от доста време стремително в една пропаст... И така се случва понякога... Не знам аз ли сама се подхлъзнах, или ме бутнаха. Имаше там горе един човек много близо до мене, ама той ми вика, че такова, сама съм си била виновна. Той бил казал отдавна: "Внимавай, ма! Да не паднеш, недей да блееш много!"... но аз като не разбирам от дума... В началото като почнах да слизам надолу я карах така по-бавничко... полекичката... поспирах се даже тук там... хвана се за някое клонче, стъпя на някое камъче... онзи дето остана горе току ми подвикне или ми махне с ръка, па се и усмихне насърчително... и аз доволна и той... и така доста време добре си поживях... но после стана тя каквато стана... там в по-надолу не останаха ни клонки, ни нищо... няма за какво да се хванеш, човека дето махаше окуражително ми тегли една и се отдаде на по-интересни занимания... и сега съм май на дъното... стигнах го де най-после! изведнъж забелязах, че настъпи покой и мир... и че дишам още... поне едно хубаво нещо, нали... и аз бях много хубаво нещо и външно и вътрешно, преди да... абе направо си бях едно съкровище да ви кажа... но не от тези дето седят на витрините (впрочем те обикновено са си доста евтинки), а от по-скритите и по-специалните, дето седят на тайни местенца и не всеки може да ги има... сега поне външно съм си същата... но, загубих си апетита и някои други неща... Прочие доста е мрачно и пусто тук, долу... та много ще се радвам ако някой от вас пожелае да ми помогне да разсея празнотата и да я позапълня с нещо па макар и виртуално... някаква дума, игра или веселба... абе квот да е! адреса е горе! Благодаря за вниманието, дълбок поклон и нещо като усмивка... :) Вие сте наред!