Сибил беше в изпълнената с чайни чашки и дами гостна, когато Ваймс пристигна бегом в Имението, последван от изоставащия Фийни. Тя му хвърли само един поглед и изрече доста по-ведро, отколкото той бе заслужил:
- О, както виждам имаш да ми кажеш нещо, - след което се обърна с усмивка към гостенките, - Моля да ме извините, дами. Ще трябва да поговоря за малко със съпруга ми.
С тези думи тя хвана Ваймс и не особено нежно го повлече към коридора. Последва съпружеска проповед относно добродетелта точност, започваща с отвратено изсумтяване:
- Сам Ваймс, ти вониш! Да не си се овъргалял в нещо селскостопанско? От закуска насам изобщо не съм те виждала! И защо още мъкнеш със себе си младия полицай? Сигурна съм, че той има и по-важни неща за вършене. Той не смяташе ли да те арестува? Още ли възнамерява да дойде за чай? Надявам се, че първо ще се измие.
Последното беше казано на Ваймс, но предназначено за Фийни, който съблюдаваше дистанция и чакаше само удобен момент да се скатае.
- Онова беше недоразумение, - обясни се припряно Ваймс, - Сигурен съм, че ако изобщо намеря родословния си девиз, веднага ще изчистя всяко петно от него. Господин Фийни обаче щедро и напълно доброволно ми предоставя сведения.
Тогава разговорът между съпруг и съпруга съвсем се развихри, изпъстрен с гръмогласни прошепвания от типа на „Не може да бъде!“ и „Мисля, че казва истината.“ Фийни вече изглеждаше готов да хукне презглава.
- И те изобщо ли не се опитаха да се борят? – потресе се Сибил.
Младият полицай се опита да избегне погледа и, но тя имаше такъв взор, който те намира, където и да се спотайваш.
- Не, ваша светлост, - изломоти той.
Лейди Сибил се спогледа с мъжа си и сви рамене:
- Ако някой поискаше да отведе мен накъдето не искам да ходя, тогава щеше да има адски сериозна борба. А си мислех, че гоблините имат оръжия? Много опасни бойци, както дочух. Мислех, че заради такова нещо би трябвало да започне война! А за такава щяхме да чуем! А от каквото чухме от вас, излиза че те са били като сомнамбули. Или може да са умирали от глад? Не забелязах наоколо толкова зайци, колкото имаше, когато бях малка. И защо им беше да оставят някои гоблини тук? Цяла главоблъсканица, Сам. Почти всичко живо тук са ни като семейни приятели… - тя побърза да вдигне ръка, - Не бих си помислила дори да те моля да нарушиш дълга си, Сам, разбери ме, че няма, но внимавай и подсигури всяка своя стъпка. И моля те, Сам, понеже те познавам, Сам, моля те, недей да подхождаш към това като бик со рогите. Местните хора може да не те разберат правилно.
Сам Ваймс беше сигурен, че самият той не е разбрал правилно и попита набърчил чело:
- Сибил, не знам, как бикът тръгва со рогите? Рогата му запецват в нещо и той се шашва и мига на парцали, що ли?
- Не, скъпи, той разпердушинва всичко по пътя си, - лейди Сибил се усмихна предупредително и оглади роклята си, - Мисля, че няма защо да ви задържаме повече, след всичко случило се, г-н Ъпшот, - обърна се тя към благодарния за тази и милост Фийни, - Поздравете от мен скъпата ви майчица. Ако тя не възразява, бих искала, докато съм тук, да я посетя и да си поговорим за едно време. Междувременно бих ви предложила да излезете през кухнята, независимо какво мисли Сам за използването от полицаи на входа за прислугата. И предайте на Готвачката да ви снабди с, ами, каквото би се харесало на майка ви, - тя пак се обърна към мъжа си, - Защо не го изпратиш, Сам? А щом като ти харесва свежият въздух, защо не идеш да намериш Младия Сам? Мисля, че е в плевнята с Уиликинс.
Фийни се беше смълчал, докато вървяха по дългите коридори, но Ваймс усещаше, как умът на момчето си проправя път през проблем, докато изби в забележката:
- Лейди Сибил е много добра и мила лейди, нали така, сър?
- Нямам нужда да ми го напомнят, - отвърна Ваймс, - И ще е добре да разбереш, че с нея сме противоположности. Мен ме избива на проклетия, щом ми се стори, че надушвам неразрешено перстъпление. Неразрешените престъпления са нещо против природата.
