Леля стана особено рано. Ако щеше да има някакви неприятности, тя искаше място на първия ред.
Това, което завари, беше украса от флагчета. Бяха провесени от дърво на дърво на примки в ужасни крещящи цветове по подстъпите към Изпитанията. В тях се усещаше нещо странно как познато. Уж нямаше как да е технически възможно за някой с ножица да се провали в задачата да изреже триъгълник от парче плат, но някой беше успял. А също така беше очевидно, че флагчетата са направени от стари дрехи, нарязани най-безразборно. Това се виждаше, защото истинските флагчета рядко имат якички.
На полето за Изпитанията хората разпъваха сергии и се препъваха в деца. Комисията стоеше неуверено под едно дърво и от време на време хвърляше погледи нагоре към розовата фигура на връх една много дълга стълба.
- Тя е тук от преди съмване, - съобщи Летиция, когато Леля наближи – Каза, че цяла нощ не спала за да прави флагчета.
- Кажи и за кексовете, - вметна мрачно Стрина Бийвис.
- Тя да е направила кексове? – учуди се Леля – Ама тя не може да готви!
Комисията се измести малко настрани. Много от дамите бяха допринесли с по някакви закуски за Изпитанията. Това си беше традиция, че и нещо като неофициално съревнование. Посред изобилието от покрити блюда обаче се мъдреше голям поднос отрупан с... неща, с неопределен цвят и форма. Все едно стадо миниатюрни крави се беше наплюскало до пръсване със стафиди, след което се беше почувствало зле. Това бяха архи-кексове, първобитни кексове, кексове с внушителна тежест и присъствие, които нямаха място сред сладките със захарна глазура.
- Тя така и не им схвана цаката, - промълви отпаднало Леля – Някой да ги е опитал?
- Хахаха, - отговори намръщено Стрина.
- Корави, а?
- Трол може да претрепеш с тях.
- Но тя беше толкова... ами, някак си... горда с тях, - добави Летиция.
- А освен това тоя... мармалад.
Това беше голям буркан. Като че пълен с втвърдена морава лава.
- Хубав... цвят е докарала, - изкоментира Леля – Някой да го е опитал?
- Не можахме да извадим лъжицата, - обясни Стрина.
- О, сигурна съм, че...
- А и за да я вкараме ни трябваше чук.
- Какво замисля тя, г-жо Ог? Та тя има слаба и отмъстителна душа, - рече Летиция – А ти си и приятелка, - добави тя с тон, предполагащ, че това е колкото твърдение, толкова и обвинение.
- Не знам какво си мисли тя, г-жо Уховрътска.
- Аз си мислех, че тя щеше да стои настрана.
- Тя каза, че ще приеме присърце окуражаването на младите.
- Тя замисля нещо, - заяви мрачно Летиция – Тези кексове са интрига целяща да подрони моя авторитет.
- А не, тя винаги си готви така, - обясни Леля – Просто не може да му схване цаката.
Твоя авторитет значи, а?
- Тя почти свърши с флагчетата, - докладва Стрина – Ей сега пак ще довтаса да ни помага.
- Ами... предполагам може да я помолим да поеме Топенето на Късмета.
Леля я изгледа безизразно:
- Имаш предвид, където дечицата бъркат в голяма каца с трици за да видят какво ще им се падне ли?
- Да.
- И ще оставите Баба Вихронрав да се заеме с това?
- Да.
- Само дето тя има едно такова особено чувство за хумор, ако ме разбирате какво ви приказвам.
- Добро ви утро на всички!
Гласът беше на Баба Вихронрав. Леля Ог познаваше този глас почти целия си живот. Но този път в него пак изникна онази странна нотка. Звучеше мило.
- Чудехме се, дали не бихте могла да наглеждате кацата с триците, Госпожице Вихронрав?
Леля Ог се присви в очакване на нещо страшно, но Баба просто рече:
- С удоволствие, г-жо Уховрътска. Как искам да видя израза на мъничките им личица като си изваждат късметчетата.
Аз също искам, помисли Леля.
Когато останалите се изнизаха нанякъде, тя се примъкна до приятелката си и попита:
- Защо правиш това?
- Изобщо не те разбирам, какво ме питаш, Гита.
- Виждала съм те как се изправяш срещу ужасяващи твари, Есме. Веднъж те видях да хващах еднорог, да му се не види. Какво замисляш?
- Все така не те разбирам, Гита.
