Когато баща ми умираше от рак, моето гадже, беше до и със мене, което ще рече в близост и до баща ми. Моралната му и емоционална подкрепа беше много важна и полезна за моето психическо оцеляване тогава. Приятел в нужда се познава - наистина. Години след това, вече като мой съпруг, той неотлъчно се грижеше и за своя баща, страдащ от друга форма на рак. Държа да отбележа, че бащите ни нямаха шанса да се запознаят приживе, така че не са се "заразили" един от друг. Това, което знам от съвременната медицинска гледна точка, е, че ракът не се предава като хремата. Но стореното добро в критичен момент се помни цял живот.