ми те‚ мама и тате‚ само това правят – или гледат като охлюви‚ които са наблюдавали дълго слънчевото земетресе...не‚ затъмнение без цайси‚ в телевизорчетата на компютрите‚ или нещо си споделят‚ ама си протягат очите пак към телевизорчетата. и отвреме навреме мама вика: "–ох‚ пешоо..." и въздиша издълбоко‚ а тате пък: "ех‚ мичеее..." и гледам – сълзи. ама всеки си плаче на неговото си екранче. и аз плача. пред телевизора. дето се ме слагат да гледам детското‚ ама то няма все детско‚ а има за разни‚ дето накълцали баба си с тесла и за други‚ които изпразвали и пълнели някаква кошница. и наща кошница е празна‚ защото няма кой да отиде до магазина да я напълни и аз все ям картофено пюре от плик‚ с вода от чешмата. и вече съм заприличало на картоф‚ ама мама каза‚ че така съм си изглеждало още от родилния дом и сигурно са ме сменили. пък баба ходи на работа и поправя зъбите на хората и само им казва да си показват зъбите. а тука като дойде тя си показва зъбите и вика на мама и на тате‚ че й е писнало да ги хрантути. а като си отиде те започват те да си показват зъбите и мама вика: "–ето видя ли я майка ти‚ дето все опява‚ а не вземе да си вземе внучето‚ да го погледа малко." пък тате вика : "–ами то е и на твойта майка внуче‚ що тя не го вземе да си го погледа?" и така си споделят за майките‚ а едното им око – в телевизорчето. щото вместо да ме гледат мене‚ те гледат там и си споделят. и после аз ям пюре‚ а после го повръщам половината‚ да става нещо интересно.