|
Знам, че това, което възнамерявам да напиша не е съвсем празнично. Даже - хич. Но пък, от друга страна, чета напоследък някакви тежки празнични менюта. Та, връхлетя ме един спомен, който сигурно до края на живота ми ще напомня за себе си покрай Коледа. Затова реших (със свито сърце) да го споделя с вас. Беше преди 2 години. Малкият ми син беше на 6 месеца, големият - на 8 г. Предстои Бъдни вечер и Коледа, а ние сме с някви дребни пари. На мъжа ми не му бяха дали заплатата, на мен майчинските ми се полагаха между Коледа и Нова година. Не си бяхме платили тока, но се надявахме, че няма да ни го спрат баш по празниците (както и стана, слава Богу). Отказахме се от елхата - мисля, че струваха около 8 лева, което си беше огромен разход. Извадихме старите играчки, накичихме ги по цветята, прозорците, лампите. Имам си и една древна покривка специално за Коледа - много тържествена, тежка и с подходящи зелено-червено-бели цветове. Както и да е, къщата придоби празничен вид. Масата светеше от украсата, свещите червено/златните салфетки (и те на десетина години), ябълки и орехи в красиви сребърни съдинки (това е стара църковна утвар, имам си я в наследство, да не си помислите нещо, ей!!!). Менюто ни беше повече от скромно: питка, боб чорба, лозови сърми с леща, ошаф. С пет от десетте лева, които ни бяха останали купихме сребърно пръстенче за хлапето (това си му беше старо желание и до скоро с гордост си го носеше). На мен и мъжа ми сърцата ни бяха свити, но като седнахме край масата, запалихме свещите... Стана ни топло и уютно. След това до късно гледахме един прекрасен библейски филм (без да сме твърде вярващи), гушнати четиримата в леглото.... На другия ден се появи родата с баници, кексове, свински пържоли, че и с пари за първо време. Финансовото и хранително положение си влязоха в норма. Но онова прекрасно усещане за топлина и уют от Бъдни вечер, онова чувство за хармония и любов при цялата немотия... Никога няма да го забравя!
Та, мисълта ми беше, защо винаги по празници искаме масите да се огъват? Какво доказваме и на кого?
|
Предколедно.. Тъжно
