Глава Дванадесета
Риба щука

Мълва за странни и чудати неща плъзна по равнините. Мълва за малката гребна лодка на един старец живеещ в самотна колиба до реката точно под водопада. Та тя взела че заплувала гребейки си сама, и то, разправят, толкова бързо, че подскачала над вълните като водно конче... но никой не седял в нея. Намериха я вързана край Дверизи, където реката протичаше под пътя на дилижансите. Тогава обаче среднощната пощенска карета, чакаща до хана, изведнъж заминала сама изоставайки всичките торби с пощата. Кочияшът зае един кон да я гони и намери каретата в сянката на Варовитище с всичките и врати зейнали широко отворени, а един от конете липсващ. Конят беше върнат няколко дни по-късно от един добре облечен момък, който каза, че го намерил да скита сам. Но за всеобща изненада конят изглеждаше добре хранен и гледан.

Най-добрият начин да се опишат стените на замъка беше много, ама много дебели. През нощта нямаше стражи, защото те заключваха в осем часа и се прибираха по къщите си. Вместо тях оставаше Дъртият Робинс, който някога е бил страж, а сега беше официалният нощен пазач, но всеки знаеше, че към девет часа той вече заспиваше пред огнището. Той имаше стара фанфара, която да надуе, ако се случи нападение, макар че никой не беше съвсем сигурен, какво би могло да се постигне с това.
Роланд нощуваше в Чаплената Кула, защото до горе се стигаше по много стъпала, които лелите не обичаха да катерят. Тя също имаше много, ама много дебели стени и много добре, че ги имаше, защото в единадесет часа някой долепи фанфарата точно до ухото му и я наду с все сила.
Той скочи от леглото, оплете се в пухения юрган, подхлъзна се на черджето, покриващо леденостудения каменен под, удари си главата в един шкаф и успя да запали свещ с третия отчаян опит да драсне клечка. На малката масичка до леглото му имаше грамадно духало с фанфарата на Дъртия Робинс забучена откъм работния му край.
- Имам меч, тъй да знаете, - предупреди той – И знам как да го използвам!
- Ей, ма ти вече си утепан, бе - обади се някой откъм тавана – Надробен на мънечки парченца у кревато си докато си нанкаше като гуцка. Нема да се плашиш, майтапим се. Никой от нас не ти мисли злото, - някой припряно зашепна нещо откъм мрака на полиците, след което гласът продължи – Поправчица, повечето от нас не ти мислим злото. Ма нема да се зориш зарад Голем Йън, он со секи е се тъй лют.
- Кои сте вие?
- Ей, ма ти си у грешка, бе мой човек, - продължи съчувствено гласът – Глей с’а, я съм тук горе, и да ти ка’ем, съм тежко въоръжен, а ти си там доле по бели гащета, и си една ми ти убавка цел, а па ти си мислиш, дека ти си тоя дето пита въпросите. Та ‘наеш да се тепаш, тъй ли?
- Да!
- И че се тепаш ли, ‘начи, с върли чудовища за да спасиш големата мънечка бабаяга? Тъй ли?
- Каква голема мнечка бабаяга?
- Ми за теб она че е Тифани.
- Искаш да кажеш Тифани Болежкова? Какво е станало с нея?
- Че си готов ли щом она се зануждае от тебе?
- Да! Разбира се! Кой си ти?
- И ‘наеш да се тепаш?
- Прочетох „Ръководство по фехтовка” от корица до корица!
След няколко секунди гласът от сенките отгоре продума:
- Епа комай налучках слабо место у тоя план...

Оттатък двора на замъка имаше оръжейна. Не че беше нещо особено. Имаше комплект доспехи съставен от различни лошо пасващи си части, няколко меча, една бойна секира, която той не можеше да вдигне, и една ризниза на вид проядена от извънредно яки молци. Имаше и няколко дървени мишени за трениране с меч. В момента Фийгълте гледаха как Роланд налита с много ентусиазъм една от тях.
- Ми я викам, - изказа се Голем Йън обезкуражен от подскоците на Роланд – Ако он не срещне друго освен дръво, дето да не го закача, мо’е па и да мине за херой.
