Мислех,че само аз съм минала през тази фаза,но явно не е така.Когато осъзнах,че ставам на 30 бях сама с детето си,мъжът ми беше извън страната и цяла вечер преди рождения си ден стоях и мислех , изпадах в безумия и крайни мнения относно животът си.Накрая си легнах с "увиснал " нос.На сутринта,когато се събудих си направих едно кафе и помислих,обадих се на всичките си приятели и ги събрах в един рок клуб , пихме , пяхме , танцувахме - вдигнахме заведението на главите си и прибирайки се към домът си в ранните часове разбрах , че все още се радвам на изгревите и залезите , на цветята и пеперудите , все така яхвам метлата и гоня детето си около къщата и успявам да се смея на себе си!

Не е страшно да си на 30 , стига да си ЧОВЕК!

Не се страхувай от съвършенството - никога няма да го достигнеш