НА ТЕБ ТИ СЕ СТРУВА, ЧЕ СТРАДАШ?
Това е лъжа! - Обърни се към старата врата в дъното на парка! Застани пред нея! Падни пред нея на колене! Живей пред нея на колене и тогава, когато твоята молитва върне обратно към теб нейното страдание и ти започнеш да се гърчиш от нейните дискретни болки - тогава чак ти ще си се сдобил със своята безценна агония, и тъкмо чрез това нейната отблъсната скръб ще се превърне в твоята споделена радост!
Ти питаш - какво страдание може да изпитва това старо почерняло дърво? - Взри се в изхабената кожа на младия някога Бор! Взри се в изтърканото месо на явора от палците на милионите разхождащи се, които са я отваряли и затваряли, превърни се в тези ронещи се дъски, които очакват да бъдат сковани в Корабът на Предложението за Световна Взаимност, и тогава виж сам дали ще посмееш да говориш за страдание! Погледни този хилядолетен Бор! Той е като мачта, оцеляла от световно вълнение! Той е като колона, пренесена от фригийски храм! Той е като еднорък Атлас! Зевс го е имал за свое копие, а Прометей за своя скала! Хората са изскочили от него, за да се приберат в него вътре всички изпъдени божества! Ти говориш за човешкото страдание? - Той страда повече от теб, защото е самотен! Той страда по-изящно, защото не умее даже да изрече своята самота! Той се терзае по-невинно, понеже никой не му е подарил гордостта! Той страда по-ужасно, понеже не умее да изважда болката си навън като словеса! Той страда по-неистово, защото неговото мъчение е неизвестно! Той страда още по-пленително, понеже неговата болезненост е недостъпна! Той страда по-грациозно, защото неговото мъченичество е невъзприемаемо! Неговото страдание е тайна, неговата болка - мистерия, неговият копнеж - непредаваем, агонията му - енигма! Той е, който напомня, че в света постоянно присъства едно божество, което се крие! Той е, пред когото ти трябва да се срамуваш от своите нарцистични мъки, защото този бор не познава себе си, този бор не знае, че не се познава, този бор не подозира, че е бор! Влез вътре в стаеното ридание на дървесината! Прекарай грубите си пръсти по ронещата се хилядолетна нежност на свенливия прах, вмъкни показалеца си в неосмеляващите се да плачат открито копринени цеви, пъхни тромавите си длани под тъгуващото лико, което не се решава да издаде своето космическо призвание и затова танцува с екстаз, роден от смирението!
Засили се към старото дърво, препусни към него с порива на освободена от влечението
към една единствена плът душа, галопирай към него, и спри задъхан пред мълчаливото му приятелство, спри разтреперан пред дискретния му копнеж, и отвори тази в р а т а, която се нарича Време, по издълбаната му ронеща се кора, за да влезеш за пръв път в битието и риданието, и обърнал се навън, виждайки измаменото си останало самичко злобно съзнание, ще разбереш, че едва сега, вътре в Дървото ти слизаш по стълбите на Озарението към паметта! Очите ти се пълнят с Действителност, клепачите ти затискат р е а л н и сълзи, а устните ти се разчекват в реален кикот, и тогава чак ти вече се радваш! И страдаш нелицемерно, защото си разбрал, че онова риданиевън на малкото изгонено сърце и онази радост вън на двуметровата хищна кожа не бяха “Ти”, а твоята имитация!
Открий страданието на Бора, открий страданието на Мълчащата Вещ, и тогава кажи: Не е ли само нейната агония искрена, защото никой не знае за нея и с никой не може да я сподели? И тогава ти вече няма да лицемериш скрито от себе си и ще признаеш, че твоята болка е била, може да бъде и е само артистичен смях! Осъзнай, че ти не умееш да бъдеш в страданието искрен, открий, че на теб ти е отказана действителната страст и можеш само да имитираш нейната гримаса изкачен на сцената на времената от актьорските подли думи - и се откажи веднъж завинаги да лъжеш себе си и света, че се измъчваш: когато ти се струва, че се гърчиш, ти само мечтаеш за спазъма и недостъпното страдание на отвъдната вещ!
(от Алхимия на словото, Тимен Тимев )