Безсилието да спреш болката, безсилието да спреш мъката, тъгата. Безсилието да спреш крясъкът на душата си. Безсилието, което те задушава. Човекът, когото толкова дълго търсих и накрая намерих. Човектъ, който ми показа красотата. Човекът, който ме направи щастлива. Човекът, залял ме с обич..... Той умира...............И аз не мога нищо да направя....... Не мога да помогна....... И тези очи, които ме гледат и денем и нощем. Очи пълни с болка. Очи, които сякаш ми казват - НЕ МЕ ЗАБРАВЯЙ. И този глас, на човекът, който в болката си съзнава и моята болка, глас който ми казва ДА НЕ СИ ПОСМЯЛА ДА СЕ ПРЕДАДЕШ. Искам да махна всичките тези маркучи от него и да му спестя поне болката.............. Но не мога, защото незнам къде да намеря границата на това да му спестя болката на него и да си спестя болката на самата себе си. А ИМАМ ЛИ ПРАВО НА ТОВА.....................??????Дали и самият той не иска именно това. Дори и да го иска никога не би го поискал от мен. И остава безсилието да гледаш как човекът, когото ОБИЧАШ си отива, бавно с БОЛКА напуска живота държейки те за ръка вперил жаден поглед в теб. ЗАЩО????????????????????????????????????????????????????? ГОСПОДИ - ЗАЩО?????????????????????????????????????????? Сълзи, сълзи, сълзи, сълзи, сълзи................................