- Да не си ядосана, щото те не ти дават да участваш, а пък ти сега замисляш чудовищно отмъщение?
За малко и двете се вгледаха в полето. Което беше започнало да се пълни с народ. Хора целеха кегли за прасенце и се бореха върху мазна греда. Ланкърския Доброволчески Оркестър се опитваше да свири подборка любими мелодии, само жалко, че всеки музикант имаше предвид различни мелодии. Мънички дечица се биеха. Абе изобщо хубав топъл ден, може би последният такъв в годината.
Погледите им постепенно се спряха върху оградения с въжета квадрат по средата на полето.
- Ти ще участваш ли в Изпитанията, Гита? - попита Баба.
- Ама ти изобщо не ми отговори на въпроса!
- Какъв въпрос?
Леля реши да не хлопа повече по залостена врата и каза:
- Да, ще се пробвам аз, като стана дума.
- Не ще и дума, надявам се ти да спечелиш. Щях да викам за теб, само дето така няма да е честно за останалите. Ще се слея аз с фона и ще съм тиха като мишенце.
Тогава Леля опита с хитрост. Лицето и се разля в широка розова усмивка, а лакътят и сръга приятелката и:
-Така де, така. Само че... на мен може да ми кажеш, нали? Хич не искам да го пропусна, като се случи. Така че що просто не ми дадеш знак като речеш да го сториш, а?
- Какво искаш да ми кажеш, Гита?
- Есме Вихронрав, някой път май наистина си просиш един хубав шамар!
- Майчице.
Леля Ог рядко ругаеше, или поне рядко използваше думи извън рамките на онова, което ланкърианците смятаха за „цветист език”. Може и да изглеждаше сякаш редовно използва лош език, и че тъкмо е измислила как да го усъвършенства, но повечето вещици много внимават какви ги говорят. Никога не знаеш какво ще вземат да сторят думите, изпуснеш ли ги от поглед. Сега обаче тя изруга полугласно и причини няколко краткотрайни самозапалвания из сухата трева.
Което я настрои точно както трябва за Проклинането.
Разправят, че едно време то било правено върху жив и здрав обект, или поне жив и здрав в началото на събитието, да но такова нещо не подхождаше като за семеен излет, така че от няколко стотин години насам всички Проклятия бяха насочвани към Нещастника Чарли, който, както и да го погледнеш, не беше нищо повече от плашило. А понеже проклятията по принцип се целят в ума на проклетия, това създаваше сериозен проблем, защото дори и „Сламата ти да мухляса и морковът ти да ти изпадне дано” не може особено да впечатли една тиква. Но пък присъждаха точки за артистичност и оригиналност.
Не че някой се натискаше чак толкова за тях. Всички знаеха, коя дисциплина имаше значение, а това не беше Нещастника Чарли.
Веднъж, преди години, Баба Вихронрав беше накарала тиквата да гръмне. Никой така и не можа да се сети, как ли го е постигнала.
Някоя щеше да си тръгне от тук в края на деня и всички останали ще знаят, че тя е победителката, каквото и да казват точките. Може да спечелиш наградата за Вещица с Най-Остра Шапка или за обездка на метла, но това беше само за пред публиката. Истински се броеше само Номерът, върху който си работила цяло лято.
На Леля се беше паднало да се яви последна, под номер деветнадесет. Сума ти вещици се бяха включили тази година. Вестта, че Баба Вихронрав се отказва, се беше разпространила, а никоя вест не се разпространява по-бързо от новините на окултната общност, които не са ограничени само до наземен транспорт. Множество островърхи хапки бродеха поклащайки се из гъчканака.
По принцип вещиците общуват помежду си не повече от котките, но, също като при котките, и те имаха неутрални терени, където в подходящо време можеха да се срещнат в нещо като мир. И се завихри нещо като бавен, сложен танц... Вещиците ходеха натам-насам да си кажат здрасти, струпваха се да видят новодошлите, така че невинните минувачи можеха да си помислят, че това е среща на стари приятелки. Което в известен смисъл можеше и да е така. Но Леля наблюдаваше с поглед на вещица и виждаше финото заемане на позиции, внимателното претегляне, дребните промени в позите, прецизно премерените по времетраене и напрегнатост контакти очи в очи. А когато някоя вещица излезеше на арената, особено ако беше сравнително непозната, всички останали си намираха повод да я държат под око, за предпочитане така, че да не си личи. Все едно наблюдаваш котки. Котките прекарват сума ти време във внимателно вглеждане една в друга. А като се стигнеше до бой, това беше само колкото да се удари печат на нещо вече решено в главите им.