- Все си мисля за онова гоблинско момиче, сър. Приличаше на статуя, а как говореше, ами, нямам думи. Да де, те може да са адски неприятни, може, да речем, да ти отмъкнат връзките от обувките, ако се помотаваш, но видиш ли ги веднъж в пещерата им, осъзнаваш, че някои гоблини са, ами, дечица, или стари дядовци, или…
- Или стари майчици, нали? – довърши тихо Ваймс.
И отново малкото момченце на г-жа Ъпшот в неравна борба с непознатата му и ужасяваща хватка на философията, издържа и надделя.
- Ами, сър, ако може да кажа така, кравите може и да са добри майки, но нарая телето става на телешко, нали?
- Може би, но какво би казал, ако телето дойде и ти каже: „Здравей, казвам се Сълзи на Гъбата“?
Лицето на Фийни отново се сбърчи от новопридобитото умение размисъл.
- Бих казал, че ще мина на салата, сър.
- Хич не ти е било леко, момко, - усмихна му се Ваймс, - и да те открехна за нещо: нито пък на мен. Да ти е така, значи да си ченге. Ето защо обичам, когато побягват. Тогава всичко става толкова просто. Те бягат, а аз преследвам. Не знам, дали тук има нещо метафизично или още кой знае какво. Трупа обаче го имаше. Ти го видя, видях го и аз, а също и мис Бийдъл. Имай това предвид.

Младият Сам седеше на копа сено в двора на стопанството и гледаше, как пристигат конете. Той припна към татко си, на вид много доволен от себе си, и попита:
- Тате, знаеш ли за кокошките?
- Да, чувал съм за тях, Сам, - отговори Ваймси вземайки сина си на ръце.
Младият Сам се измъкна от прегръдката на баща си, сигурно защото да те сграбчат и размятат, ще да е накърнявало достойнството на един сериозен изследовател в областта на скатологичните науки, и го погледна сериозно:
- Тате, знаеш ли, че кокошките като акат, отгоре има едно бяло нещо, което е пишканото? Понякога то е като глазурата на кифла, Тате!
- Благодаря, че ми го каза, - трогна се Ваймс, - Ще си го спомня следващия пт, като ям кифла, - по-точно всеки следващ пък, добави той наум, - Сигурно сега вече знаеш всичко за акото, Сам? – завърши с надежда той, докато Уиликинс се подсмихваше.
Младият Сам, все още разглеждащ купчина курешки под лупа, поклати глава без да го поглежда.
- О не, тате, господин…, - тук Младия Сам запецна и се обърна за помощ към Уиликинс, който прочисти гърло и поясни:
- Г-н Траут, един от горските, намина преди около половин час, а вашият младеж не може да не заговори когото свари, и какъвто ви е юнак Младият Сам, като гледам, сър, той поиска да събере колекция от изпражненията на ред горски твари.
Горски, замисли си Ваймс. Замисли се за това, кой именно е извършил собствено отвличането на гоблините преди три години. А после се замисли, колко е важно това в сравнение с въпроса, кой им е наредил да го извършат? Май му хващам вече цаката на това място: хората правят, каквото им е било казано, защото винаги са правили, каквото им е казано. Да, но горските са лукава пасмина; нали им се налага да надхитрят не само човеци. А да не забравяме, че тук е провинцията, където всеки познава и забелязва всеки друг. Не мисля, че Фийни ме е излъгал, така че и други хора знаят, какво е станало тук преди три години. Не трябва да тръгвам като бик со рогите, каза ми Сибил, и си е права. Трябва да разбирам къде нагазвам. Каквото и да се е случило, било е преди три години. Мога да си позволя да не прибързвам. А на глас каза:
- Докъде мога да стигна с това?
- По всичко личи, че сте имали много оживен ден, сър, - докладва Уиликинс, - Тази сутрин се отбихте до селския арест с едно келешче, което си мисли, че е ченге, а после, заедно с един гоблин и същото келешче, отидохте на Мъртвешката горичка, където останахте за някое време, докато вие и споменатото келешче не излязохте, а сега пристигнахте тук, този път без келеш, - Уиликинс му се ухили, - В кухните постоянно влизат и излизат хора, сър, а оттатък зелената врата клюките са нещо като валута. Не забравяйте, сър, че въпреки кръвнишките погледи на г-н Силвър, аз съм най-голямата клечка под стълбището и мога да ходя където си ща и да правя каквото си поискам, а те ако ще да се задавят. Целият хълм се вижда от няколко прозореца в тази къща, а слугините са много склонни към сътрудничество, сър. Май всичките момичета са пощурели да получат работа в къщата на Скун Авеню. До полуда мечтаят за градските светлини, сър. Спукват се да сътрудничат. Освен това намерих доста приличен телескоп в кабинета. Забележителен изглед към Бесилния Хълм, да знаете. Практически можех да чета по устните ви. Младият Сам си умря от кеф от играта на Търсене на Тати.
От последните думи Ваймс го бодна чувство на вина. Това нали трябваше да е семейна почивка? Но…
- Някой уби едно гоблинско момиче в Мъртвешката Горичка, - произнете той с безизразен тон, - Погрижиха се да остане много кръв, за да има върху какво нахъсаното ни младо ченге да си въобрази случай. Той замалко не припадна. Надали изобщо е виждал труп досега.
Уиликинс като че искрено се потресе:
- Какво, никога ли? Може пък да взема да се пенсионирам тук, само дето ще си умра от скука.
На Ваймс му хрумна нещо и той се поинтересува:
- А докато си гледал през телескопа, да си видял някой друг да се качва на хълма?
- Не, сър, само вие бяхте, - поклати глава Уиликинс.
Те и двамата обърнаха погледи към Младия Сам, който грижливо скицираше кокошо ако в бележника си, след което Уиликинс заговори тихичко:
- Добър младеж си имате тук, бързо схваща. Изполвзайте колкото време можете, сър.
Ваймс поклати глава.
- Боговете са ми свидетели, че си прав, обаче, ами, тя е умряла от порезни рани, и то със стомана, безусловно стомана. А онези имат само каменни оръжия. Изпорязали са я, за да се погрижат да има такава локва кръв, че дори и тъпо местно пъдарче да забележи. А тя е била кръстена на шарките на цвете.
Откъм Уиликинс се чу неодобрителен звук.
- Ченгетата не бива да се разчувстват, вредно е за съждението. Вие сам го казахте. Попадаш в някаква мътна и кървава сцена с домашно насилие и прочее, и ти се струва, че обстановката може да се подобри като насриташ яко някого, само че откъде да знаеш, кога да спреш? Ето това казахте. Казахте, че е едно да смажеш някой, ако се случи да се сбиете, а съвсем друго е пребиеш някой за наказание, което не е редно.
За изненака на Ваймс, Уиликинс го потупа приятелски по рамото (а всеки ще разбере на мига разликата, ако Уиликинс го потупа неприятелски).
- Послушайте ми съвета, командире, и си вземете почивка за днес, че и за утре. На езерото има кей с лодки, а после може да заведете младежа в горите, които според всички сведения са зарити до колене с всякакви видове ако. Той ще е в рая на акото! А, освен това той ми каза, че иска пак да навести миризливия човек с черепите. Да ви кажа, като му гледам ума, до шейсет години ще да е станал архиканцлер на Невиждания Университет!
Уиликинс сигурно видя гримасата на лицето на Ваймс, защото добави:
- Защо сте толкова изненадан, сър? Той може да поиска да стане алхимик, нали? Не ми казвайте, че искате да стане ченге, не искате, нали? Поне като си магьосник, разни типове не се опитват да те сритат в чатала, нали така? Вярно, налага ти се да излизаш срещу ужасяващи твари от адски измерения, но пък те не носят ножове, а и си имаш обучение. Струва си да се помисли, нал’тъй, командире, щото той както расте като отпран, все ще трябва да го насочите някак в живота. А сега, ако ме извините, командире, ще ходя да досаждам на персонала.
Уиликинс мина няколко крачки, спря, погледна Ваймс и рече на изпроводяк:
- Що не погледнете на това ето как, сър: Ако си вземете малко почивка, виновните ще си останат все така виновни, мъртвите няма да станат по-мъртви, а милейди няма да се опита да ви обезглави със закачалка от гардероба.

Гостите от чаеното парти на лейди Сибил вече си тръгваха, когато Ваймс се върна в Имението. Той изстърга земите си от подметките си и се отправи към главната баня на имението.
Из къщата, разбира се, имаше изобилие от бани – сигурно повече отколкото може да има на цяла улица в повечето части на града, където тенекиено корито, кана и леген или пък изобщо нищо бяха предпочитаните или единствените възможни средства за къпане… Тази баня обаче беше построена по проект на Лудия Джак Рамкин и приличаше на прочутата баня на Невиждания Университет, само че, ако Лудия Джак беше проектирал последния, той щеше да се казва Нецензурния Университет, понеже Лудия Джак се отличаваше със здраво (или може би нездраво) влечение към жените, което в тази баня си личеше, ох как си личеше. Естествено, беломраморните хубавици бяха възвисени от вази, мраморни гроздове и от радващата се на несекваща популярност тюлена парцалка, с малко зор покрила точно толкова, че изкуството да не се обърне на порнография. Освен това, по всяка вероятност, това беше единствената баня с кранчета обозначени „горещо“, „студено“ и „бренди“.
А още имаше стенописи, и то такива, че ако си лесно възбудим човек, то е добре, че има кранче за студена вода, защото, ако не изпадаме в подробности, по всички тях имаше много възхитителни подробности, ама какви подробности само. И с дамите проблемите само започваха. Имаше и мраморни джентълмени, несъмненно джентълмени, включително тези с козите крака. Да се чудиш, как водата в банята не завираше самичка. Веднъж той попита Сибил за тая работа, а тя каза, че това било голяма забележителност на Имението и джентълмени колекциониращи антики се стичали тук за да я изследват. Ваймс отбеляза, че изобщо не се съмнявал, че ще се стичат и още как. Сибил забеляза, че нямало защо той да говори с този тон, защото тя понякога се къпела там още от дванадесетгодишна възраст, без това някак да и навреди. Напротив, каза тя, това и спестило по-късно някои изненади.
И ето го сега Ваймс излегнал се в луксозната вана, чувствайки как все едно събира всички разпръснати късчета на ума си. Само смътно осъзна, когато вратата на банята се отвори и чу гласа на Сибил:
- Сложих Младия Сам да си легне и той спи здраво, макар че изобщо не искам да си помисля, какмо ли ще да сънува.
И Ваймс пак се зарея в топлата парна атмосфера и едва-едва забеляза шумоленето на плат, падащ на земята. Лейди Сибил се мушна във ваната до него. Водата се надигна, а заедно с нея, в съгласие със законите на тази физика, също и настроението на Сам Ваймс.
Няколко часа по-късно, почти потънал във възглавниците на грамадното легло и витаещ на косъм от съня в меко розово сияние, Сам Ваймс беше сигурен, че чу собствения му глас да му прошепва: „Помисли си, какво не се връзва? Зачуди се, защо ѝ е на една добра фина дама от фината класа да ходи до гоблинската пещера, като че ли това е най-естественото нещо на света.“
Той си отговори: „Е, Сибил нали прекарва половината си време в тежка защитна екипировка и огнеупорен шлем, защото обича дракони. Дамите от висшето общество си падат по такива неща.“ После обмисли, какво имаше да каже и отвърна пак на себе си: „Да, но пък драконите са, както му се вика, социално приемливи. Гоблините, от друга страна, определено не са. Никой няма добра дума за гоблините, освен мис Бийдъл. Що утре не ѝ заведеш на гости Младия Сам? Нали в крайна сметка тя го е вкарала в това увлечение по акото, а както е писателка, сигурно ще се радва малко да я поразсеем. Да, това ще е добра идея, а и ще е образователно за Младия Сам и хич няма да е разследване…“ Удовлетворен от това, той зачака съня посред хор от вой, крясъци, тайнствени далечни трясъци, потайни прошумолявания, писъци, смущаващи потраквания, ужасяващи поскърцвания, страховити плясъци от криле съвсем наблизо и останалия адски оркестър известен като „покой сред природата“.
Понеже късно тази вечер беше поиграл на снукър с Уиликинс, само колкото да си поддържа формата, та сега, докато слушаше с половин ухо чуждоземната какафония, се зачуди, може ли разкриването на сложно престъпление, което налага известна грижливост, да се сравни с игра на снукър. Вярно, пълно е с червени топки, които ти се пречкат, така че се налага да ги вкарваш, но крайната ти, окончателна цел ще е черна.
В Графствата живеят хора с власт, така че трябва добре да си подбираш ходовете. Защото иначе де го биеш, де се пука. И, фигуративно казано, някъде дълбоко в ума си Сам Ваймс подбра откъде да бие.
Той се отпусна в леглото, наслади се на прекрасното усещане, как възглавниците го поглъщат жив и попита Сибил:
- Семейство Ръждю имаха ли си имот наоколо?
Твърде късно той се сети, че това може и да е било грешен ход, защото тя спокойно може вече да му е била казала всичко в един от онези случаи, когато, колкото и да е необичайно това за женен мъж, той не бе обръщал достатъчно внимание на това, което му говори благоверната, поради което причини опасност от мрънкане в тези безценни, сгряващи сърцето минути а-а преди да заспиш. Точно сега от нея се виждаше само върхът на носа ѝ, понеже възглавниците я бяха завладели, но тя проговори в просъница:
- А, те купиха имението Хенгнейл преди около десет години, след като маркиз Фантайе уби жена си с лозарски нож в ананасовата оранжерия. Не помниш ли? Ти нали седмици наред го издирваше из целия град. Накрая всички май решиха, че той е избягъл в Четирите Хикса и се е законспирирал като е престанал да се нарича маркиз Фантайе.
- О да, - припомни си Ваймс, - спомням си, как сума ти негови дружки много се възмутиха от разследването! Казваха, че той не бил сторил нищо повече от само едно убийство, а жена му била виновна за лошия вкус да умре само след едно нищо и никакво намушкване!
Лейди Сибил се превъртя накъм него, а понеже тя беше жена щедро надарена откъм гравитационно притегляне, това значеше, че най-близката до Сам възглавница по верижна реакция се извъртя в противоположно направление, така че Сам Ваймс се озова проснат по нос. Като изплува пак на повърхността, той продължи да разпитва:
- И Ръждю го купи, а? Не прилича на пръдливия дъртак да похарчи и грош повеше от необходимото.
- Не, скъпи, не беше той, а Гравидни.
- Синът ли? Оня престъпник? – пробуди се още малко Ваймс.
- Доколкото разбирам, Сам, правилната дума беше предприемач, а освен това, ако нямаш нищо против, вече искам да заспивам.
Сам Ваймс осъзнаваше, че най-добрите му думи в момента бяха пълното мълчание, така че той пак потъна в дълбините на постелята, мислейки си за думи от рода на „далавераджия“, „гешефти“, „забивач на клин между правото и неправото“, „мое и твое“, „отракано момче“, „финансист“ и „безнаказан“…
Постепенно пропадайки в кошмарния свят, където добрите и лошите постоянно си сменят шапките без предупреждение, Ваймс се пребори с безсъницата, тушира я и се погрижи победата да изтрае осем часа.

Следващата сутрин Ваймс ръка в ръка със сина си се приближаваше замислено към къщата на мис Бийдъл, не знаещ какво да очаква. Той имаше малко опит със света на тези, които литературно отразявали действителността (той предпочиташе да се занимава със самата действителност), беше чувал само, че писателите по цял ден прекарвали във вечерни дрехи и си пиели шампанското . От друга страна, докато наближаваше по поредната крива уличка, започна да се оформя известно преосмисляне. Първо на първо, „къщурката“ си имаше градина, която би направила чест на цял чифлик. През плета той видя редици лехи със зеленчуци и други зеленища, имаше и овошна градина и нещо, което сигурно беше кочина, а ей го оттатък и един външен нужник, много професионално стъкмен, с едва ли не задължителния полумесец изрязан на предната врата, а и с цепениците наредени подръка, за да не отива нахалост връщането от заведението. Всичко в имота изглеждаше такова практично и сериозно, а съвсем не каквото би очаквал човек от жена, която по цял ден само се бъзика с думи.
Мис Бийдъл отвори вратата за част от секундата преди той да почука. Хич не изглеждаше изненадана.
- Може да се каже, че ви очаквах, ваша светлост, - поздрави тя, - или за днес сте Господин Полицай? Както чувам, по един или друг начин винаги ще е Господин Полицай, - тогава тя погледна надолу, - А това трябва да е Младият Сам, - и пак вдигайки поглед към бащата добави, - Те обикновено все ще си глътнат езика, нали?
- Знаете ли, аз имам много ако, - похвали се Младия Сам, - Държа го в буркани от сладко и си имам лаборатория в миялнята. Вие имате ли слонско ако? То прави, - тук той направи драматична пауза, - „дрииис!“
За миг мис Бийдъл се оцъкли, както често се случва на онези, които срещат за пръв път Младия Сам.
- Трябва да сте много горд с него, - каза тя на Ваймс.
- Много е трудно да не изостанеш. От мен да знаете, - отвърна гордият баща.
Мис Бийдъл ги преведе през вестибюла и ги покани в стая, в която цветната басма заемаше преобладаващо място и заведе Младия Сам до едно голямо бюро. Отвори едно чекмедже и връчи на момчето някакво книжле.
- Това са подвързани коректури на „Удоволствието от Ушната кал“ и ако искаш, мога да ти я надпиша.
Младия Сам я прие като светиня, а татко му, временно изпълняващ длъжността на мама, му напомни:
- Какво ще кажеш?
На което Младия Сам реагира с лъчиста усмивка, думичката „благодаря“ и едно:
- Моля, не драскайте в нея. На мен не ми дават да драскам в книги.
Докато Младия Сам блажено обръщаше страниците на новата си книга, татко му беше поканен да седне в твърде тапициран стол. Мис Бийдъл му отмери една усмивка и се забърза нанякъде към кухнята, изоставяйки Ваймс без нищо, което да гледа освен цяла стая пълна с книги, още някои твърде тапицирани мебели, концертна арфа в пълен размер и стенен часовник във формата на бухал, чиито очи хипнотично се поклащаха напред-назад в синхрон с тик-такането – и не ще и дума, щяха да продължат все така, докато или се самоубиеш, или грабнеш ръжена от камината наблизо и замлатиш проклетията, докато не и се строшат пружините.
Докато обмисляше добронамерено това, Ваймс усети, че го наблюдават, огледа се и съзря притесненото лице и издадената челюст на гоблинката на име Сълзи на Гъбата.
Инстинктивно той хвърли поглед към Младия Сам и внезапно излезе, че най-голямата стафида в кекса на предчувствието беше: „Какво ще направи Младия Сам? Колко книги е прочел? На него не са му разказвали много гадни приказки за гоблини, нали, или пък да са му чели от онези невинни, шарени книжки с картинки и феички, съдържащи кошмари, готови да ти скочат и безумни страхове, които един ден ще причинят беля?“
А пък Младият Сам да вземе да направи ето какво: прекоси наперено стаята, спря точно пред момичето, погледна го ведро и каза:
- Аз знам много неща за акото. То е много интересно!
Сълзи на Гъбата се огледа трескаво за мис Бийдъл, а Младия Сам, съвсем спокойно и отракано, започна кратка лекция по овчо ако. В отговор, с думи трупащи се една върху друга като тухли, тя попита:
- А… за … какво… служи… акото?
Младия Сам сбърчи чело, като че ли някой го питаше за делото на живота му. И ето – погледът му просветна и той обяви:
- Без ако ще се пръснеш. Бум! – и с разрешаването на смисъла на живота той целият грейна.
А Сълзи на Гъбата се разсмя. Вярно, смехът и излезе доста стакато и напомняше на Ваймс на кикота на един вид жени след един вид твърде много джин. Но си беше смях – без преструвки и задръжки – и Младия Сам с кикот се разтапяше да му се наслаждава, а накрая се засмя и Ваймс и потта отзад на врата му почна да съхне.
- Иска ми се, - каза тогава Младия Сам, - да имах големи ръце като тебе. Как се казваш?
С онзи отмерен тон, който Ваймс все по-уверено разпознаваше, гоблинката отговори:
- Аз съм Сълзи на Гъбата.
Младият Сам внезапно обгърна с ръчички толкова от нея колкото можеше и извика:
- Гъбите не бива да плачат!
Погледът, който гоблинката отправи към Ваймс, той вече беше виждал по лицата на мнозина изпитали прегръдките на Младия Сам: смесица от изненада и шаш. В този момент мис Бийдъл се върна в стаята с поднос, който тя връчи на Сълзи на Гъбата с думите:
- Моля, бъди така любезна да почерпиш гостите ни, миличка.
Сълзи на Гъбата взе подноса, неуверено го приближи към Ваймс и произнесе нещо, звучащо като дузина кокосови орехи търколили се по стълбите, кой знае как съдържащи думите „вие“, „ядене“ и „опекох“. В изражението се долавяше нещо като молба, сигурно в опит да го накара да разбере.
Ваймс я зяпна за някое време, след което си помисли: „Е, не е като да не я разбирам, нали? Струва си да се опита“. И затвори очи – малко съмнителна задача, ако си изправен лице в издължено лице с челюст като тази тук. С твърдо затворени очи, допълнително прикрити с ръка, за да се избегнат последните остатъци светлина, той каза:
- Бихте ли повторили това отново, млада… госпожице?
И мракът във вътрешността на черепа му чу съвсем отчетливо:
- Днес аз изпекох курабийки, Гусин Поо-ли-цай. Измих си ръцете, - добави тя притеснено, - Те са чисти и вкусни. Тъй рекох и тъй е точно.
Изпечени от гоблин, мислеше си Ваймс, когато отвори очи и взе от подноса пред него една буцеста, но апетитна на вид курабийка, след което пак затвори очи и попита:
- А защо плаче гъбата?
В мрака той чу, как гоблинското момиче ахна, след което отговори:
- Тя плаче, за да може да има още много гъби. Истина е това.
Зад себе си Ваймс чу раздрънчала се чиния, но когато той свали длани от очите си, мис Бийдъл рече:
- Не, стойте си в мрака, командире. Значи това, което казват за вас джуджетата, е истина?
- Аз откъде да знам. Какво казват за мен джуджетата, мис Бийдъл?
Ваймс отвори очи. Мис Бийдъл седна на стола насреща, а Сълзи на Гъбата очакваше по-нататъшно развитие на събитията на курабийковия фронт, като че ли би чакала така вечно, докато някой не и каже да престане. Тя изгледа умолително Ваймс, а после и Младия Сам, който я изучаваше с интерес, макар че, познавайки Младия Сам, повечето от интереса ще да е свързан с курабийките. Така че той каза:
- Е добре, момко, може да помолиш дамата за курабийка, но учтиво.
- Казват, че мракът е във вас, командире, но че сте го затворили в клетка. Дар от Кумската долина, казват.
Ваймс примигна на светлината.
- Джуджешко суеверие в гоблинска пещера? Много нещо ли знаете за джуджетата?
- Доста, - отговори мис Бийдъл, - Но много повече знам за гоблините, а те също като джуджетата вярват в Призоваващия Мрак. Нали и едните и другите са пещерни жители, а пък Призоваващият Мрак е реален. Не е само в ума ви, командире – каквото и да сте чували, аз понякога също го чувам. Хайде де, точно вие не може да не разпознаете едно суеневерие, ако ви обземе. То е обратното на суеверие: вярно е, дори ако не вярваш в него. Майка ми ме научи на това. Тя беше гоблинка.
Ваймс погледна милата тъмнокоса жена пред себе си и възрази учтиво:
- Не е била.
- Добре де, защо не ми позволите мъничко драматизъм и художествено преувеличение? В интерес на истината, майка ми като е била на три години, е била намерена и отгледана от гоблини в Юбервалд. И до около единадесет години (казвам „около“, защото не е била много наясно с течението на времето) е мислила и се е държала съвсем като гоблин. Научила е гоблински език, което е безумно трудно, освен ако той е ти е роден. Яла е с тях, имала си е свой участък в гъбарника и много са я ценяли за уменията в гледане на плъхове. Веднъж ми каза, че докато не срещнала баща ми, най-добрите и спомени били от годините и в гоблинската пещера.
Мис Бийдъл разбърка кафето си и продължи:
- А още ми сподели и най-лошите си спомени, които са я преследвали в кошмарите и, а нека добавя, сега изпълват и моите кошмари: как един ден, когато някакви живели наблизо човеци разбрали, че румено златокосо човешко момиченце живее в подземията заедно със зли, вероломни зверове, които, както всеки знае, ядат бебета. Е, тя пищяла и се била, когато се опитали да я вземат, още повече, че хората, които тя смятала за свое семейство, били изтребвани около нея.
Настана пауза. Ваймс малко обезпокоено погледна към Младия Сам, който за щастие се беше потопил в „Радостта от Ушната кал“ и следователно беше глух за всичко друго.
- Не сте докоснали кафето си, командире. Само го държите в ръка втренчен в мен.
Ваймс отпи дълбока глътка много горещо кафе, което за момента си беше точно каквото му трябваше.
- Наистина ли? Съжалявам, не знам какво да кажа, - каза той.
Сълзи на Гъбата го наблюдаваше внимателно, в готовност, ако той внезапно прихване страст към курабийки. Всъщност те си бяха доста добри, така че за да прикрие смущението си, той и благодари и си взе още една.
- Тогава най-добре не казвайте нищо, - предложи мис Бийдъл, - Всичките изклани, без никаква причина. Случва се. Всеки знае, че те са боклуци, нали? Да ви кажа, командире, някои от най-ужасните неща на света са извършени от хора, които си мислят, съвсем искрено мислят, че го вършат за добро, особено ако е замесен и някой бог. Е, много такива неща бяха нужни, както и доста време, за да убедят малкото момиченце, че вече не е гнусна гоблинка, а че е всъщност една от човеците, които изобщо не били гнусни. Те били сигурни, че един ден тя ще разбере, че онези гадости с кофата студена вода и побоите всеки път, когато тя проговаряла на гоблински или пък по разсеяност затананиквала гоблинска песен, били в нейн собствен интерес. За щастие (макар че тя тогава сигурно не е смятала, че е щастие) тя била силна, умна и се била научила: да бъде добро момиче, да носи прилични рокли, да яде с нож и вилица и да коленичи за молитви в благодарност за всичко, което получавала, в това число за боя. И така тя толкова добре се научила да не бъде гоблин, че и позволили да работи в градината, където тя прескочила оградата. Не успели да я пречупят. Тя ми казваше, че в нея винаги ще остане нещо гоблинско. Баща ми изобщо не съм го срещала. Според майка ми той бил приличен и трудолюбив човек, а подозирам също така и търпелив и деликатен.
Мис Бийдъл стана и изтръска с ръка роклята си, като че да отмете насъбралите се трохи история. И застанала в накипрената си стая с арфа по средата, тя продължи:
- Не знам, кои са тези хора, които изтребиха гоблините и биха майка ми, но ако ги намеря, ще ги убия без капка колебание, защото добрите хора не бива да бъдат толкова зли. Добрината е каквото вършиш. Не каквото споменаваш в молитвите си. Та така значи. Баща ми беше бижутер и скоро забеляза, че майка ми има абсолютна дарба в тази област, сигурно заради гоблинското си минало, което ще да и е дало усет към камъните. За сметка на това е имал жена, псуваща на гоблински колчем се издразни, - а да ви кажа, добра гоблинска попържня може да трае поне четвърт час. Тя не си падаше по книгите, както може да се очаква, но пък баща ми си падаше, та един ден си рекох, какво пък толкова трудно ще да има в писателството? Нали повечето думи без друго ще да са „и“, „а“, „това“, „той“, „тя“ и прочее, а както има богат избор от думи, то повечето ти работа вече ще да е свършена от други хора. Това беше преди петдесет и седем книги. Като гледам, ще да се е получило.
Мис Бийдъл пак седна на стола и се наклони напред:
- Те имат много по-сложен език, отколкото бихте могли да си представите, командире. Значението на всяка една дума зависи от думите около нея, от това, кой ги казва, от годишния сезон, от времето навън и, ами, от много други работи. Те имат нещо като еквивалент на нашата поезия, използват огъня, при това майсторски... И преди около три години почти всички в околността са били хванати и откарани в неизвестно направление, защото са били досадни боклуци. Нали заради това сте тук?
Ваймс си пое дълбоко въздух:
- Всъщност, госпожице Бийдъл, тук съм за да видя семейното имение на жена ми, както и за да може хлапето ми да научи, какво е село. И докато се занимавах с това, вече бях арестуван за убийството на един ковач и видях тялото на брутално убита гоблинка. Отгоре на всичко нямам никаква представа за местонахождението на въпросния ковач и, госпожице Бийдъл, много бих се радвал някой да ме осветли по въпроса, за предпочитане лично вие.
- Да, и аз я видях, горкичката. И, за съжаление, не мога да ви кажа, къде е Джетро.
Ваймс я изгледа навъсено и си помисли: „Най-вероятно казва истината“.
- Той да не се укрива в някаква част на мината?
- Не, аз проверих. Търсих къде ли не. Нито следа, нищичко. И родителите му нищо не знаят. Той вярно че е волен дух, но не е такъв човек, че да офейка, без да ми се обади.
Тук тя сведе очи, очевидно смутена. Мълчанието беше красноречиво. Ваймс го наруши с думите:
- Докато аз съм жив, убийството на онова нещастно момиче на хълма няма да остане ненаказано. Аз това нещо го приемам, може да се каже, много лично. Мисля, че някой ме е натопил в сериозна помия, - и след известна пауза той попита, - Кажете ми за тези грънци, които правят гоблините. Те навсякъде ли ги разнасят?
- Е, да, разбира се, но само тези, които пълнят в момента, естествено, - отговори с известно раздразнение мис Бийдъл, - Това какво общо има?
- Ами, полицаите, може да се каже, мислят на гоблински: всичко има общо с всичко останало. Между другото, колко други лица знаят, че имате тунел до хълма?
- Какво ви кара да мислите, че имам тунел до хълма?
- Ами да видим сега. Тази сграда е практически в подножието на хълма, а ако аз бях живял тук, щях да си изкопая прилично мазе и изба. Това е едно основание, а пък друго е, че видях как ви проблеснаха очите, като ви зададох въпроса. Бихте ли желали да ви задам въпроса още веднъж?
Жената тамън да си отвори устата за отговор, той я прекъсна вдигайки пръст:
- А не, още не съм свършил. Това което не е случайно съвпадение, е фактът, че вчера пристигнахте в пещерата без никой да ви види да се качвате по хълма. Всички ми казват, че навсякъде по тези земи все някой наблюдава, а за щур късмет вчера някой друг наблюдател работеше за мен. Така че моля, не ми губете времето. Доколкото знам, не сте извършили престъпление. Наясно сме, че да сте добра към гоблините не е престъпление, нали? - тук той се замисли малко и добави, - Макар че някои хора наоколо може и да си мислят, че е. Аз обаче не мисля така и аз не съм глупак, госпожице Бийдъл. Видях онази гоблинска глава в кръчмата. Както изглежда, там е от години наред. Та сега значи, искам само да се върна в пещерата без някой да ме види, ако нямате нищо напротив, защото трябва да задам няколко въпроса.
- Искате да разпитвате гоблините значи? - наежи се мис Бийдъл.
- Не, така казано изглежда сякаш ще ги изнудвам за нещо. А аз искам просто да получа информация, която ми трябва, преди да започна разследване за смъртта на момичето. Ако не желаете да ми помогнете, боя се, че това ще бъде ваш избор.