- Он се старае, бе - изтъкна Роб, докато Роланд опря крак в мишената мъчейки се да измъкне заклещилия се в нея меч.
- Епа да, - провеси нос Голем Йън.
- Требе да признаеш, убав боен дух си има момчето, - защити го Роб, и тогава Роланд успя да измъкне меча от мишената, което задейства нейната ръждясала пружина и дървото удари Роланд по главата.
Примигвайки момчето сведе поглед към Фийгълите. Той си ги спомняше откакто Тифани го спаси от Кралицата на Елфите. Никой срещал някога Нак Мак Фийгъл, не може да ги забрави, колкото и да се опитва. Но неговите спомени бяха някак смътни. Част от времето той беше почти полудял, друга част беше в несвяст, а и без друго беше видял толкова много чудати неща, че беше трудно да различи истинските от неистинските. Сега обаче той знаеше: те са реалност. Защото кой би измислил такова нещо? Добре де, един от тях беше сирене движещо се само, но нали никой не е съвършен.
- Какво ще трябва да направя, г-н Секигоопрай? – попита той.
Тази част отдавна притесняваше Роб Секигоопрай. Хората можеше да схванат малко погрешно думи като „Оня свят”.
- Че требе да спасиш... една гос’жа, - заобяснява той – Не големата мънечка бабаяга. Друга ... гос’жа. Ние мо’ем да те заведем у местото дето е она. Оно, местото е… ми под земята, сещаш се. Она там... да го речем, дека спи. А па ти требе само да я добараш и да я отнесеш у горнио свет, такиво ми ти неща.
- А, имате предвид както Орфео е спасил Евнифона от Преизподнята ли? – предположи Роланд.
Роб Секигоопрай мълчаливо зяпна.
- Това е един Ефебски мит, - поясни Роланд – На вид като че любовна история, но всъщност е метафора за ежегодното завръщане на лятото. Тази легенда има множество версии.
Те все така зяпаха. Много е притеснително това да те зяпат фийгъли. В това отношение те са по-зле даже от кокошките .
- Метафора значи един вид лъжа, дето помага на ората да разберат разни неща, - преведе Били Големо Чене, макар че това не им помогна особено.
- Той е спечелил нейната свобода като изсвирил прекрасна музика, - добави Роланд – Струва ми се че бяха пеани със съпровод на лютня. Или май беше лира.
- Епа туй е само за нас, - зарадва се Прост Уили – От нас по-добри в нафиркването пияни нема, и после ставаме върло люти.
- Това са музикални инструменти, - намеси се Били Големо чене, след което погледна Роланд – Мо’еш ли да свириш на некой, гусине?
- Лелите ми имат пиано, - отвърна неуверено Роланд – Но случи ли се нещо с него, наистина ще загазя. Те ще смелят стените на пясък.
- Мечове че са ’начи, - реши неохотно Роб – А некогиж да си се тепал с некой дето да е истински, а гусине?
- Не. Исках да тренирам с стражите, но лелите ми не им разрешиха.
- Ма ти досега меч барал ли си?
Роланд го изгледа смутено:
- Ами в последно време не особено. Строго погледнато... Ъ... изобщо не съм, да си призная. Лелите ми казват, че...
- Ми тогаз как си трендираш? – ужаси се Роб.
- Ами, в стаята ми, разбирате ли, има едно голямо огледало, така че мога да тренирам... ами... практически... – започна Роланд, но спря като видя израженията им, и добави – Съжалявам. Май не съм точно такъв, какъвто търсите...
- А, тук си у грешка, - възрази морно Роб Секигоопрай – Бабаягата на сите бабияги вика, дека си баш момъко. Само ти требе некой, с който да се потепаш...
Голем Йън който винаги беше нащрек, проследи погледа на брат си към очуканата броня в ъгъла на оръжейната.
- Опа, стана оно едно... – изръмжа той – Ма да ви ка‘ем, я па нема па да съм колено!

Следвашият ден пак беше добър, чак докато не се превърна в малък сгъстък чист ужас.
Тифани стана рано и запали огъня. Когато майка и слезе, тя се беше захванала здраво с миенето на пода.