Леля знаеше всичко това. Знаеше също, че повечето вещици са добронамерени (общо взето), приветливи (към по-кротките), щедри (към тези които си заслужават, докато на незаслужаващите им се връщаше тъпкано) и като цяло посветени на живот, който честно казано раздаваше повече ритници отколкото милувки. Нито една от тях не живееше в къщурка от сладкарски изделия, макар че някои по-нахъсани от младите експериментираха с разни видове чипс и бекролс. И дори деца, които си го заслужаваха, не бяха натъпквани в пещи. Обикновено те вършеха това, което са вършили винаги - облекчаваха на съседите си влизането във и излизането от тоя свят, а междувременно им помагаха да преминават някои от по-гадните препятствия.
За тази работа се искаше специален характер. Искаше се специално ухо, защото знаеш хората в обстоятелства, когато са склонни да споделят разни неща, като примерно къде е заровено имането, или кой е бащата, или как някой пак им е насинил окото. И се искаше специална уста, от онзи вид, която се стоеше затворена.
Пазенето на тайни ти носи могъщество. Могъществото ти носи уважение. А уважението е стабилна валута.
Така че в това сестринство (макар че то не беше сестринство, а хлабаво съобщество на хронични необвързващи се; група от вещици не е сборище, а малка война) всяка постоянно се поддържаше съзнание за своето положение. Което нямаше нищо общо с онова, което останалият свят разбираше под статус. Никой никога нищо не казваше. Но като починеше някоя по-стара вещица, местните вещици се събираха на погребението и за няколко прощални думи, след което всяка се прибираше тържествено вкъщи, с натрапчивата мисъл в дълбините на душата си „Излязох едно място нагоре”. А новопристигналите бяха наблюдавани много, ама много внимателно.
- Добрутро, Г-жо Ог, - обади се един глас из-зад гърба и - Дано да ви заварвам здрава?
- Как е хавата, госпожице Друс, - обърна се Леля. Умствената и картотечна система извади досие: Ясна Друс, живее в Сечиколиба със старата си майчица, смърка енфие, бива я с животните, - Майка ти как е?
- Погребахме я миналия месец, Г-жо Ог.
На Леля Ог Ясна и беше симпатична, защото рядко се срещаха.
- Олеле, майчице... - каза тя.
- Но все пак ще и кажа, че си питала за нея, - продължи Ясна, след което хвърли кратък поглед към арената - Коя е тази дебелата сега? Като я погледнеш отзад, все едно топка за боулинг върху късичка люлка.
- Това е Агнес Нит.
- Добър глас за проклинане си има. С такъв глас като те прокълнат, го разбираш.
- О да, тя е благословена с добър глас за проклинане, - съгласи се дипломатично Леля и добави - Есме Вихронрав и аз и пообяснихме по някой друг чалъм.
Главата на Ясна се извърна. Там, в далечния край на поляната малка розова фигурка седеше самотна до Топенето на Късмета. То май не привличаше много народ. Ясна се наведе по-близо:
- Ами тя... какво прави?
- Не знам, - отговори Леля - Мисля, че е решила да побъде мила.
- Есме? Мила?
- ... да, - промълви Леля. Сега, като го каза, не прозвуча особено убедително.
Ясна я зяпна. Леля я зърна как прави бърз жест с лявата си ръка преди да се втурне нанякъде.
Островърхите шапки сега се събираха на групички. По три или четири. Ясно се виждаше как върховете се доближават, скупчват се за оживен разговор, след което пак с отварят като цветя и всички заедно се обръщат към далечното розово петно. След което някоя шапка ще напусне тази група и целеустремено ще се насочи към друка, където процесът се повтаряше. Все едно наблюдаваш бавна верижна ядрена реакция. Напрежението се покачваше и скоро щеше да има взрив.
И все по-често по някоя глава се обръщаше и към Леля, така че тя се шмугна между сергиите докато не спря на закрито до павильончето на джуджето Закзак Силен-в-Ръката, производител и доставчик на окултни дрънкулки за по-впечатлителните. Той и кимна дружелюбно над витрината си с надпис „Късметлийски подкови - по $2 парчето”.
- Здравейте, Г-жо Ог, - поздрави той.
Леля се усети, че се е нервирала. И че даже изглежда така.
- Какво им е късметлийското на тези? - попита тя, вдигайки една подкова.
- Ами, взимам по два долара за всяка, - отговори Силен-в-Ръката.
- И това късметлийски ли ги прави?
- За мен да, - кимна Силен-в-Ръката - Вие ще желаете ли една, Г-жо Ог? Щях да взема и още една кутия, само да знаех, че ще вървят толкова. Някои от дамите си взеха по две.
Имаше една такава интонация в думата „дами”.
- Вещици да купуват късметлийски подкови? - изуми се Леля.
- Като че идва краят на света, - отговори Закзак, след което се намръщи. В края на краищата това все пак бяха вещици - Ъ... нами не... идва днес? - добави той.
- Почти съм сигурна, че не идва, - успокои го Леля, макар че той май не се успокои.
- Ей така изведнъж почнаха много да се търсят и билки против уруки, - сподели Закзак, след което, понеже беше джудже, което значеше че би видял в Световния Потоп уникален шанс за продажба на хавлии, добави - Мога ли да ви услужа с нещо, Г-жо Ог?
Леля поклати глава. Ако бедата дойдеше от там, откъдето всички я чакаха, то китка босилек изобщо нямаше да помогне. По-скоро щеше да свърши работа някое грамадно дъбово дърво, и то само може-би.
Атмосферата се променяше. Небето беше чисто и бледо-синьо, но на умствения хоризонт тътнеха гръмотевици. Вещиците бяха нервни, а с толкова много от тях на едно място, тревогата прескачаше от една на друга, усилваше се и се пак излъваше към всички. Което значеше, че дори и обикновените хора, които си мислеха че руна е овча кожа, заусещаха дълбоко екзистенциално безпокойство, от оня вид, дето те кара да се скараш на децата си и да потърсиш нещо за пиене.
Леля надзърна в пролука между две сергии. Розовата фигура си седеше все така търпеливо и леко омърлушено зад кацата. Като цяло там се виеше огромна опашка от нито жива душа. После Леля се запромъква от навес към навес, докато не стигна до щанда с храната. Той винаги беше предизвиквал оживен интерес, но сега, по средата на покривката, се извисяваше купчината ужасни кексове. И бурканът с мармалада. Някой шегобиец беше надраскал с тебешир до него: «Исвъди Лъжицата ут бурканъ, само за 1 Пени - 3 опита!!!»
Тя си мислеше че внимателно се е стаила, но сламата зад нея се разшумуля. Комисията я беше засекла.
- Това е твоят почерк, нали, Г-жо Уховрътска? - каза тя – Това беше жестоко. Хич не беше ... мило.
- Ние решихме ти да идеш да говориш с госпожица Вихронрав, - каза Летиция – Тя да престане.
- Да престане какво?
- Тя прави нещо с умовете на хората! Дошла е тук да наложи взъдействие, нали? Всички знаят, че тя прави магия по главите. Всички го усещаме! Тя нарочно ни разваля деня!
- Тя просто си седи там, - отбеляза Леля.
- Да де, но как си седи, ако мога да попитам?
Леля пак се огледа.
- Ами... като обикновено. Нали разбираш... сгъната в кръста, а коленете и...
Летиция строго и размаха пръст:
- Чуй ме сега внимателно, Гита Ог...
- Ако искаш тя да се разкара, върви тогава ти да и го кажеш! – тросна и се Леля – Писна ми от...
И тогава пронзително запищя малко дете.
Вещиците се спогледаха и хукнаха към Топенето на Късмета. Там едно малко момченце се гърчеше на земята разревано.
Беше Пюзи, най-малкото внуче на Леля.
Стомахът и изстина и се вледени. Тя вдигна детето и изгледа Баба на кръв:
- Какво си му направила, ти... – започна тя.
- Нещемкукла! Нееещемкуклаааа! Искааамвуууйниче! Искамискамискаааам.... ВУЙНИЧЕЕЕЕ!
Леля сведе поглед към парцалената кукла в лепкавите ръчички на Пюзи, и към израза на възмутена разревана ярост върху онова от лицето му, което се виждаше покрай врещящата му „УууииискааамВУЙНИЧЕЕЕ!” уста, после към другите вещици и към лицето на Баба Вихронрав и почувства ужасен студен срам надигащ се на вълни откъм подметките и.
- Казах му, че може да го върне и да се пробва пак, - сподели кротко Баба – Но той просто не ще да слуша.
- ...искамискамискамВУУУ...
- Пюзи Ог, ако не млъкнеш на мига, Леля ще... – започна Леля и се спря на най-гадното наказание което изобщо можеше да измисли – Леля никога повече няма да ти дава сладки!
Пюзи си затвори устата, стъписан и онемял от такава нечувана заплаха. И тогава, за ужас на Леля, Летиция Уховрътска се изтъпанчи и заяви:
- Госпожице Вихронрав, ние бихме предпочели вие да напуснете.
- От мен неприятности ли има? – попита Баба – Надявам се, че няма. Не искам да причинявам неприятности. Той просто се топна за късметче и...
- Вие... притеснявате хората.
Ей сега всеки момент, мислеше си Леля. Всеки момент тя ще надигне глава, ще стесни очи и ако Летиция не отстъпи две крачки назад, значи е много по-яка от мен.
- Не може ли да остана да погледам? – попита тихо Баба.
- Знам те аз, какви ги играеш, - изрепчи и се Летиция – Ти гледаш да развалиш деня на всички, нали? Не можеш да изтърпиш някой да те бие, затова замисляш нещо гадно.
Три крачки назад, мислеше Леля. Иначе няма да остане нищо освен кости. Ей сегичка, всеки момент...
- О, не искам никой да си помисли, че развалям каквото и да е, - каза Баба, въздъхна и се изправи – Е, аз ще си ходя...
- Не, няма! – сопна се Леля Ог натискайки я обратно на стола – Ти какво мислиш за тая работа, Берил Дизмас? Ами ти, Лети Паркин?
- Всички те... – започна Летиция.
- Не те питах теб!
Вещиците зад г-жа Уховрътска не посмяха да срещнат погледа на Леля.
- Ами, не че имаме нещо против... искам да кажа, ние смятаме че... – заувърта го Берил – Тоест... аз винаги много съм уважавала... обаче... ами, нали, заради всички останали...
Тя се запъна. Летиция ги гледаше тържествуващо.
- Така значи било, а? Е, тогава май е най-добре да си вървим, - каза кисело Леля – Че нещо не ми се нрави много тукашната компания, - тя се огледа – Агнес! А ми помогни да изпратим Баба...
- Няма нужда от... – започна Баба, но двете хванаха по една от ръцете ѝ над лактите и полекичка я заизвеждаха през тълпата, която се разделяше да ги пропусне и пак се извръщаше да ги изгледа.
- Вероятно така ще е най-добре за всички засегнати, при създалите се обстоятелства, - изказа се Летиция.
Няколко от вещиците се постараха да не я гледат в очите.

Изрезки от плат бяха осеяли целия под на Бабината кухня, а бучки втвърден мармалад бяха покапали от ръба на масата и образуваха непоклатима могила на пода. Тавата от мармалада беше оставена в каменната мивка да кисне, макар че и така си беше ясно, че желязото ще ръждяса преди мармаладът да омекне. Освен това се въргаляха и цяла редица празни буркани от туршии.
Баба седна и сключи ръце в скута си.
- Искаш ли чаша чай, Есме? – загрижи се Леля Ог.
- Не, миличка, благодаря ти. Ти по-добре се връщай на Изпитанията. За мен не се тревожи.
- Ама сигурна ли си?
- Аз само ще си поседя тук тихичко. Недей се тревожи.
- Аз там не се връщам! – прошепна Агнес, когато те си тръгнаха – Не ми харесва как се усмихва Летиция...
- Ти преди ми каза, че не харесваш как се мръщи Есме, - припомни и Леля.
- Да, но но на мръщенето можеш да му вярваш. Ъ... нали не мислиш, че тя го е изгубила, а?
- И да го е изгубила, никоя друга няма да го намери, - успокои я Леля – Не, с мен се връщаш. Сигурна съм, че тя замисля нещо.
Ех, да знаех само какво точно, помисли си тя. Че май повече чакане няма да понеса.

Още преди да достигнат поляната, тя усети нарастващото напрежение. Разбира се то напрежение си имаше винаги, нали беше Изпитания, как иначе. Да, но това имаше един такъв кисел, неприятен привкус. Страничните мероприятия все така си вървяха, обаче обикновените хора започнаха да се разотиват, притеснени от усещания, които нямаше да могат да обяснят черно на бяло, но от които въпреки това им беше криво. Колкото до самите вещици, те изглеждаха досущ като актьори две минути преди края на филм на ужасите, когато всички знаят, че чудовището ей сега ще им скочи, и под въпрос е единствено от коя врата.
