Измъквам се от кожата си и навличам тази другата, по-тясната, чуждата. Тази, дето е съшита с бели конци, но които никой не може да види, а и за какво им е на другите да знаят кой всъщност съм аз и какви са моите мечти и идеали. Та дори и аз не зная кой съм... Приближавам се до прозореца и се вглеждам в спящият град около мене - толкова еднакъв и толкова различен е всеки прозорец, че направо се плаша от мисълта за всички тези сиви и едновременно цветни хора които заплашват да ме погълнат и изплюят прозрачен и уязвим сред тълпата... И тогава се изправям, отварям прозореца, скачам и политам над къщите, надявайки се че никой няма да ме свали с пушката от личния си прозорец.... А вие от какво политате?