- Ъ... не трябваше ли да правиш това с някакъв вид магия, миличка? – зачуди се майка и, която изобщо не можа да схване, кое е главното във вещерството.
- Не Мамо, не трябва, - отговори Тифани продължавайки да търка.
- Ами тогава не можеш ли просто да махнеш с ръка и да накараш всичката мръсотия да изхвърчи нанякъде?
- Проблемът е да накараш магията да разбере, кое е мръсотия, - Тифани затърка едно упорито петно – Чух за една вещица от Ескроу, която пообърка нещата и загуби цялото дюшеме, чехлите си, а насмалко и пръста си.
Г-жа Болежкова припряно заотстъпва и измърмори нервно:
- Аз пък си мислех, че просто размахваш ръце над пода.
- То си е така, - каза Тифани – Стига да ги размахваш здраво както си държиш парцал.
Тя свърши с пода. После почисти под мивката. Отвори всички бюфети, изчисти ги и прибра всичко обратно. Изчисти масата, после я обърна и я изми отдолу. Почисти дори краката и отдолу, където опираха пода. Тогава г-жа Болежкова не издържа и си намери нещо дуго за вършене, защото това тук определено не беше само заради доброто домакинство.
Не беше, разбира се. Баба Вихронрав веднъж беше казала, че ако искаш да вървиш с високо вдигната глава, първо трябва да стъпиш здраво на земята. Миенето на подове, цепенето на дърва, прането, правенето на сирене – всички тези неща те заземяват, показват ти това, което е истинско. Можеш да им отделиш малка част от ума си, а междувременно да дадеш на мислите си време да се наканят, да се уталожат и да се подредят.
Тя тук в безопасност ли е от Зимеделеца? А самото тук в безопасност ли е от Зимеделеца?
Рано или късно ще трябва пак да се изправи срещу него – снежния човек, който си мисли, че е човек, а пък има власт над лавините. Магията би могла само да го забави за малко и да го ядоса. Никое обичайно оръжие няма да помогне, а тя нямаше много необичайни.
Аннаграма беше излязла срещу му с ярост! На Тифани и се щеше и тя да може така да се гневи. Освен това ще трябва да се върне и да и благодари. Е, поне най-накрая с Аннаграма всичко ще е наред. Хората я видяха да се превръща във виещо зеленокожо чудовище. Такава вещица те можеха да уважават. А веднъж имаш ли уважението им, имаш всичко.
И освен това ще трябва да се види с Роланд. Не знаеше какво да му каже. Но някак-си това не беше проблем, защото и той също няма да знае какво да и каже. Те можеха да си прекарват цели дни така, като не знаят какво да си кажат. Сега той сигурно е в замъка. Докато чистеше долната страна на седалката на един стол тя се чудеше, какво ли ще да прави той.

По вратата на оръжейната се тропаше. Какво да ги правиш, лели. Вратата беше от четири слоя дъб и желязо, а те все пах тропаха.
- Няма да търпим тeзи капризи! – заяви леля Данута и тогава от вътрешната страна на вратата се чу трясък – Ти там да не би да се биеш?
- Не, пиша соната за флейта! – изкрещя Роланд. Във вратата се блъсна нещо тежко.
Леля Данута се окопити. Тя изглеждаше общо взето като мис Тик, обаче с очи предполагащи непрекъсната обиденост и уста винаги готова за незабавно оплакване.
- Ако не ни послушаш, ще кажа на баща ти... – започна тя, но я прекъсна рязкото отваряне на вратата.
Ръката на Роланд беше порязана, лицето му червено, от брадичката му капеше пот, той се задъхваше. С трепереща десница той надигна меч. Зад него, от другата страна на сивата стая, стоеше комплект много очукани доспехи. Които обърнаха шлема си към лелите. С проскърцване и чегъртане.
- Ако посмеете да безпокоите баща ми, - закани се Роланд докато те го зяпаха втрещено – аз ще му кажа за парите взети от големия сандък в съкровищницата. И не лъжете!
За миг, само да мигнеш можеше да го пропуснеш, на лицето на леля Данута се изписа вина, но тя побърза да я изтрие.
