МАЛЪК ОТКЪС НА МОЗЪЧНИТЕ УЖАСИ

Половин час по-късно.

Бях легнал напреко на седалката си, така че главата ми беше в скута на Анелия. Ръцете й ме галеха и двамата си приказвахме тихо.

- Обичам те! - шептеше ми Анелия. - Искам да мога да те глътна и да те нося навсякъде със себе си!

Сигурно съм се усмихнал. Ръцете й продължаваха да ме милват. Тя продължи да говори, макар и с доста рязка промяна на темата:

- Дени, - пак това глупаво обръщение! - ти си болен. Съвсем сериозно ти го казвам, трябва да отидеш на психиатър.

Този път мълчах изумен.

- Моля? - казах накрая, доста учтиво спред мен.

- Болен си. Трябва да отидеш на лекар!

- Откъде ти хрумна това. - все още не можех да повярвам на ушите си. Анелия наистина говореше сериозно.

- Ти се държиш странно. - рече ми тя.

- АЗ се държа странно? - възкликнах, изпаднал в тотално недоумение. - Аз? И какво му е странното? Това, че съм бесен, защото, докато ходя с теб ти праскаш свирки на Онуфри?

Анелия се усмихна.

- Трябва да знаеш, че той в това отношение е много естетически издържан. - отговори тя с игрив глас.

Опитваше се да ми каже, че харесва чепа му.

Изправих се на седалката си. Погледнах Анелия, но без повече въпроси. Всичкото ми желание да пребъде моето и да прекарам вечерта си с това изчадие в женска кожа се изпари.

- Ако обичаш, напусни. - казах й аз.

Тя се хвърли да ме прегръща. Избутах я, протегнах се през нея и й отворих вратата.

- Довиждане.

Тя дръпна обратно и затвори вратата.

- Не. - каза.

- Виж какво, до тук бяхме. Повече изобщо не ща да имам нещо общо с тб. Върви си.

Погледът й се изцъкли. Скулите й се опънаха и устните затрепкаха като крилца на много нервна пеперуда.

- Не мога ... - прошепна тя.

Мозъкът ми каза: Оуффф.

- Кажи ми, че няма да се разделяме. - изрече Анелия, изпаднала в поредното си безумно безсвястно състояние на видиотен сапунизъм.

- Напротив, - заявих. - А сега ще бъдеш ли така добра да си тръгнеш и да ме оставиш на мира?

- Не! - започна да нарежда момичето. - Не мога, не мога, не мога.

Аз слязох от колата. Анелия също слезе. Аз се качих, но преди да успея да заключа вратата от нейната страна тя се намъкна до мен. Евтиният ми трик не мина.

- Върви си! - настоях. Анелия протегна крайници да ме прегръща. Избутах ги отвратен настрана. - Престани! - добавих.

- Няма да си вървя!

Очите й бяха станали кръгли от театрално чувство.

Седях и трескаво мислех, какво да предприема. Накрая взех решение.

- Извинявай. Говорех необмислено. Това за раздялата беше пълна глупост.

Анелия ми се хвърли на врата. Изтърпях този изблик и си наложих да продължа някакъв разговор. След около 10 минути Анелия щастлива заяви, че ще се прибира, защото сестра й я чака. Разделихме се по живо по здраво, аз като бесен настъпих педалите и с мръсна газ до ламарина подкарах надалеч надалеч надалеч, към родното си гнездо и нормалните човешки взаимоотношения.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите