години „чиракуване”, тапия от браншова камара и разрешително.
В ЕС съществуват цели икономически сектори, които се централно управлявани от бюрокрация, а не от пазарните сили. Така например селското стопанство и свързаната с него хранително-вкусова индустрия са по-скоро държавна система за създаване и разпределение на блага, отколкото бизнес. Никой фермер не може да съществува без субсидии, а те се определят в Брюксел. Т.е. централният комитет по планиране в столицата определя къде и колко да се произвежда. Субсидиите са толкова големи, че задминават всякакъв шанс да бъдат компенсирани от по-висока производителност или от по-модерни технологии. Успехът в този сектор се постига не на база на предприемчивост, труд и изобретателност, а на база на уменията за справяне в бюрокрацията.
Най-ясно обаче процесите личат в съдбата на отделния човек. За него в живота не съществува друг шанс освен да бъде наемен работник в някое от звената на системата. Предприемаческият дух е безнадеждно качество, защото няма как да се реализира. Практически всичко онова, което се нарича „среден” и „дребен” бизнес представлява обслужващи звена на едрия бизнес. Малките фирми пряко или косвено са свързани с големите и могат да се разглеждат просто като форма на по-ефективна организация – когато има личен интерес в нещо, хората работят по-добре. Но в много корпорации по същата схема работят техните служители. Доходите в корпорациите са дори по-високи от тези на предприемачите в дребния бизнес. Може би именно този факт е най-показателен – когато приходите от „служба” са по-високи от възможните приходи от собствен бизнес, това е форма на социализъм.
В Съединените щати ситуацията е малко, но само малко по-розова. Там подобни общи централизации не съществуват, но отделните сектори на икономиката се контролират от по няколко основни корпорации. Т.е. все още няма социалистически централизъм на държавно ниво, но го има на едно ниво по-надолу – в корпорациите. И в САЩ основният шанс за реализация на човека си остава „службата” в корпорация. Дребното предприемачество е зависимо от едрия бюрократичен капитал. Мениджърите на компаниите са по-богати от собствениците на дребни и средни бизнеси. Т.е. наемникът е по-добре платен от предприемача.
Най-богатите граждани по света живеят в соц-държави. В Скандинавия социализмът е отдавна построен и в момента вървят към следващите му фази. Доходите са огромни, данъците също, всеки е осигурен за старини и за болест, социалните помощи са достатъчни, за да живееш и без да работиш. Хората са служители на системата.
В днешно време вече няма капиталисти-герои. Няма хора, тръгнали от „нулата”, които да са се издигнали до върховете на бизнеса. Има може би един единствен пример – Бил Гейтс. И може би още дълги години той ще бъде крепен като символ на успеха на технологичния капитализъм. Но Бил вече не е предприемач. Той е политическо лице на глобалната корпорация „Майкрософт”. Бил държи вече под 15% от акциите и. Влиянието му идва не от собствеността, а от мениджърската позиция в компанията.
Къде са обаче другите предприемачи от неговото време?
Няма ги. Стив Джобс в един момент дори бе изгонен от собствената си фирма Apple. Сега е обратно в нея като мениджър. Съдружниците на Гейтс и Джобс от старта им са богати хора, но са някъде във „втория кадър”.
Реално, това което се случва с предприемачите, е че те рано или късно се превръщат в чиновници. Или някой едър играч идва и купува успешния им бизнес, или им трябват капитали и допускат други акционери, които ги изместват, или взимат заеми и стават зависими от банките, или мениджърите им се оказват по-хитри от тях и ги заставят да превърнат бизнеса в бюрокрация... или, или, или...
Какво си отиде от света тогава през 80-те години? Капитализмът победи социализма? Или просто група от по-силни и по-добре управлявани държави победи друга група от по-слаби и по-зле управлявани?
Резултатите от Студената война са доста сходни с резултатите от Втората световна война. През 1945 г. един тоталитарен режим бе унищожен основно с усилията на друг такъв като него. През 1989 г. западният социализъм унищожи източния.
Всъщност онова, което се срути не бе социализмът. Рухна просто най-голямата диктатура в света. И то рухна основно заради собствените си амбиции да завладява света.
И в момента съществуват диктатури, които са управлявани разумно и няма опасност от разпад. Много от арабските страни са такива. Но те не ползват приходите от петрола, за да се превъоръжават и да поддържат паритет със САЩ. Не правят атомни бомби и не развиват изтребители от класа на американските. Ползват парите за потребителски цели. И докато ги има, риск за режима не съществува.
СССР от своя страна, притежавайки брутен продукт колкото средна европейска държава, се опитваше да поддържа военна мощ колкото САЩ. Дори в България за военни цели отиваха към 30% от БВП. Това означава, че ако през социализма бяхме имали военни разходи колкото в момента (3%), народът би бил над 40% по-богат (оставащите 27% върху 70-те процента за цивилни разходи).
Но тъй или иначе, социализмът очевидно никога не е умирал. Вместо него бавно, но сигурно си отива свободната пазарна икономика.
Примерът с България може би отново е особено показателен. Нашата реформа не създава капитализъм, а реформира социализма.
В момента около 60% от БВП у нас се управлява от държавата. 40% се разпределят през бюджета, а останалите са чрез контрола върху държавните монополи.
Дори основните промени, които правим, не променят нищо. Ние приватизираме монополи – напр. БТК, Енергоразпределението, водните дружества и пр. Но това не довежда до пазар и конкуренция, а до вече частно източване на гражданите. Всички тези монополи не донесоха инвестиции, а започнаха да правят печалби като вдигат цените. Това не е никакъв бизнес. Това е просто вписване на България в схемите на международния корпоративен социализъм. Някои от въпросните ни приватизирани предприятия дори бяха купени от чужди държавни фирми...
