да‚ ама докато си говориш с някакви хора‚ дето ти стават близки‚ близките ти хора‚ на една ръка разстояние‚ могат да ти се отдалечат. то не че е много страшно или задължително‚ ама може и така да стане. и тогава като си изключиш това голямото копче отпред на кутията‚ дето седи на пода и дето човек не бива да стъпва върху нея‚ за да си извади солетите от шкафа‚ изведнъж се оказва‚ че не познаваш тия‚ дето са в една стая с тебе. а мислите ти летяяят нанякъде... при някой‚ с който си се разбирате. ама с пръсти си се разбирате‚ по копчетата. това е някой‚ който не иска от тебе да му изгладиш ризата сутрин‚ а ти не искаш от него да отвинти капака на пералнята‚ да види какво й е. или обратното – както се падне. той е чистичък и винаги избръснат. или пък тя е най–красива красавица и зъбите й блещят като звезди. (ох‚ това е от баба ми‚ зъболекарката). или пък винаги и за всичко имате общо мнение. или пък да си спорите градивно и си стигате до разни въодушевяващи красоти и висоти в изводите. ама това е наужким‚ бе! нали така ми казват и на мене мама и тате‚ като гледам детското – тва е наужким‚ бе‚ компи(те)рче‚ нема да умре нарисуваният тигър сандокан. няма‚ няма... ама мене си ме е страх. а вие що викате "о!пешо!" и "о!миче!"‚ а? и що ревете‚ а? а аз нагъвам пюрето и после го повръщам половината‚ поне да става нещо интересно...