|
|
| Тема |
 тъпо |
|
| Автор | yмopeнa (Нерегистриран) | |
| Публикувано | 27.08.03 23:03 |
|
|
|
За първи път отварям тема тук и се чувствам малко неудобно, защото темата не е от хубавите и радостните – тези, които да накарат човек да се включи с удоволствие в дискусията.
Ето защо, не задължавам никого да отговаря или пък да се произнася по въпроса. Надеждата ми е, че като си го излея накъде, може и да се разтоваря. Може пък и да помогне... 
Не знам какво ми става напоследък. Изгубих някъде оптимизма си, енергията, желанието да уча и откривам. За първи път ми се случва нещо подобно.
За съжаление (а не е ли “за щастие”?) знам от какво идва всичко, но няма как да променя нещата. В някакъв тупик съм – в задънена улица, от която има само един изход, който обаче не желая да достигна – прекалено ще е болезнено.
Нямам сили за нищо – нито за семейството, нито за приятелите. Най-вече за т.нар. приятели. До сега винаги съм им давала сили да се успокоят, да премислят нещата, да поплачат на рамото ми, да продължат напред... Сега аз имам нужда да поплача на нечие рамо, а ... около мен няма никой. Единственият човек, с когото мога да споделя, няма нужда от това точно в този момент. Само ще го натоваря излишно, а и той нищо не може да направи. 
Как само искам да се завра някъде на тъмно, да се свия на кълбо, да запуша ушите си и да не ги чувам. Да не чувам гласовете на приятелите си, които все за нещо ми мрънкат, вечно са недоволни от живота си, вечно искат непостижимото и нямат мярка понякога. Разкъсват ме. Понякога ме карат да изпадам в ярост от глупостите им, но ако им го кажа - ще се обидят! А понякога ме карат да плача от мъка...
Искам да обърна внимание най-накрая и на себе си. Да помисля на спокойствие... да се нарева на възглавницата... да се изчистя от цялата тази кал, която се е насъбрала в мен.
Но... няма начин!
Имам задължения. Имам семейство, което има нужда от мен (особено единия). Имам работа, която не мога да зарежа...
А искам... така искам да махна с ръка на всичко и да изчезна. Да потъна в дън земя и никой да не може да ме открие.
Или просто искам да се чувствам обичана? Защото обичам, но отсреща май няма никой...
Уморих се. От другите. От себе си.
Нормална ли съм?
| |
| |
| 
|
|