- Как смееш! Твоята скъпа майка...
- Умря! – изкрещя Роланд и затръшна вратата.
Забралото на шлема се надигна и отвътре надникнаха десетина фийгъли.
- Кривънци, кви бе’а тея картали бре? – изкоментира Голем Йън.
- Мойте лели, - представи ги мрачно Роланд – Какво е картал?
- Оно е таквоз големо черно дърто пиле с длъжък врат дето само чека некой да умре, - обясни Били Големо чене.
- А, значи вече сте се виждали с лелите ми, - пробляснаха очите на Роланд – Хайде да опитаме още веднъж, а? Струва ми се, че му схванах цаката.
От всички части на доспехите се надигнаха протести, но млъкнаха когато Роб Секигоопрай им кресна:
- Стига! Че дадем на момъко още един шанс и толкоз. Аре сите по местата!
Бронята се раздрънча и разпсува докато фийгълите се наместваха в нея по постовете си, но след няколко секунди доспехите като че влязоха във форма, хванаха един меч и се запрепъваха накъм Роланд. Той чу разнасящи се отвътре приглушени заповеди.
Бронята замахна и посече, но с едно единствено плавно движение той отби, стъпи встрани, развъртя собствения си меч и разсече доспехите на половина с дрънчене отекнало из целия замък.
Горната половина се удари в стената. Долната половина само се разклати, но остана на крака.
След няколко секунди множество малки глави се подадоха от железните гащи.
- Туй па що беше? – каза Роб Секигоопрай – Сички ли са, ъ... цели?
Бързо преброяване установи, че броят фийгъли не включваше половинки, макар че имаше доста натъртвания, а Прост Уили си беше загубил окесията. Обаче много фийгъли се залитаха и се удряха с ръце по ушите. Дрънченето се беше получило наистина много силно.
- Ми тоя път ич не беше зле, - похвали го някак неуверено Роб – Май почна да го сфащаш ти помънечко тепаньето.
- Настина изглеждаше по-добре, нали, - Роланд се изпъчи гордо – Ще опитаме ли още веднъж?
- Не! Сиреч... саках да речем не, - отговори Роб – Чини ми се на мене, дека за днеска стига, а?
Роланд вдигна поглед към малкото прозорче с желязната решетка високо на стената.
- Да, по-добре да ида да видя баща ми, - продума той и посърна – Скоро ще се стъмни. А ако не го посещавам всеки ден, той забравя кой съм.
Когато момчето си тръгна, фийгълите се спогледаха.
- Ич не му е леко на момъко с’а, нема лабаво, - продума Роб Секигоопрай.
- Требе да признаеш, дека он стае се по-добър, - забеляза Били Големо Чене.
- Епа да, верно си е, не е такъв никаквец къвто го мислех, да ама тоя меч му е възтежичък и дорде му стане както си требе, че минат седмици, - каза Голем Йън – Че имаме ли седмици, а, Роб?
Роб Секигоопрай сви рамене:
- Кой го ‘нае? Ма вари го печи го, че требе да бъде он Геройо и толкоз. Големата мънечка бабаяга скоро че срещне Зимеделецо, а саминка она нема как да го бие. Както рече бабаягата на сите бабияги: Не мо’еш пребори приказка толкоз дърта. Она се че намери начин да се изсули, - после той събра длани на рупор и се провикна – Аре, момци, беж да бегаме за могилата. Нощес па че се повърнем. Мо’е па Герой от един път и да не мо’е да се стане.

Малкото братче на Тифани беше достатъчно голямо за да иска да го смятат за още по-голямо, което е небезопасна амбиция в оживен действащ чифлик, пълен с работни коне с големите им копита, с канали за дезинфекция на овцете и стотици други места, където малък човек може и да остане незабелязан докато не стане твърде късно. Но повече от всичко друго той обичаше водата. Когато не можеш да го намериш, той обикновено се оказваше долу при реката, за риба. Той обичаше реката, което беше малко изненадващо, защото навремето от там беше скочило да го яде грамадно зелено чудовище. Тифани обаче го беше фраснала по муцуната с чугунен тиган. Понеже той по това време нагъваше сладки, единственият му коментар впоследствие беше: „Тифи джас либата бум!”. Оттогава обаче той порастна и стана умел въдичар. Днес той пак беше отишъл за риба. Сега вече той беше научил, къде се въдят чудовищата. Наистина големите щуки се спотайваха в дълбоки тъмни дупки, мислейки тромавите си кръвожадни мисли докато блесната на Уентуърт не им паднеше почти направо в устата.
