|
Разпръснати са по eдин-двама на клас. Харесва им да седят на последните чинове, и то откъм страната на учителя, по възможност извън зрителното му поле. Когато зададеш въпрос, никога не вдигат ръка, но те гледат с поглед, пълен с предизвикателство, понякога дори с насмешка или показно равнодушие. Във всеки момент обаче могат да те прекъснат с провокативна фраза, или с наслада да подчертаят някоя твоя грешка. Закъсняват за час, после спорят до кръв или великодушно махат с ръка – пишете ми пет отсъствия, като щете. Гледат те изпитателно и пресичат всеки опит за сближаване. Пишеш им заслужената шестица, а те се държат, все едно те са я писали на теб. Някои от тях са взривоопасни – дотам, че като се почувстват засегнати, могат да станат насред час и демонстративно да излязат, затръшвайки вратата. След малко се връщат, а в междучасието идват и се извиняват. Понякога.
Правилникът не е най-силната им страна, но прекрасно познават границата, отвъд която нещата могат да станат необратими. Не я прекрачват, но така и не я и приемат безусловно.
Има дни, в които очите им са насълзени, а когато ги попиташ какво им е, тихо отговарят „нищо”. Подочуваш за някакви сътресения у дома, за загуба на някой от домашните, но не смееш да питаш повече. В погледа им обаче разчиташ страданието…
Страшно са умни, и много трябва да внимаваш, какво ще кажеш, и най-вече – как ще го кажеш, защото наистина могат да те направят за смях с две точни думи. Или да те поставят в шах с неподозирано знание или мисъл, далеч-далеч над възрастта си.
Понякога кацват тук от други, уж много „престижни” училища, където не са изтърпели независимия им дух, и колкото повече са се опитвали да ги окастрят, толкова повече са ги заинатявали.
По правило, родителите им се срещат с класния много по-често от останалите, срещите траят по-дълго и са емоционално силно обагрени, а от родителските срещи майката или таткото излизат мълчаливи и ядосани.
Всички дружно сме се захванали да ги учим на ум и разум: разясняваме, молим, дори заплашваме, а те, горките, обещават, дори се опитват, дори понякога изглежда, че успяват - няма гаранция обаче, че пак не ще я подкарат, както си знаят. И да не се започне отново: молби, увещания и т.н...
Обикновено четат много – все „сложни” неща – класика, философия, съвременно изкуство и т.н. Интересуват се от световните проблеми и, ако получиш благоволението им за кратък монолог, откриваш безпогрешно чувство за справедливост. И голяма загриженост за съдбините на този свят.
Възприемат светкавично, но държат да е по някакъв техен си начин. Имат си любим предмет, не задължително от изучаваните, по който са безспорните царе.
На контролните или са сред първите, или ти правят някакво сюрреалистично контролно по свой тертип, с което искат да покажат колко са над очакваното ниво. И когато получат тройка за излизане от формата те заливат с порой аргументи и протести. Накрая пак махват с ръка – тъй де, прощават ти, че изобщо съществуваш.
По правило, презират учебниците. Но когато трябва, учат яко.
Нерядко се обличат предизвикателно – е, не дотам, че да скандализират, но държат да подчертаят с нещо, че не са „в матрицата”. Дори да е само с някое червено кичурче. Или със стряскащ надпис на фланелката.
Не харесват палячовците и палячовщините – в провокацията им винаги има нещо умно, макар и неуместно.
Отблъскват ги евтините бунтари, търсещи в клас отдушник на комплекси или мании за величие.
Когато ги похвалиш за нещо, срещаш само втренчен поглед, отстояващ твърдо своята зона, където не се допускат нито похвали, нито забележки. А пропо, голяма част от забележките – и устните, и в дневника – са тяхна територия.
Мълчаливи са, но в мълчанието им се дочува някакъв вик, често неосъзнат, когато (и защото) нещата не са такива, каквито би трябвало да бъдат. И ако го дочуеш, нерядко си принуден да се съгласиш, че са прави.
Минава се много, много време и се пренатягат много нерви, преди да ти открехнат вратата към себе си. Но никой да не се успокоява - във всеки момент могат да я затръшнат отново. Или пък я разтварят докрай - тогава е окончателно.
По правило, имат си приятел. Единственият, най-верният приятел КНИМТ (който няма да издаде моята тайна). Или пък много, много таен любим или любима. Имат си и любим учител, но често той не знае това - защото се смущават и не знаят как да му го покажат. Тези последните често имат върху тях огромна, макар не пълна, опитомителна сила.
…Минават години, и един ден от някой колега, от техен съученик, или пък на юбилейна среща на класа, на която си гост научаваш, че са сред най-блестящите ни адвокати, учени, общественици и изобретатели, журналисти, военни, спортисти, академици, творци, държавни служители, лекари, предприемачи и т.н. Или пък ги гледаш, изненадано и гордо, по телевизията и по разни концерти. Или пък ти показват изрезки от чуждестранни списания, в които вдигат купи, карат някакви возила-прототипи, пътуват по света с камера или се здрависват със знаменитости.
Радваш се за тях, защото знаеш, че въпреки глухия бунт, те са обичали своето училище, и че са му признателни за всичко, което им е дало - най-често, неусетно за тях, дори когато са мислели, че ги ограбва.
Животът е извършил своето, и всеки от тях се е превърнал в това, за което е бил призван - в поредното зрънце мая, накарало да бухнат целите нощви житейско тесто.
Това са те – безценните неконформисти в училище. Без тях то само за един месец би се превърнала в мегамашина, в мелачка за души, в някакво абсурдно, саморазяждащо се перпетуум мобиле... В Системата – с най-тлъстото си и самодоволно „С”. Те са знакът, че още сме живи, че сме заедно... И че все още има шанс за обичта.
|
Ода за самотните чайки
