размислих се за нещо толква конкретно, което би задоволило изискванията за избягване на обобщенията... :)

И се сетих за 2 момента, в които се чувствах истински свободна - напълно осъзнато, усещах я, свободата, с всеки свой косъм, с всяка фибра на тялото си... почти физическо усещане и даже хич не бе почти...

Преди няколко месеца синът ми беше болен от варицела. Стояхме затворени двамата у дома около месец. Първото, което направих, когато подадох носа си навън, бе да се завлека до Белоградчик. Не знам дали си ходила край Белоградчишките скали. Невероятни са - лично мнение. Усещането, за което си хортуваме тук с теб, се появи, когато стоях в центъра на една поляна, осеяна с пролетни цветя, вдишвах прохладния въздух, наситен с билков аромат, бях разперила ръце... и разбрах, че не искам нищо друго. Щеше ми се времето да спре. Беше толкова простичко и пълно...

Другият момент, който изплува в паметта ми, е от изминалата есен. С компания бяхме в Бургас. Пихме бира, говорихме си глупости, веселба. После отидохме до морето /някои тук пишещи и четящи ще се сетят за едно почти арестуване, което за малко щяхме да си спретнем, заради прословутото зелено комби :Р/. Не е кой знае какво - събух се обувките, навих крачоли и заджапах в плиткото. Нищо особено. На пръв поглед. Но за мен си беше. Хубаво. И свободно....

Май пак опираме до въпроса кой как възприема нещата за себе си и с каква нагласа гледа на света около себе си.

При всички случаи, обаче, трябва да имаш база за сравнение: за да искаш осъзнато свобода, трябва да познаваш състянието, когато тя липсва. Инак не си го представям.

Sol lucet omnibus

Редактирано от Paнoбyдничe на 11.08.01 06:30.