Летиция беше обкръжена от вещици. Леля дочу повишени гласове. Тя сръга една друга вещица, която беше провесила нос.
- Какво става, Уини?
- А, Рийна Коз изкара свинско ухо и приятелките и казват, че трябва да и се даде втори опит, защото твърде много се е изнервила.
- Колко жалко.
- А пък Вириго Джонсън офейка, щото нейната менторологична магия изби накриво.
- Главата и е в мъгла, а?
- А аз като излязох, съвсем се гипсирах. Знаеш ли, може и да имаш шанс, Гита.
- А, аз никога не съм си падала по първите места, Уини, нали ме познаваш. Важното е да участваш и да се забавляваш.
Другата вещица я изгледа накриво:
- Ей, като го каза сега, човек почти да ти повярва.
Към нея се завтече на бегом Стрина Бийвис и я подкани:
- Хайде, Гита, ти си. А им покажи какво можеш. Единствената претендентка досега е г-жа Тъчигоу с нейната свирукаща жаба, която и една мелодийка не можа да довърши. Изпопритеснило се е, горкото.
Леля сви рамене и излезе на ограденото с въжета пространство.
Някъде в далечината някой имаше истерия, подчертавана от време на време от по някое изнервено изсвирване.
За разлика от магьосниците, вещиците обикновено не използват в магията си твърде много сурова сила. То е като разликата между чук и лост. Вещиците най-вече се опитваха да намерят онази точка, където малки промени можеха да доведат до много резултати. За да сринеш лавина можеш или да разтърсиш планината, или може би просто да изнамериш точно подходящото местенце, където да пуснеш една снежинка вповече.
Тази година Леля беше работила полекичка върху Сламения Мъж. Идеалният номер като за нея. Всички му се смееха, имаше един такъв намек, беше много по-лесно, отколкото изглеждаше, но пък показваше желанието и да участва, и беше малко вероятно да спечели.
Пусто да е! Тя беше разчитала на онази жаба да я бие. Беше я чувала да свири доста красиво през летните вечери.
Леля се съсредоточи.
Стръкове слама зашумоляха из стърнището. Тя трябваше само да се възползва от лекичките течения подухващи из полето, да ги понасочи ей тоничко тук и тук, да ги позавихри нагоре и...
Тя се помъчи да спре треперенето на ръцете си. Нали го беше правила това стотици пъти, така че вече можеше да го завърже това и на възел. И все така виждаше лицето на Есме Вихронрав както просто си седи гледайки я изненадано и обидено, докато за броени секунди Леля беше готова да убива...
За миг тя успя да докара краката както трябва, както и нещо като ръце и глава. Още малко духане и той ще се вдигне.
Откъм вещиците се разнесе бурно ръкопляскане.
И тогава работният ветрец изфиряса преди тя да успее да се съсредоточи на първата му крачка и фигурата се разсипа по земята, нищо повече от слама.
С трескави жестове тя се опита да го вдигне наново. То се поразмърда, оплете се и пак затихна.
Чуха се още аплодисменти, нервни и разпокъсани.
- Съжалявам... май днеска не ми става, - измърмори тя напускайки арената.
Съдийките се скупчиха за оживено обсъждане.
- Мен ако питате, оная жаба си се справи съвсем добре, - каза Леля, по-силно отколкото трябваше.
Вятърът, до преди малко толкова опак, сега духна по-рязко. Това, което можеше да се нарече психична смраченост на събитието, беше подсилена от истински здрач. Сянката от натрупаната клада допълзя до тях от отсрещната страна на поляната. Никоя вещица досега не беше намерила кураж да я запали. Повечето не-вещици вече се бяха разотишли. Всичко хубаво от този ден се беше разтаковало.
Кръгът на съдийките се раздели и г-жа Уховрътска излезе пред безпокойната тълпа, с усмивка само лекичко понатегната по ъгълчетата на устата и.
- Е, изборът днес беше изключително труден, - започна тя бодро - Но пък и какво изумително представяне! Наистина беше ужасно трудно да се избере...
Между мен и една жаба, която си изгуби свирката и кракът и се заклещи в банджото и, довърши наум Леля. Тя огледа крадешком лицата на сестрите си вещици. Някои от тях ги знаеше от шестдесет години. Ако имаше навика да чете книги, щеше да прочете лицата им като отворена такава.
- Всички знаем, коя е спечелила, г-жо Уховрътска, - прекъсна речта ѝ тя.
- Какво имате предвид, г-жо Ог?
- Нито една вещица тук не можа да си нагласи ума днес, - поясни Леля - А пък мнозина си бяха купили и муски за късмет. Вещици! Да си купуват муски!
Няколко жени сведоха погледи.
- Не знам защо всички тук са толкова наплашени от г-ца Вихронрав! Аз пък изобщо не съм! Да не мислите че ви е наложила някаква магия, а?
- И то бая силна, като гледам, - отвърна Леля - Виж, г-жо Уховрътска, никоя от нас не спечели, не и с тея наште днешни смотании. Всичките го знаем. Що не вземем да си ходим по домовете, а?
- В никой случай! Аз за тази купа платих десет долара и възнамерявам да я връча...
Вехнещите листа зашумоляха по клоните.
Вещиците се скупчиха по-плътно.
Клоните се разтракаха.
- От вятъра е, - каза Леля - Нищо друго...
И тогава Баба просто се озова сред тях. Като че просто не са били забелязали как тя през цялото време си е била тук. Умееше го това тя - да се слива с фона.
- Аз само да намина да видя, коя е победила, - обясни се тя - Да се включа в ръопляскането, такива ми ти работи...
Летиция закрачи към нея побесняла от ярост.
- Ти бърникала ли си в главите на хората? - изврещя тя.
- Че как бих могла, г-жо Уховрътска? - отговори кротко Баба - С всичките онея муски?
- Лъжеш!
Леля Ог чу множество шумни вдъхвания, най-силно от тях нейното собствено. Думата на една вещица е всичко за нея.
- Аз не лъжа, г-жо Уховрътска.
- Отричаш ли, че си уредила да се проваля днес?
Някои от вещиците по-към края започнаха полека да се изнизват.
- Вярно, че мармаладът ми не е за всяка уста лъжица, но аз никога... - започна Баба скромничко и покрусено.
- Наложила си взъдействие върху всички тук!
- Аз просто рекох да помогна, питай която щеш...
- Ти го направи! Признай си! -
-... и изобщо не съм правила никакво...
Главата на Баба се отметна от шамара.
За миг никой не дишаше и никой не помръдваше.
Баба бавно вдигна ръка и се потърка по бузата.
- Ти знаеш, че за теб това е нищо работа!
На Леля и се стори, че писъкът на Летиция отекна от планините. Купата изпадна от ръцете ѝ и се пръсна по стърнището.
След което замрялата картина размря. Две от посестримите и вещици пристъпиха, хванаха Летиция за раменете и тя беше полекичка и без протести извлечена настрани...
Всички останали зачакаха какво ли ще стори Баба Вихронрав. Тя вдигна глава и рече:
- Дано г-жа Уховрътска се оправи. Че тя май май нещо малко ... се разстрои.
Последва тишина. Леля вдигна захвърлената купа и я почука с нокът.
- Хъм, - спомена тя - Само посребрена, като гледам. Ако тя е платила за това десет долара, горкичката, значи това е било пладнешки обир, - тя я подхвърли към Стрина Бийвис, която с малко суетене я хвана във въздуха - Що не вземеш да и я върнеш утре, Стринке?
Стрина кимна, мъчейки се да не среща погледа на Баба.
- И все пак не бива да оставяме това да ни развали празника, - продължи мило Баба - Що не завършим деня както си трябва, а? Традицьонно, така де. Печени картофи, лукчета и стари приказки край огъня. И прошка. Станалото - станало.
Леля усети как внезапното облекчение се разгъна като ветрило. Вещиците като че се съживиха, веднага щом бе премахната магията, каквато, собствено, изобщо никой не беше правил. Навсякъде се изправяха рамене и се надигаше суетнята на всеобщо тършуване из дисагите по метлите.
- Ей, ама г-н Хопскок на мен ми даде цял чувал компир, - сети се весело Леля, когато всички останали се разприказваха - Що не взема да я донеса тук, а? Можеш ли да запалиш огъня, а Есме?
Внезапна промяна във въздуха я накара да вдигне поглед. Очите на Баба горяха в здрача.
Научена от дългогодишен опит Леля моментално залегна. Ръката на Баба Вихронрав се изви във въздуха като комета и искрата излетя с фучене. Кладата избухна. Синьо-бял пламък проби през натрупаните съчки и затанцува из небето хвърляйки резки сенки из цялата гора. Изпоиздуха шапки от главите, изпообърна маси, извая образи на разни твари, замъци, сцени от прочути битки и на сплетени ръце и се завихри в кръг. Остави морави отпечатъци пред очите, които попарваха мозъка и...
И утихна и стана обикновен огън.
- Да съм казвала нещо за забравяне? - рече Баба.

Баба Вихронрав и Леля Ог се прибираха призори потънали до глезени в мъгла. Нощта, общо взето, беше излязла добра.
След някое време Леля се обади:
- Не беше хубаво това нещо, което направи.
- Нищо не съм направила.
- Ъхъ, ама... не беше хубаво това нещо, дето не го направи. Беше все едно да дръпнеш на някого стола точно когато се кани да сяда.
- Който не гледа къде сяда, по-добре да си стои права, - заяде се Баба.
Капки закратко затракаха по листака над тях, от онези капки, които не щат да се влачат с цялата тълпа на дъжда.
- Е, хубаво тогава, - склони Леля - Но си беше малко жесточко.
- Така де, - каза баба.
- А някои може и да си помислят, че си беше и малко гадничко.
- Така де.
Леля потръпна. Мислите, които и бяха минали през главата през онези няколко секунди, след като Пюзи изпищя...
- Да съм ви причинила нищо, не съм, - продлжи Баба - Нищо не съм слагала в ничия глава, което да не си е било вече там.
- Прощавай, Есме.
- Така де.
- Обаче... Летиция не искаше да бъде жестока, Есме. Тоест, вярно че си пада по злоба, командорене и простотии, но...
- С теб се знаем от момичета, нали? - прекъсна я Баба - Какво ли не сме преживяли заедно, добро и лошо, нали?
- Ами че разбира се, но...
- И ти никога не падна до там да кажеш „Казвам ти това като приятелка”, нали?
Леля поклати глава. Виж, на това му се казваше довод. Никой дори що годе приятелски настроен нямаше да изръси подобно нещо.
- И изобщо какви са тея ми ти перспективи на вещерството? - продължи Баба - Ама че тъпа дума.
- Знам ли, - отговори Леля - Аз се захванах с вещерството заради момчета, да си кажа правичката.
- Да не мислиш, че не знам това?
- А ти заради какво се зае, Есме?
Баба спря, вгледа се в мразовитото небе, после в земята.
- Де да знам, - призна си накрая тя - За да наваксам, комай.
Е, това беше то, помисли си Леля.
Няколко елена побягнаха подплашено, когато те стигнаха къщурката на Баба.
До задната врата бяха спретнато наредени наръч дърва, а на прага имаше два чувала. В единия имаше голяма пита сирене.
- Като гледам май г-н Хопскок и г-н Пилещаров са минали от тук, - изкоментира Леля.
- Хммф, - Баба вдигна внимателно, но все пак неумело изписаното парче хартия забодено за другия чувал:
„Шкъпа Гошпожо Вихронрав, аз ще шъм ви много благударен, ако ми пожволите да нарека тожи нов Първоклашен шорт Ешме Вихронрав. Ваш, с надежда за добро здраве, Пърши Хопшкок”
- Ей, ей, ей. Чудя се, кой ли му е дал този акъл?
- Представа си нямам, - отговори Леля.
- Знаех си, че нямаш.
Баба подуши с подозрение, отвърза връвта на чувала и извади една Есме Вихронрав.
Беше кръгла, от едната страна заострена. Глава лук.
Леля преглътна:
- Ама аз не съм му казвала...
- Да?
- А... нищо...
Баба Вихронрав заобръща луковицата натам-насам, докато светът, представян от Леля Ог, очакваше съдбата си. Накрая тя като че ли достигна до решение, което и изнасяше:
- Много полезен зеленчук е това, лукът. Силен. Лют.
- И за организма добър, - поде Леля.
- Много издръжлив. Дава привкус.
- Остър и пикантен, - Леля във вихъра на облекчението поизгуби нишката на метафората - А със сирене колко добре върви...
- Няма що да се увличаме чак толкова, - сряза я Баба, прибирайки го внимателно в чувала и звучейки почти дружески - Ще влезеш ли за чаша чай, Гита?
- Ъ... Я аз по-добре да си вървя...
- Става.
Баба рече да затвори вратата след себе си, но изведнъж спря и пак я открехна. Едно синьо око изгледа Леля през процепа:
- Права бях все пак, нали, - каза Баба и това не беше въпрос.
Леля кимна.
- Ъхъ.
- Това вече беше мило.