Когато Тифани излезе да го извика, тя го завари качващ се залитайки по пътеката откъм реката, целият разчорлен и нарамил риба като че поне на половината от собствената му тежест.
- Виж колко е голяма! – викна той веднага щом я видя – Ейб ми каза, че ще се крие под падналата върба. Той каза, че по това време на годината те ще кълват на каквото ще! Тя ме събори, но аз я надвих! Тя ще е поне двайсе кила!
По-скоро към десет, помисли си Тифани, но рибата е винаги по-тежка за този, който я е хванал.
- Браво. Хайде влизай, че ще измръзнеш, - каза тя.
- Може ли да ям нея на вечеря? Цял век мина, докато я вкарах в мрежата! Ама тя е поне двайсе и пет кила! – похвали се Уентуърт поклащайки се под тежестта и.
Тифани не беше толкова глупава, че да му предложи да я поноси вместо него. Това щеше да е люта обида.
- Не. Трябва първо да се изчисти и да поседи един ден в марината, а и за днес Мама сготви супа. Утре обаче ще ти я направя с джинджифил.
- И ще има достатъчно за всички1 – въодушеви се Уентуърт – Щото тежи поне трийсе кила!
- Като нищо, - съгласи се Тифани.
Така че като се свечери, след като рибата обра полагащото и се възхищение от всички и излезе, че тежи дванадесет кила (след като Тифани леко се опря на везната), тя отиде в миялнята да изчисти рибата, което е един невинен начин да се опише изтръгването или изрязването на всичко което не е за ядене, което ако питат Тифани, трябваше да е цялата риба. Тя не обичаше много щука, но една вещица не бива да се гнуси от храна, особено пък от храна на аванта, а от един добър сос тя поне няма да вони на щука.
И тогава, докато изсипваше вътрешностите в голямата кофа, тя зърна сребрист проблясък. Добре де, нямаше как да вини Уентуърт, че толкова се е развълнувал, че е забравил да си извади блесната.
Тя бръкна и извади покрития с тиня и люспи, но все пак съвсем разпознаваем, сребърен кон.
Трябваше да отекне гръм. Но се чуваше само Уентуърт от другата стая, разказващ за десети път за героичната победа над чудовищната риба-щука. Трябваше да завие вятър. Но само леко течение разклати пламъчетата на свещите.
Той обаче знаеше, че тя го докосна. Тя усети неговия потрес.
Тя отиде до външната врата и я отвори. Падаха съвсем редки снежинки, но като че зарадвали се, че имат зрители, изведнъж надойдоха още много, докато, без шум и даже без шепот, нощта стана бяла. Тя протегна ръка навън, хвана няколко снежинки и ги разгледа отблизо. Малки ледени личица на Тифани се стопиха от дъха и.
О да. Той я беше намерил.
Умът и изстина, но кристалните колелета на мисълта се завъртяха със все сила.
Да замине ли на кон? ... Не, в нощ като тази далече няма да стигне. Трябваше да задържи метлата!
Не трябваше да танцува.
Нямаше накъде да бяга. Щеше да и се наложи пак да се изправи срещу него, лице в лице тук, и да го спре веднъж завинаги. В планината, с тъмните и гори беше трудно да си представи безкрайна зима. Тук това беше по-лесно и затова много по-лошо, защото внасяше зимата в нейното сърце. Което тя усещаше как изстива.
Но за това кратко време вече беше наваляло към педя. Тя беше преди всичко овчарска дъщеря, а чак после вещица, поне тук, така че имаше да се свършат някои по-неотложни неща.
Тя влезе в златната топлина и светлина на кухнята и каза:
- Тате, ще трябва да се погрижим за стадото.