|
|
| Тема |
 Очите на жена ми |
|
| Автор |
Hищo (пълно) |
|
| Публикувано | 14.06.03 00:49 |
|
|
|
са прекрасни. Като две дълбоки езера са. Не мога да плувам там. Винаги се давя. Потъвам и вече нищо няма значение. Там няма каймани, няма Старозагорски гари и сини безвремия. Има само днес. И може би неродените ни деца (плагиатствам). Обичам да потъвам там. Има нещо на дъното което ме влече. Така както Петък, 13-ти привлича самоубийците или Емпайър Стейтс търсачите на силни усещания. Времето спира. Вече няма вселена. Има само едно особено чувство, че ти си този. Който. Понякога се гмуркам много дълбоко и търся удавници на дъното. Дъното е много светло. Цялото е обляно в светлина и има много врати. Всички са заключени. Винаги пробвам колкото може повече, но никога не успявам да отворя някоя. Мисля че само една може да се отвори. Все още я търся. Някакви хора в бели дрехи ми се усмихват и ме милват по рамото. Амигос. Сънувам бели пустинни плажове. Километри пустота. А гигантските костенурки все още плуват блаженно. Гмурвам се сред тях. Всичко е зелено и прекрасно.
Внезапно се връщам обратно. Тя е до мен. Диша равномерно и беззвучно.
Искам да я целуна. Но повече искам да я намеря. Искам да се удавя в нея.
| |
| |
| 
|
|
