Вътре във всеки от нас винаги има частица, която е само наша- не можем да я споделим с другите, защото за нея няма думи. (Думи има само за общите между хората неща, как да наречеш нещо, което го няма в никой друг!) Та тази частица, която ни кара винаги да се чувстваме малко самотни, малко неразбрани, тя ни изпълва с необясним копнеж, с едно състояние на духа близо до тъгата, с едно неспокойствие. Тези чувства никога не могат да имат нищо общо с щастливото ни обкръжение от любими хора, защото човек малко или много винаги е сам. Разбираш ли ме?

Когато Господ затваря врати, отваря порти.