Общата икономическа основа на обществото предопределя и засилващо се влияние на левите политически идеи. Когато човек няма възможност да бъде друго освен служител, той закономерно започва да гласува за онези, които защитават служителите. Което пък от своя страна допълнително засилва служителския характер на икономиката, тъй като никой не брани предприемачите.
В Европа навсякъде има силни леви партии. Дори в САЩ Демократическата партия има по-силно мотивирани избиратели. Републиканците печелят с голям труд и то когато има някаква криза. Самите републикански кандидати започват да предлагат леви послания.
В момента свободният капитализъм е по-скоро изключение, отколкото правило. Възможно е заради тоталната социализация на обществото и спадането на мотивацията за предприемчивост, развитият свят да изпадне в криза.
Факт е, че Източният социализъм фалира. Но дали същото не се задава и пред западния. В САЩ, държавният дълг е по-голям от Брутния вътрешен продукт. Това може да се разглежда като някакъв вид живот „на заем” взет от бъдещето. Т.е. текущата икономика не може сама да се издържа и жизненият стандарт се поддържа от заеми. Подобно е положението и в Европа. Страни като Германия и Франция са пред бюджетна и дългова криза. Преди няколко месеца десен германски политик зададе въпроса: „Възнамерява ли някога Германия да изплаща държавния си дълг, измерван вече в трилиони евро?” Отговор не последва.
Подобна е ситуацията и на микро-ниво. Мнозинството от домакинствата на запад имат огромни заеми. Реално техният начин на живот се състои в това да изкарват пари за плащане основно на лихви и на малка част от главницата. Това са своеобразни вечни заеми. Самото стопанство съществува благодарение на тях, защото за да се изкарват пари за изплащане на старите заеми, трябва да се отпускат нови. С тях се движи икономиката, наемат се хора и се раздават заплати... Ако схемата спре – край.
Фалитът на Западния социализъм може да се случи не чрез загуба на Студена война, а чрез дългова криза. Когато всеки дължи нещо и когато самата икономика се крепи на невръщането на тези заеми, а на трупането на нови, това е необявен банкрут. Хората реално живеят от печатането на пари, с които да се дават заеми. Тези заеми трябва да създадат търсене, което да движи производството. Но заемите имат свойството да самонарастват и в един момент да станат невъзможни за обслужване. Тогава започва серия от неплащания, водещи до верижни фалити. Накрая цялата бюрократична система, която повече разпределя, отколкото създава, ще се срути.
В САЩ десни политици като Патрик Бюкенън се питат „Загива ли западът?” Много е интересна една негова констатация: „САЩ внасят от Китай индустриално оборудване, електроника и високи технологии. А изнасят боб и царевица? Коя е развитата и коя е развиващата се страна?”
Очевидно ако Китай е развитата, тогава какво е американският капитализъм, оказващ се по-изостанал от китайския комунизъм, поддържан от де факто робски труд...
Лидерите на водещите страни по света са впили взор в последствията от глобалния социализъм. Те се чудят защо има нисък стопански растеж, безработицата нараства и бюджетите трупат дефицити. И се чудят как с частични мерки да се справят. Все едно покачването на растежа от 2 на 3% ще е решение на проблема. При положение, че дълговете растат с двоен и троен темп.
Истината е някъде другаде – всичко случващо е нормално за икономика, която насърчава потреблението и подтиска производството и предприемчивостта. Западът се гордее, че е създал „потребителско общество”. Това било голям успех. Но малцина се замислят, че същото подобно „потребителско общество” рухна в Източния блок. Едно общество, в което всички бяха чиновници и се стремяха да получат повече, без да мислят колко ще дадат. Точката на получаване беше „заплатата” – по възможност срещу „нищо не работене” цял ден.
Същото правят западните „потребители”, когато взимат стоки на кредит... Те получават повече, отколкото са изработили. Но тогава рухването се отлага до момента на невъзможността за изплащане на кредита.
Странно е как днес триумфира каузата на харченето. Никой не те агитира да спестяваш. Печалбите са като харчиш. Но нима не е ясно от какво се създава богатство. И как богатството на харчовете е една илюзия.
Процесите в света в момента са неовладяеми. Системата не може да допусне коренна промяна, защото вече са създадени твърде много илюзии, които трябва да се преодолеят. При бездългово развитие общото жизнено равнище би било далеч по-ниско. Просто защото в момента жизненият стандарт де факто представлява сума от настоящия стандарт и заетия от бъдещето. И защото от десетилетия подобна практика има натрупани и дългове от предците ни. Рано или късно светът като цяло ще трябва да преживее своя преход от социализъм към капитализъм. Дано това да стане с по-малко колизии от случващото се в Източна Европа. Но прогнозата е по-скоро песимистична – защото Източна Европа реално не прави преход, а отлага въпроса като се вписва във все още живия Западен социализъм. А реалната промяна ще е когато хората ще трябва отново да се приучават да работят за толкова колкото изкарват и да потребяват до размера на доходите си. Може би нашият преход ще ни помогне кризата да е по-малка и да влезем по-постепенно в нея. А в богатия Запад е страшно да се мисли какво може да настъпи ако на тамошните далеч по-разглезени соц-потребители им се наложи да правят нормален капитализъм.
Редактирано от Дoнaлд на 05.11.05 20:42.
|
Кризата на глобалния социализъм
