|
Тери Пратчет
Да направиш пари
Глава 1
Тези, които чакат в мрака - Сключена сделка - Увисналият човек - Голем със синя рокля - Престъпление и наказание - Възможност да се направят истински пари - Златообразната Верига - Без извращения над лисици - Г-н Криви следи времето
ТЕ БЯХА ЛЕГНАЛИ В МРАКА, на пост. Нямаха начин да измерват течението на времето, нито пък някаква склонност към това. Имало е време, когато те още не са били тук, предположително щеше да има и време, когато те отново нямаше да са тук. А щяха да са другаде. Междувременният период беше несъществен.
Някои обаче бяха почнали да се разпадат, някои други, от по-младите, бяха затихнали.
Тежестта нарастваше.
Нещо трябваше да се направи.
Един от тях извиси ума си в песен.
Сделката беше сурова, но за кого? Това беше въпросът. А адвокатът г-н Мехурски не получаваше отговор. А един отговор щеше да му дойде добре. Когато някои страни проявяваха интерес към безинтересна земя, за други, по-малки страни, можеше да представлява интерес да изкупят съседните парцели, просто в случай че от страна на първата страна е било дочуто нещо при страничен разговор, примерно на някое парти.
Но беше трудно да се разбере, какво ще да има.
Той отправи подобаващо загрижен поглед към жената от отсрещната страна на бюрото му.
- Нали сте наясно, че на тази територия е в сила джуджешкият минен закон, г-це Миличкова? Което означава, че всички метали и руди са собственост на Нисшия Крал на джуджетата. Ще се наложи да му заплатите значителна такса за всяка извлечена от Вас единица от тях. Не че ще има какво да извлечете. Длъжен съм да Ви информирам, че доколкото е известно, там до доста значителна дълбочина няма друго освен пясък и тиня.
Той изчака поне някаква реакция от жената отсреща, но тя само го гледаше. Синкав дим от цигарата и се издигаше на спирали към тавана.
- Да преминем към въпроса за антиките, - продължи адвокатът наблюдавайки това от изражението и, което можеше да се различи през пушилката - Нисшият Крал е постановил, че всички скъпоценности, броня, древни обекти класифицируеми като Устройства, въоръжение, съдове, свитъци и кости, които бихте могли да изнесете от въпросната недвижимост, също подлежат на данъчно облагане или конфискуване.
Г-ца Миличкова някое време като че сравняваше току-що чутото с някакъв вътрешен списък, след което изтръска цигарата си и каза:
- Има ли причина да се очаква, че нещо от гореспоменатото може да се намери там?
- Не и доколкото ми е известно, - отвърна с принудена усмивка юристът - Всеки знае, че става дума за безплоден пущинак, но Кралят желае да се застрахова срещу евентуалността този „всеки” да греши. Твърде често случаят е такъв.
- Той иска купища пари за много краткотрайна аренда!
- Която Вие сте съгласни да платите. Това, видите ли, изнервя джуджетата. Много необичайно е за джуджета да преотстъпват земя, дори и за няколко години. Предполагам, че той се нуждае от средства, поради всичките обстоятелства около Кумската Долина.
- Аз плащам исканата сума!
- Действително, действително. Аз обаче...
- Той ще спази ли договора?
- До последната дума. Това поне е сигурно. Джуджетата са големи педанти в това отношение. Всичко, което е нужно от ваша страна е да подпишете и, за съжаление, да заплатите.
Г-ца Миличкова извади плътен лист хартия от чантичката си и го остави на бюрото:
- Това е чек за пет хиляди долара, дължими от Кралската Банка на Анкх-Морпорк.
Адвокатът се усмихна.
- Име ползващо се с доверие, - изкоментира той и добави - Най-малкото традиционно се счита за такова. Ще подпишете ли където съм отбелязал с кръстчета?
Той я наблюдаваше внимателно докато подписваше, както и се стори на нея, със затаен дъх.
- Ето, - тя бутна договора през бюрото към него.
- Вероятно бихте могли да уталожите любопитството ми, мадам? - не се сдържа той - Докато съхне мастилото на договора?
Погледът на г-ца Миличкова претършува стаята като че тежките стари книжни рафтове можеха да съдържат множество уши.
- Можете ли да пазите тайна, г-н Мехурски?
- О, определено, мадам. Определено!
Тя се огледа заговорнически и прошепна:
- Дори и така, това трябва да се каже много тихо.
Той кимна изпълнен с надежда, наведе се и за пръв път от много години насам усети женско дихание в ухото си:
- Аз също.
Това беше преди близо три седмици...
* * *
Човек може да научи някои изненадващи неща горе по улуците нощем. Примерно, че хората обръщат повече внимание на тихи шумове като издрънчаването на резе за прозорец или изщракването на шперц, отколкото на силни шумове като тухла паднала на улицата или дори (защото все пак става дума за Анкх-Морпорк) писък. Щом като е шумно, значи е публично, което от своя страна значи, че е проблем на всекиго, а следователно не е мой проблем. Тихите звуци обаче бяха в непосредствена близост и предполагаха неща като някой издал, че се промъква, което ги правеше спешни и лични.
Следователно той се стараеше да не издава тихи звуци.
Под него каретният двор на Централната Поща бучеше като прекатурен кошер. Най-накрая обръщателният им кръг наистина заработи както трябва. Пристигаха нощните дилижанси, а новият Летящ Юбервалдски блестеше на светлината на факлите. Всичко беше наред, и точно поради това за среднощния катерач нищо не беше наред.
Катерачът заби клин в мекия хоросан, прехвърли тежестта си, премести си кра...
Проклетият му гълъб! Той изпърха панически, другият му крак се подхлъзна, пръстите му изгубиха захвата си на водосточната тръба, а когато светът спря да се бълника, той дължеше отлагането на срещата си с далечните павета само на клина, който, като го погледне човек непредубедено, не беше нищо повече от дълъг плосък пирон с Т-образна хватка.
И не можеш да блъфираш стена, помисли си той. Ако се разлюлее можеше и да стигне с ръка и крак тръбата, а можеше и клинът да се изтръгне.
Ох... -кей...
Той имаше и още клинове и малко чукче. Ще може ли да закове още един без да си изгуби захвата на вече съществуващия?
Над него гълъбът се присъедини към колегите си на един по-горен перваз.
Катерачът заби хватката в мазилката с колкото сила му стискаше, измъкна чука от джоба си и, точно когато долу потегляше с трясък и тропот Летящият, удари яко клина.
Заби се. Той изпусна чука, надявайки се, че издаденият от него звук ще бъде заглушен от общата суматоха, и сграбчи новата хватка още преди чукът да падне на земята.
Ох... -кей... И така сега съм ... в безизходица?
Водосточната тръба беше на не повече от три стъпки. Отлично. Можеше и да стане. Ако премести и двете си ръце на новата хватка, лекичко се разлюлее и обгърне тръбата с лявата си ръка, ще може да издрапа през промежутъка. След което щеше да е просто...
Гълъба нещо не го свърташе. За гълъбите това си основното състояние на съществуване. Този обаче избра точно този момент да се облекчи.
Ох... -кей... Поправка: двете му ръце сега се държаха за внезапно станалия много хлъзгав клин.
Мътните го взели.
И в този момент, понеже несвъртането при гълъбите върви по-бързо и от ексхибиционист през женски манастир, започна лек капчук.
Понякога "По-добре от това здраве му кажи" просто не му идва на ум на човек.
И тогава отдолу се разнесе глас:
- Ей, кой е там?
За това трябваше да се благодари на чука. Те няма как да ме видят, помисли си той. Тези хора ще гледат нагоре откъм ярко осветения двор и нощното им виждане ще е тотално разбрицано. Но какво от това? Те и така си знаят, че съм тук.
Ох... -кей...
- Убаво бе, гепихте ме, бате, - викна той в бездната.
- Крадец сме, а?
- Ма нищичко не съм тафил, бате. Що не дадете едно рамо, бе бате?
- От Гилдията ли си? Щото ги дрънкаш като тях.
- Не съм, бе бате. Винаги си говоря на "бате", бе бате.
Нямаше как да погледне надолу без да се вкара в приключение, но звуците отдолу издаваха, че се насъбират коняри и свободни кочияши. Това хич не беше надобре. Кочияшите се срещаха с крадци предимно посред пусти пътища, където разбойниците рядко си даваха зор да задават мили въпроси като "Парите или живота?" Така че хванеха ли някой, справедливостта и възмездието биваха успешно съчетавани посредством някоя подръчна оловна тръба.
Отдолу се дочу тихо съвещание и очевидно бе достигнат консенсус.
- Хубаво, господин грабителю на Пощата, - извика добродушно един глас отдолу - Глей с'а к'во ще направим. Ще се качим горе у Пощата, схващаш ли, и ще ти пуснем въже. Честно и готино, к'во ще речеш?
- Убаво, бате.
Добродушността беше от неправилния вид. Такава добродушност има в думата "готин" в израза "Какво си ме зяпнал, бе готин?" Гилдията на Крадците плащаше по двадесет долара награда на глава за предаден жив нелицензиран крадец, а имаше, ох, много начини да си все още жив, когато те извлекат и проснат на пода.
Той погледна нагоре. Прозорецът на апартамента на Генералния Началник на Пощите беше точно над него.
Ох... -кей...
Ръцете му едновременно бяха станали безчувствени и адски го боляха. Той чу дрънченето на големия товарен асансьор в сградата, трясъка от захлопването на люка, стъпки по покрива и усети как въжето уцели ръката му.
- Дръж го или падай, - чу се глас, докато той се мъчеше да се хване - След време ще ти е все тая.
От тъмнината се разнесе смях. Мъжете опънаха здраво въжето. Фигурата на катерача се люшна във въздуха, после се отблъсна от стената и се метна обратно. Строши се стъкло, точно под улуците, а въжето остана празно. Спасителите се спогледаха.
- Добре, вие двамата веднага запречете предната и задната врати! - разпореди се един по-бързо загряващ кочияш - Пресрещнете го! Слезте с асансьора! Всички останали, ще го търсим етаж по етаж!
Като изтрополиха обратно по стъпалата и потеглиха по коридора, от вратата на една от стаите подаде глава един мъж по нощница, изгледа ги смаяно и изкрещя:
- Вие пък какво търсите тук? Хайде, гонете го!
- Тъй ли? Ти па кой си? - един от конярите се забави и се втренчи в него.
- Тоя е самият г-н Олян фон Мътелик! - намеси се иззад гърба му един кочияш - Той е Генералният Началник Пощите!
- Някакъв тип мина право през прозореца и тупна точно между... исках да кажа че замалко не падна отгоре ми! - изрева мъжът с нощницата - Избяга надолу по коридора! Десет долара на човек ако ми го хванете! И като стана дума, съм Ментелик!
Това сигурно щеше да рестартира търчането, но конярят рече с неугасваща подозрителност:
- Ей, я кажи "бате"!
- К'ви ги плещиш бе? - сопна му се кочияшът.
- Тоя ми прозвуча малко нещо като оня тип, - обясни конярят - А освен това се е задъхал!
- Може ли да си толкова тъп? - викна кочияшът - Та той е Началник Пощите! Има си скапан ключ! Той държи всичките ключове! За кой дявол му е да влиза с взлом в неговата си Пощенска Палата?
- Мисля си, че трябва да хвърлим един поглед в стаята, - настояваше конярят.
- Тъй ли? Е, аз пък си мисля, че ако г-н Ментелик диша тежко в собствената си стая, то това си е лично негова работа, - възрази кочияшът намигайки мазно на Олян - А още си мисля, че по десет долара на калпак ще ни избягат, щото ти си толкова задръстен. Да прощавате за това, сър, - обърна се той към Олян - тоя е новичък и маниерите му никакви ги няма. Ей сегичка си тръгваме, сър, - добави той допирайки ръка до където си мислеше че е перчемът му - и още веднъж извинявайте за всякакво безпокойство, дето може да сме причинили. А сега си размърдайте задниците, бе говеда!
Когато се скриха зад ъгъла, Олян се върна в стаята си и грижливо сложи резето.
Е добре, останали му бяха поне някои умения. Тънкият намек, че в стаята му има жена, определено постигна обрат. Да не говорим, че той наистина беше Генералният Началник на Пощите и наистина държеше всички ключове.
До зазоряване беше останал само един час. Нямаше за кога пак да си ляга. Време си беше всъщност официално да стане за да поддържа репутацията си на работохолик.
Те можеха и просто да го застрелят, помисли си той, докато си търсеше риза. Биха могли да го оставят да си виси и да залагат за колко време ще издържи - това щеше да е типичният Анкх-Морпоркски подход. Чист късмет си беше, че решиха да му вкарат един два праведни тупаника преди да го пратят колет за гилдията. А късметът идваше за тези, които му сторваха място...
На вратата се почука тежко, но все пак някак-си учтиво.
- В Приличен Вид Ли Сте, Г-н Ментелик? - изтътна един глас.
За съжаление да, помисли си Олян, но на глас каза:
- Влез, Гладис.
Паркетът изтрещя и мебелите от другата страна на стаята се разтресоха, когато Гладис влезе.
Гладис беше голем, глинен човек (или за избягване на излишни спорове, глинена жена), над два метра на височина. Тя (добре де, с име като Гладис "то" беше направо немислимо, а "той" просто не вървеше) носеше много голяма синя рокля.
Олян поклати глава. В действителност цялата глупост беше въпрос на етикет. Г-ца Маккалариат, която властваше над гишетата на Пощенската Служба със железен жезъл и медни дробове, възразяваше срещу това мъжки голем да чисти дамската тоалетна. Как изобщо г-ца Маккалариат беше стигнала до извода, че големите са мъже по природа, а не по условност, беше неразгадаема загадка, но беше безполезно да се спори с такива като нея.
И така, екипиран с извънредно голям размер басмена рокля, големът стана достатъчно женски за критериите на г-ца Маккалариат. Интересното беше, че сега някак си Гладис вече беше жена. Не беше само до роклята. Тя придоби склонност да се навърта около момичетата от гишетата, които изглежда я бяха приели в тяхното сестринство независимо от факта, че тя тежеше половин тон. Те дори и даваха модни списания, въпреки че не беше лесно да си представи човек, за какво му са съвети за грижа за кожата зимно време на някой на хиляда години и с очи горящи като процепи в пещ.
И ето я сега, пита го, дали е в приличен вид. Че как би могла да разбере?
Беше му донесла чаша чай и градското издание на „Вестника”, все още топло от пресата. И едното и другото бяха оставени много внимателно на масата.
И... О богове, бяха отпечатали образа му. Истинския му образ! Той с Ветинари и още разни видни личности снощи, всичките зяпнали новата люстра! Той беше съумял лекичко да се размърда така че снимката малко се поразмаза, но и така това, което го гледаше от вестника беше същото лице, което го гледаше от огледалото всяка сутрин. От тук до Генуа беше пълно с хора измамени, метнати, прекарани и ужилени от това лице. Единственото, което не беше правил, беше ошушкване и то само защото не беше научил как да го прави.
Та-ка, той си имаше мултифункционално лице, което напомняше на множество други лица, но си беше отврат да го видиш изложено в печата. Някои хора си мислеха, че иконографиите можеха да ти откраднат душата, Олян обаче се опасяваше по-скоро за свободата си.
Олян фон Ментелик - стожерът на обществото. Ха...
Нещо друго привлече вниманието му. Кой беше този мъж зад него? Изглеждаше като да надзърта над рамото на Олян. Тлъсто лице, малка брада, изглеждаща като тази на лорд Ветинари, обаче докато тази на Патриция си беше островърха брадичка, същият стил при този тип го правеше да мяза на пръч. Майче беше някакъв от банката, що ли? Толкова много лица, толкова много ръце за здрависване и всички искаха да излязат на снимката. Човекът изглеждаше хипнотизиран, но снимането с иконограф нерядко причиняваше това на хората. Просто поредният гост на поредното събитие...
А бяха използвали иконографията само защото някой беше сметнал, че главната новина за сриването на поредната банка и за тълпата разярени клиенти опитали се да обесят банкера направо на улицата, не била заслужавала илюстрация. Не му ли стигаше на редактора елементарното приличие да си публикува снимката по въпроса и да внесе с това светлинка в душата на всички читатели? О, не, трябваше да е ликът на Олян фон тяхната кожа Ментелик!
А боговете, притиснат ли веднъж човек в стената, никак не могат да се въздържат от още някой гръм. По-нататък на главната страница имаше заглавие: ЩЕ БЕСЯТ ФАЛШИФИКАТОР НА МАРКИ. Щяха да екзекутират Бухльо Дженкинс. И за какво? За убийство ли? Задето е бил прословут банкер може би? Не, просто защото е отпечатал стотина листа марки. При това превъзходно качество. Стражата изобщо нямаше да има какво да извади срещу него, ако не беше нахлула на таванчето му, където откри към дузина листа половинпенсови червени провесени да съхнат.
И Олян беше свидетелствал, право на съда. Налагаше се. Беше си граждански дълг. Подправянето на марки се броеше за не по-малко зло от подправянето на пари, така че той нямаше къде да мърда. В крайна сметка той беше Генералният Началник Пощите, уважаван член на обществото. Щеше да се почуства мъничко по-добре, ако човекът го беше наругал или го гледаше кръвнишки, но тоя само си стоеше там, мъничко човече с проскубана брада, изглеждащ самотен и объркан.
Беше подправял марки от по половин пени, ама наистина. Това направо ти разбиваше сърцето, ама наистина. Вярно, и по-големи стойности беше фалшифицирал, но що за човек трябва да си, за да си даваш целия зор заради половин пени? Е, Бухльо Дженкинс беше такъв човек и сега беше в килиите за смъртници в Тръшкалника, с още някой друг ден да размишлява върху жестокостта на съдбата преди да го изкарат да потанцува на свеж въздух.
Били сме там, знаем как е, помисли си Олян. Настана мрак ... и после получих цял нов живот. Но никога не съм си мислил, че да съм примерен гражданин ще е чак толкова зле.
- Ъ, благодаря, Гладис, - каза той на изискано надвисналата над него фигура.
- Сега Имате Уговорена Среща С Лорд Ветинари, - съобщи му големът.
- Сигурен съм, че нямам.
- Отвън Има Двама Стражи, Които Са Сигурни, Че Имате, - избоботи Гладис.
О, сети се Олян, една от онези уговорени срещи.
- И тази среща ще да е насрочена за веднага, нали?
- Да, Г-н Ментелик.
Олян взе панталоните си и остатъците от възпитанието му го накараха да се поколебае. Той погледна планината от син плат пред него.
- Ако нямате нищо напротив? - намекна той.
Гладис се обърна.
Тя е половин тон глина, мислеше си скръбно той докато си навличаше дрехите. А безумието е заразно.
Той завърши тоалета си и хукна по задното стълбище и през каретния двор, който съвсем наскоро се канеше да става предпоследното му място на покой. Куирмската Совалка тъкмо потегляше, но той скочи на седалката до кочияша, кимна му и изкара едно гордо возене по Попосочния Широк Път докато не скочи като минаваха покрай главния вход на двореца.
Нямаше да е зле, мислеше си той, докато прескачаше по някое стъпало, ако милорд се замислеше над идеята, че за уговорка обикновено трябват повече от една страни. Той обаче в крайна сметка си беше тиранин. И те трябваше все някак да се забавляват.
Дръмнот, секретарят на Патриция, го чакаше пред вратата на Продълговатия Кабинет и бързо го изпрати до един стол пред бюрото на негова Светлост.
След девет секунди усърдно писане лорд Ветинари вдигна поглед от книжата си:
- А, г-н Ментелик. Не носите ли златния си костюм?
- На почистване е, сър.
- Убеден съм, че денят Ви е вървял успешно? Поне до този момент, нали?
Олян се заозърта, преглеждайки трескаво в ума си последните дребни проблеми на Пощенската Служба. Като се изключи Дръмнот, застанал до господаря си с изражение на почтително внимание, те бяха сами.
- Вижте, мога да обясня, - започна той.
Лорд Ветинари понадигна вежда също както някой намерис късче от гъсеница в салатата би повдигнал лист маруля.
- Ако обичате, - каза той облягайки се.
- Малко се поувлякохме, - заобяснява се Олян - Малко попрекалихме с творческото мислене. Насърчавахме развъждането на мангусти в пощенските кутии за да намалят змиите...
Лорд Ветинари не каза нищо.
- Ъ... които, трябва да се признае, въведохме в пощенските кутии за да ограничат популацията на жабите...
Лорд Ветинари изрази същата реакция.
- Ъ... които, в интерес на истината, персоналът вкара в пощенските кутии за борба с голите охлюви...
Лорд Ветинари остана безмълвен.
- Ъ... които, трябва да изтъкна, ако сме честни, навлязоха в пощенските кутии по собствена инициатива, с цел да ядат лепилото от марките, - говореше Олян, осъзнавайки, че започва да се оплита.
- Е, добре, поне не Ви се е наложило лично да ги внедрите там, - рече весело лорд Ветинари - Както изтъкнахте, това може и да е случай, в който хладната логика щеше да е по-добре да бъде заменена със здравия разум на, примерно, средностатистическата кокошка. Обаче не това е причината, поради която Ви помолих да се видим днес.
- Ако е заради лепилото за марки с вкус на зеле... - започна Олян.
Ветинари махна пренебрежително с ръка:
- Забавен случай, и съм убеден, че всъщност никой не е умрял от него.
- Ъ, Второто Издание на марката от 50 пенса? - опита се да отгатне Олян.
- Онова, известно като „Любовниците” ли? - попита Ветинари - Да, Лигата за Благоприличие ми отправи оплакване, обаче...
- Нашият художник не е осъзнавал какво скицира! Той не разбира много много от земеделие! Мислел си е, че младата двойка сее семена!
- Хъ, - каза Ветинари - Но установих, че оскърбителното изображение може да бъде различено в каквато и да е било степен единствено с доста мощна лупа, поради което оскърблението, ако изобщо има такова, ще е предимно самонанесено, - той изкара една от неговите леко обезпокоителни усмивчици - Както научих, малкото екземпляри в циркулация между колекционерите на марки са прикрепени върху плътен кафяв плик, - той изгледа безизразното лице на Олян и въздъхна - Кажете ми, г-н Ментелик, желаете ли да направите малко истински пари?
За известно време Олян обмисляше това, след което каза предпазливо:
- Какво ще се случи, ако кажа „да”?
- Ще започнете нова кариера изпълнена с предизвикателства и приключения, г-н Ментелик.
Олян зашава нервно. Нямаше нужда да се оглежда за да знае, че в момента някой вече ще е застанал до вратата. Някой с тежко, но не и мудно телосложение, с евтин черен костюм и без абсолютно никакво чувство за хумор.
- И само ако разсъждаваме хипотетично, какво ще стане, ако кажа „не”?
- Ще можете да излезете през онази врата там и въпросът никога повече няма да бъде повдигнат.
Ставаше дума за врата на друга стена. Не вратата откъдето той беше влязъл
- Онази врата ей там ли? - стана и посочи Олян.
- Същата, г-н Ментелик.
Олян се обърна към Дръмнот:
- Може ли да Ви заема молива, г-н Дръмнот. Благодаря Ви.
Той отиде до вратата и я отвори. После театрално събра длан на фуния до ухото си и пусна молива.
- Я да видим, колко дълб...
Туп! Моливът отскочи и се търкулна по изглеждащия съвсем веществено паркет. Олян го вдигна и го зяпна, след което се върна бавно до стола си.
- Тук нямаше ли една дълбока яма с копия на дъното? - зачуди се той.
- Нямам представа, откъде ще да Ви е хрумнала тази мисъл, - изкоментира лорд Ветинари.
- Сигурен съм, че имаше, - настояваше Олян.
- Можете ли да си спомните, Дръмнот, какво ли е могло да накара г-н Ментелик да си мисли, че зад онази врата имало дълбока яма с копия на дъното? - попинтересува се Ветинари.
- Нямам и най-бегла представа, защо той мисли така, милорд, - измърмори Дръмнот.
- Аз, знаете ли, съм много щастлив в Пощата, - заяви Олян, усещайки че почва да звучи отбранително.
- Без никакво съмнение. От Вас излезе великолепен Генерален Началник Пощите, - каза Ветинари и се обърна към Дръмнот - А сега, като приключихме с това, най-добре да се заема кореспонденцията от Генуа от тази нощ, - каза той и грижливо сгъна едно писмо в плик.
- Да, милорд, - отвърна Дръмнот.
Тиранинът на Анкх-Морпорк се сведе над работата си. Олян го наблюдаваше безизразно как вади малка, но изглеждаща тежка кутийка от едно чекмедже, извади от нея малко черен восък за печати, разтопи го и капна от него върху плика със самовглъбеност, която на Олян му се стори вбесяваща.
- Това ли беше всичко? - не се стърпя той.
Ветинари вдигна поглед и изглеждаше изненадан, че го вижда все още тук.
- Какво пък, да, г-н Ментелик. Можете да си вървите.
Той остави восъка и взе от кутийката черен пръстен с печат.
- Имах предвид, има ли някакъв проблем?
- Никакъв. Станали сте образцов гражданин, г-н Ментелик, - каза Ветинари грижливо отпечатвайки едно V в изстиващия восък - Ставате всяка сутрин в осем часа и след тридесет минути сте на работното си място. Превърнахте Пощенската Служба от недоразумение в добре смазан механизъм. Плащате си данъците, а едно птиче ми подшушна, че Ви гласят за председател на Гилдията на Търговците и Продавачите за следващата година. Отлична работа, г-н Ментелик!
Олян стана да си върви, но поспря.
- И какво му е лошото да съм председател на Гилдията на Търговците и Продавачите? - подметна той.
Бавно и показно търпеливо лорд Ветинари прибра пръстена в кутийката му, а кутийката в чекмеджето.
- Пардон, г-н Ментелик?
- Ами само дето го казахте така, сякаш в това има нещо лошо, - обясни се Олян.
- Убеден съм, че не съм, - каза Ветинари и хвърли поглед към секретаря си - Използвал ли съм осъдителен тон, Дръмнот?
- Не, милорд. Винаги сте споменавали, че търговзите и магазинерите от Гилдията са гръбнакът на града, - отговори Дръмнот, подавайки му дебела папка.
- Ще имам съвсем правдоподобна златна верига, - вметна Олян.
- Той ще има съвсем правдоподобна златна верига, - изкоментира Ветинари разглеждайки едно ново писмо.
- И какво му е лошото на това? - избухна Олян.
Ветинари отново вдигна поглед с умело издокаран израз на искрена озадаченост:
- Добре ли сте, г-н Ментелик? Изглежда имате проблем със слуха си. А сега хайде, бягайте. Централна Поща отваря след десет минути, а съм сигурен, че бихте желали, както винаги, да дадете личен пример на персонала.
Когато Олян си излезе, секретарят безмълвно остави пред Ветинари папка, озаглавена „Албърт Искрометов / Олян фон Ментелик”.
- Благодаря, Дръмнот, но защо?
- Заповедта за екзекуция на Албърт Искрометов все още е в сила, - напомни Дръмнот.
- А, разбирам, - промълви лорд Ветинари - Мислите си, че бих изтъкнал на г-н Ментелик, че все още може да бъде обесен под шарлатанското си име Албърт Искрометов? Мислите, че бих могъл да му намекна, че всичко, от което имам нужда е да известя вестниците за шока си, когато съм открил, че нашият почитаем г-н Ментелик не е нищо друго освен майстор крадец, фалшификатор и злоупотребител с доверието на хората, който с годините е откраднал стотици хиляди долари, съсипвал е банки и е довеждал честни предприятия до банкрут? Мислите, че ще го заплаша, че ще изпратя някои от най-доверените ми чиновници на ревизия на сметките на Пощата и че съм убеден, че те ще намерят доказателства за най-отявлени разхищения? Мислите, че ще установят, примерно, че цялата сума на Пенсионния Фонд на Пощенската Служба е изчезнала безследно? Мислите, че бих изразил пред пресата ужаса си от това как негодник като Ментелик е избегнал примката на палача с помощта на неизвестно лице? Мислите ли, че, накратко, бих му обяснил, колко лесно бих могъл да го низвергна толкова ниско, че бившите му приятели ще трябва да клякат за да го заплюят? Това ли имахте предвид, Дръмнот?
Секретарят се вгледа в тавана. Устните му се движеха за около двадесет секунди, докато лорд Ветинари се зае с книжата си. Накрая кой погледна шефа си и каза:
- Да, милорд. Сигурен съм, че това отговаря на мислите ми.
- Ех, Дръмнот, има повече от един начин да се притисне един човек.
- С притисквачка за ръце, за крака, за други крайници, или за цялото тяло, милорд?
- Благодаря Ви, Дръмнот. Както знаете, дълбоко ценя виртуозната Ви липса на въображение.
- Да, сър. Благодаря Ви, сър.
- В действителност, Дръмнот, може да го накараш сам да си построи уреда за изтезание и сам да му завърти ръчката.
- Не съм сигурен, че Ви разбирам, милорд.
Лорд Ветинари остави писалката си.
- Трябва да отчитате психологията на индивида, Дръмнот. Всеки човек може да бъде разглеждан като един вид ключалка, за която съществува ключ. Тая големи надежди за г-н Ментелик в предстоящия сблъсък. Дори и сега той е запазил инстинктите си на престъпник.
- Въз основа на какво смятате така, милорд?
- О, има множество признаци, Дръмнот. Но, струва ми се, най-убедителният е, че той току що си тръгна оттук с Вашия молив.
Имаше заседания. Постоянно имаше заседания. Бяха скучни, което беше отчасти причината да има заседания. Скучното обича да си има компания.
Пощенската Служба вече не завоюваше нови простори. Тя вече беше завоювала просторите и извършваше в тях редовни доставки. Сега всичко това изискваше персонал, и смени, и заплати, и пенсии, и поддръжка на сградата, и хигиенен персонал да идва през нощта, и график на събирането, и дисциплина, и инвестиции и прочее и прочее...
Олян се вглеждаше безутешно в писмо от г-жа Естреса Партли от Кампанията за Равен Ръст. Пощенската служба, изглежда, не била вземала на работа достатъчно джуджета. Олян беше изтъкнал, напълно основателно, както му се струваше, че една трета от личния състав се състоеше от джуджета. Тя обаче отговори, че не това било проблемът. Проблемът бил, че доколкото джуджетата са на ръст средно две трети от човешкия, то Пощата, в качеството си на социално отговорна институция, трябвало да назначава по джудже и половина на всеки назначен човек. Пощата трябвало да бъде на висотата на откритостта към джуджешката общност, беше заявила г-жа Партли.
Олян вдигна с два пръста писмото и го хвърли на пода. Да снижи висотата си, г-жо Партли, да я снижи.
Имаше и нещо за основните ценности. Той въздъхна. Ето докъде беше стигнало. Той беше обществено отговорно лице и сега хората можеха безнаказано да го цакат с разни "основни ценности".
Въпреки това Олян беше готов да повярва, че съществуват хора намиращи тихо удоволствие в съзерцаването на колонки от цифри. Той самият не беше в тяхното число.
Бяха минали седмици, откакто той за последно разработи марка! И още повече, откакто за последно беше усетил онази тръпка, чувството за полет, означаващо че някоя далавера полекичка узрява и че той е на път да надиграе някого, който си мисли, че ще надиграе него.
Всичко беше толкова ... достойно. И го задушаваше.
Тогава той си спомни за тази сутрин и се усмихна. Е, вярно, че загази, но пък неофициалното братство на нощните катерачи смяташе Пощенската Палата за особено предизвикателство. И той се беше измъкнал с приказки. Като цяло си беше успех. За момент, покрай миговете на ужас, той се беше чувствал жив и окрилен.
Тежкият тропот в коридора го извести, че Гладис иде с втория му сутрешен чай. Тя влезе навела глава за да не повреди касата на вратата и с умението на нещо хем масивно, хем обладаващо невъобразима координация, остави чашата и каната с млякото на масата без дори и вълничка в съдържанието им. И каза:
- Каретата На Лорд Ветинари Чака Отвън, Сър.
Олян беше сигурен, че тея дни гласът на Гладис беше станал по-тънък.
- Но аз нали се срещнах с него преди няма и час! Какво ли ще да чака? - изуми се той.
- Вас, Сър, - Гладис направи реверанс, а когато голем прави реверанс, това си се чува.
Олян погледна през прозореца. Пред Пощата имаше черна карета. Кочияшът беше застанал до нея и кротко пушеше.
- Той да е казал, че имаме уговорена среща? - попита той.
- Кочияшът Каза, Че Му Е Наредено Да Чака, - отговори Гладис.
- Ха!
Гладис направи още един реверанс и излезе.
Когато вратата зад нея се затвори, Олян пак насочи вниманието си към купищата входяща бумащина. Най-горният вързоп беше озаглавен "Кратки протоколи на Заседанието на Комисията по Пощенските Подразделения", но на вид бяха по-скоро преобстойи протоколи.
Той вдигна чаената чаша. На нея беше напечатано: "НЯМА НУЖДА ДА СИ ЛУД ЗА ДА РАБОТИШ ТУК НО ПОМАГА!" Той се втренчи в надписа и несъзнателно взе дебел черен молив и добави запетая между "ТУК" и "НО". Освен това задраска възклицателния знак. Мразеше тази удивителна с нейната маниакална и отчаяна ведрост. Тя означаваше: Няма Нужда да си Луд за да Работиш Тук. Ние ще се Погрижим за Това!
Той се насили да зачете протоколите, усещайки че очите му в самозащита прескачат цели абзаци. След това се зае със "Седмичните Отчети на Районните Клонове". След това се простираха хектарите от думи на Комисията по Нещастни и Медицински Случаи.
Периодично Олян хвърляше по някой поглед на чашата.
Точно в единадесет и двадесет и осем минути настолният му часовник звънна. Олян стана, прибра стола си под бюрото, отиде до вратата, преброи до три, отвори я, каза "Здравей, Мотльо", в момента в който престарелият Пощенски котарак изтопурка в стаята, преброи до деветнадесет, докато котаракът си свърши обиколката, каза "Довиждане, Мотльо", когато той си излезе, затвори вратата и се върна зад бюрото си.
Ти току що отвори вратата на дърта котка, забравила как да заобикаля нещата по пътя си, каза си той докато пренавиваше будилника. И го правиш всеки ден. Мислиш ли, че това са действия на човек с ума си? Вярно де, жално е да го гледаш как стои с часове опрял глава в крака на някой стол докато не се намери кой да го отмести, обаче сега ти ставаш всеки ден на крака да му отместваш стола. Ето какво докарва на човек честната работа.
"Да, обаче нечестната работа те докара до бесило!" - възрази си той.
Е, и? Обесването трае само някоя друга минута. Комисията по Пенсионния Фонд обаче трае цяла вечност! И е скучна, ама скучна! Окован си в златообразни вериги!
Накрая Олян се озова до прозореца. Кочияшът ядеше сухари. Като зърна Олян му помаха приятелски.
Олян още малко и щеше да отскочи от прозореца с плонж. Той припряно си седна зад бюрото и в продължение на петнадесет минути без прекъсване разписваше приходни формуляри FG/2. После излезе в коридора, който в другия си край се отваряше към голямата зала и погледна надолу.
Беше обещал да върне големите люстри и сега и двете висяха и блестяха като частни звездни системи. Голямото лъскаво гише искреше в полираното си великолепие. Разнасяше се бръмченето на целенасочена и предимно ползотворна дейност.
Беше успял. Сега всичко вървеше. Беше Пощенската Служба. И вече не беше интересно.
Слезе в сортировъчната, намина през пощальонската съблекалня за дружеска чаша катранено черен чай, разходи се през каретния двор, навсякъде пречкайки се на вършещи задълженията си хора и най-накрая се прибра в кабинета си смазан от монотонноста.
Ей така, съвсем случайно, хвърли бегъл поглед през прозореца. Кочияшът обядваше! Беше си взел проклетия обяд! Беше извадил малък сгъваем стол на паважа, а за обяда си беше разпънал малка масичка! Беше голям пай от свинско и бутилка бира! Имаше си дори бяла покривка!
Олян се спусна в бесен танц по главното стълбище и изхвърча през голямата двойна порта. За един само момент, докато той бързаше към каляската, обядът, масата, покривката и столът бяха чевръсто прибрани в едно незабележимо отделение и човекът се изправи пред приканващо отворената врата.
- Вижте сега, за какво става дума? – поинтересува се задъхано Олян – Изобщо нямам никакво...
- Имате, г-н Ментелик, - чу се отвътре гласът на лорд Ветинари – Заповядайте вътре. Благодаря Ви, Хаузмън, г-жа Разкош вече ще ни чака. Побързайте, г-н Ментелик, няма да Ви изям. Току що хапнах един съвсем приемлив сандвич със сирене.
Е, какво лошо можеше да стане, ако само опита? В течение на вековете този въпрос беше оставил много белези, повече дори от “Няма да навреди, ако взема само едно” и “Няма страшно, стига да го правиш изправен”.
Олян се вмъкна в мрака. Вратата зад него изщрака и той се обърна рязко.
- О, в действителност, - каза лорд Ветинари – тя е само затворена, г-н Ментелик, не е заключена. Успокойте се, моля Ви!
До него Дръмнот беше седнал сковано с кожена чанта за книжа в скута си.
- Е, какво искате? – запита Олян.
Лорд Ветинари вдигна вежда:
- Аз ли? Нищо. Вие какво искате?
- Какво?
- Добре де, Вие влязохте в моята каляска, г-н Ментелик.
- Да, но ми казаха, че е спряла пред входа!
- А ако Ви бяха казали, че е черна, пак ли щяхте да сметнете за нужно да предприемете нещо по въпроса? Това е вратата, г-н Ментелик.
- Но Вие стоите тук цяла сутрин!
- Това е обществена улица, господине, - изтъкна Ветинари – Не се грижите за Вашата безопасност. Животът е изгубил вкуса си, нали?
Олян не отговори.
- Да си поговорим за ангели, - поде лорд Ветинари.
- О да, това го знам, - каза горчиво Олян – Това вече съм го чувал. С това ми излязохте след като бях обесен...
Ветинари отново вдигна вежда:
- Само близо до обесен, както сигурно ще се съгласите. До един сантиметър от живота Ви.
- Няма значение! Бях си обесен! И най-лошото е като разбрах, че имам само два абзаца в “Аларма от Тръшкалника”! Два абзаца за, ако ми е позволено да смомена, цял живот гениални, изобретателни и напълно ненасилствени престъпления? А можех да бъда пример за подрастващите! Първата страница обаче беше завзета от Дислектичния Азбучен убиец, а той успя да оправи само А и Ш!
- Признавам, че изглежда редакторът им смята, че едно престъпление не струва, ако някой не е намерен на три улици наведнъж, но такава е цената на свободната Преса. И дали не ни устройва и двамата, че Албърт Искрометов е напуснал света по толкова ... незапомнящ се начин?
- Да но можех ли да очаквам такъв отвъден живот? Цял живот ли все ще правя каквото ми се казва?
- С една поправка само, целият ви нов живот. Това наистина е едно грубо резюме, - рече Ветинари – Въпреки това нека го перифразираме. Пред Вас, г-н Ментелик е един живот на мирно и достопочтено спокойствие, граждански отличия, а, разбира се, с пълнотата на времето и достойна пенсия. Да не споменаваме гордата златообразна верига.
Олян потръпна.
- Ами ако не се съглася да направя каквото ми кажете?
- Ммм? О, не сте ме разбрали, г-н Ментелик. Това беше, каквото щеше да Ви чака, ако откажете моето предложение. Ако го приемете обаче, ще Ви трябва целият Ви ум да оцелеете срещу могъщи и опасни врагове и всеки ден ще Ви поднася нови и нови предизвикателства. Някой може дори да се опита и да Ви убие.
- Какво? Защо?
- Вие дразните хората. По съвпадение с работата върви и шапка.
- Това ли е работата, на която съм могъл да направя истински пари?
- Гарантирано, г-н Ментелик. Всъщност това е постът Стопанин на Кралския Монетен двор.
- Какво? По цял ден да сека дребни монетки ли?
- Накратко, да. Но по традиция тази длъжност се съчетава с висок пост в Кралската Банка на Анкх-Морпорк, който ще изисва по-голямата част от вниманието Ви. А пари ще можете да правите, както се очертава, в свободното Ви време.
- Банкер! Аз?
- Да, г-н Ментелик.
- Но аз изобщо не разбирам от управляване на банки!
- Отлично. Значи сте непредубеден.
- Но аз грабих банки!
- Грандиозно! Остава Ви само да обърнете образа на Вашето мислене, – грейна лорд Ветинари – Този път парите трябва да са вътре.
Каляската се забави и спря.
- За какво всъщност става дума? – поиска да знае Олян – Ама наистина?
- Когато поехте Пощенската Служба, г-н Ментелик, тя беше в безобразно състояние. А сега действа напълно ефикасно. Дотолкова ефикано, че е, фактически, скучна. И ето че млад човек като Вас изведнъж започва, примерно, да се катери нощем или да разбива ключалки заради тръпката или дори да се заиграва с Екстремалното Кихане. Между другото откъде се снабдявате с шперцове?
Беше от едно сбутано дюкянче в една сбутана пресечка и наблизо нямаше никой освен бабата, която му продаде шперцовете. Той все още не беше наясно защо точно ги купи. Бяха незаконни само географично, но му носеха лека тръпка само да знае че са му в сетрето. Тъжна работа, като при онези бизнесмени, които идват на работа със сериозни костюми, но с яркоцветни вратовръзки в безумно отчаян опит да покажат, че някъде там им е останал някакъв волен дух.
О богове, и аз съм станал един от тях. Е, той поне изглежда не е разбрал за гумената палка.
- Не е чак толкова зле, - каза той.
- А гумената палка? Вие, който никога не сте удряли друг човек? Катерите се по покривите и насилвате ключалките на собственото Ви бюро. Вие сте като звяр в клетка, мечтаещ за джунглата! Бих искал да Ви дам това, за което копнеете. Бих искал да Ви хвърля на лъвовете.
Олян понечи да протестира, но Ветинари вдигна ръка:
- Вие поехте нашата смехотворна Поща, г-н Ментелик, и я превърнахте в солидно предприятие. Анкх-Морпоркските банки обаче, сър, са действително нещо сериозно. Сериозни инати. Претърпяли са твърде много провали. Затънали са в калта, живеят в миналото, хипнотизирани са от класите и състоянието, въобразяват си, че златото е от значение.
- Ъ... а не е ли?
- Не. Като крадец и мошеник, какъвто сте, ах извинете ме, какъвто бяхте някога, дълбоко в себе си Вие знаете това, - възрази Ветинари - За Вас то е било средство за отчитане на бройката. Какво общо има златото с истинската стойност? Погледнете през прозореца и ми кажете, какво виждате.
- Ами, малко рошаво куче, гледащо как някакъв мъж пикае срещу стената, - отговори правдиво Олян - Съжалявам, но сте избрали неподходящ момент.
- Ако думите ми не бяха взети толкова буквално, - продължи Ветинари и му отправи един поглед - щяхте да видите голям процъвтяващ град, пълен с изобретателни граждани, извличащи богатства от простата глина на света. Те строят, градят, дялкат, пекат, коват, леят, тъкат и предприемат странни и хитроумни престъпления. Но всички те си държат парите под дюшеците. Доверяват се на дюшеците си повече отколкото на банките. Предлагането на звонковите монети е изкуствено занижено, поради което Вашите пощенски марки са de facto валута. Нашата сериозна банкова система е пълна каша. Фактически е посмешище.
- И още по-голямо посмешище ще е да ме поставите мен начело и, - контрира Олян.
Ветинари му отпусна кратка усмивчица:
- Нима? Е, понякога всичко от което се нуждаем от малко смях.
Кочияшът отвори вратите и те излязоха.
"Какво им има толкова на храмовете?" - мислеше си Олян, докато разглеждаше фасадата на Кралската Банка на Анкх-Морпорк. Защо им е винаги да строят банките във вид на храмове, независимо от факта че няколко от основните религии а) имат канони осъждащи това, което се върши там и б) имат сметки в тях.
И по-рано я беше виждал, разбира се, но досега изобщо не си беше давал труда да я погледне. Като за храм на парите този не беше лош. Архитектът най-малкото знаеше как да изкара прилична колона, а и знаеше кога да спре. Беше затворил сърцето си срещу всякакви идеи за херувимчета, обаче над колоните имаше възвишен фриз изобразяващ нещо алегорично включващо нимфи и вази. В повечето от вазите, а както забеляза Олян, и в някои от девойките гнездяха птици. Един ядосан гълъб изгледа Олян отвисоко от едни каменни гърди.
Олян беше минавал оттук много пъти. И никога не беше забелязвал особено оживление. А зад банката беше Кралският Монетен двор, който никога не показваше никакви признаци на живот.
Трудно беше да си представи човек по-грозна сграда, която да не е печелила престижна архитектурна награда. Монетният двор беше мрачен куб от тухли и камъни, прозорците му бяха високи, тесни, многобройни и с решетки, вратите му бяха защитени с падащи решетки, а цялото здание казваше: "Изобщо Недей Да Си Го Помисляш Дори".
И до този момент Олян изобщо не си го беше помислял дори. Та това беше монетен двор. В места като това те обръщат с главата надолу над някоя кофа и те изтръскват яко преди да те пуснат да излезеш. В места като това имаше охрана и врати с шипове.
А Ветинари искаше да го направи шеф на всичко това. С такава сладка каца мед не можеше да не върви и някоя огромна мечка.
- Бихте ли ме осведомили, милорд, - подпита предпазливо той - Какво се е случило на последния човек, заемал този пост?
- Предполагах, че ще зададете този въпрос, затова проверих. Починал е на деветдесетгодишна възраст, от сърдечен порок.
Това не звучеше чак толкова зле, но Олян не беше толкова глупав, че да не продължи да разпитва:
- А някой друг да е умрял напоследък?
- Сър Джошуа Разкош, председателят на банката. Починал е преди шест месеца в собственото си легло, на осемдесет годишна възраст.
- Човек може да умре и по много неприятни начини в леглото си, - изтъкна Олян.
- Несъмнено, - съгласи се лорд Ветинари - В случая обаче това беше в ръцете на млада жена наричана Сладурана и след доста обилно блюдо панирани стриди. Опасявам се че никога няма да узнаем, точно колко неприятно е било това.
- Тя жена му ли е била? Нали казахте че това било собственото му...
- Той имаше апартамент в банката, - обясни лорд Ветинари - Традиционна благина, много полезна когато той, - тук Ветинари направи пауза за част от секундата - е работил до късно. Г-жа Разкош не е присъствала по това време.
- Щом като той е бил Сър, тя не би ли трябвало да е лейди? - зачуди се Олян.
- Много е характерно за г-жа Разкош, че тя не би искала да бъде лейди, - отвърна лорд Ветинари - А аз се подчинявам на нейните желания.
- Той често ли е "работил" до късно? - предпазливо цитира Олян.
- С изумителна регулярност за неговата възраст, доколкото разбрах, - отговори Ветинари.
- О, наистина ли? - каза Олян - Знаете ли, спомних си некролога му във "Вестника". Но не си спомням подобни детайли.
- Да, да се чуди човек, къде гледа Пресата.
Ветинари се обърна и заразглежда сградата.
- От тях двете предпочитам искреността на Монетния двор, - забеляза той - Той се зъби на света. Какво ще кажете, г-н Ментелик?
- Какво е онова кръгло нещо, което постоянно стърчи от покрива? - попита Олян - С него сградата мяза на касичка за пари с голяма монета заклещила се в отвора!
- Колкото и да е странно, то е известно като Калпавото Пени *, - осведоми го Ветинари - Това е голямо воденично колело задвижващо устройствата за сечене на монети и тем подобно. Някога е било задвижвано от затворници, по времето, когато „труд в полза на обществото” не е било просто една дума. Или, по-точно просто пет думи. Смятало се е обаче за жестоко и нечувано наказание, което по-скоро предполага недостатъчно въображение. Ще влезем ли?
- Вижте, сър, какво точно искате да правя? - не се стърпя Олян качвайки се по широкото мраморно стълбище - Може и да знам туй онуй за банковото дело, но как бих могъл да въртя монетен двор?
Ветинари сви рамене:
- Знам ли. Хората въртят някакви ръчки, предполагам. Някой трябва да им казва колко често и кога да престанат.
- И защо ще му е на някой да поиска да ме убие?
- Не бих могъл да кажа, г-н Ментелик. Но имаше поне едно посегателство върху живота Ви докато най-невинно разнасяхте писма, поради което очаквам, че банковата Ви кариера ще е вълнуваща.
Изкачиха се по стълбището. Един възрастен човек облечен в нещо, което в някакъв по-нестабилен вид армия би било генералска униформа, им придържаше вратата отворена. Лорд Ветинари подкани с жест Олян да влезе пръв.
- Аз само ще огледам, нали така? - препъна се през прага Олян - Всъщност още не съм имал времето да го обмисля това.
- Наясно съм с това, - забеляза Ветинари.
- И с нищо не се ангажирам, нали така?
- С нищо, - отговори Ветинари. Намери някакъв кожен диван и седна, подканяйки с жест Олян да се настани до него. Дръмнот, почтинелно внимателен както винаги, чакаше наблизо.
- Банките винаги миришат приятно, не мислите ли? - вметна Ветинари - Смес от политура, мастило и благосъстояние.
- И лисоимство, - добави Олян.
- Което ще рече издевателство над лисици. Подозирам, че имахте предвид „лихоимство”, тоест грехът на лихварството. Тея дни църквите изглежда не са чак толкова против него. По случайност, единствено настоящият предстедател на банката е запознат с намеренията ми. За всички останали днес Вие само провеждате кратка инспекция от мое име. Удачно стечение на обстоятелствата е, че не носите прочутия Ви златен костюм.
Банката се беше смълчала, най-вече защото таванът беше толкова висок, че звуците се губеха в пространството, но отчасти и защото хората инстинктивно понижават глас в присъствието на големи суми пари. Червеното кадифе и бронзът бяха изобилни. Навсякъде имаше портрети на сериозни мъже във фракове. От време на време по беломраморния под проехтяваха стъпки, замлъкващи внезапно, когато причинителят им достигнеше до килимен остров. А големите бюра бяха покрити със сиво-зелена кожа. Още от малък Олян свързваше бюрата покрити със сиво-зелена кожа с Благосъстоянието. Червена кожа ли? Пфу! Тя е за парвенюта и натегачи. Сиво-зеленото обаче означаваше, че си някой и че предците ти също са били някои. За най-добър ефект трябваше да е лекичко поизтъркано. На стената над гишетата тиктакаше голям часовник поддържан от херувимчета.
Лорд Ветинари въздействаше върху банката. Служителите се смушкваха помежду си с лакти и сочеха с поглед. Фактически, както забеляза Олян, те не бяха чак толкова забележими. Природата го беше дарила със способността да е лице на заден план, дори когато се случеше да е само на няколко стъпки от наблюдателя. Не беше нито грозен нито хубав, а просто толкова незабележителен, че понякога изненадваше самия себе си докато се бръснеше. Ветинари пък се обличаше в черно, което не беше особено забележим цвят, но въпреки това присъствието му беше като оловна тежест върку гумен лист. Изкривяваше пространството около себе си. Хората не го забелязваха веднага, но някак си усещаха присъствието му.
Точно сега хората шепнеха нещо в говорни тръби. Патрицият беше тук, а още никой не го беше посрещнал официално! Щеше да има неприятности!
- Как е г-ца Миличкова? - попита Ветинари очевидно незабелязвайки нарастващия смут.
- Няма я, - отговори троснато Олян.
- А, Сдружението несъмнено ще да е открило още някой заровен голем.
- Да.
- Все още опитващ се да изпълни заповеди дадени му отпреди хиляди години?
- Вероятно. Някъде из пущинака е.
- Тя е неуморима, - умили се Ветинари - Тези хора биват възраждани от мрака за да въртят колелата на икономиката, за всеобщо благо. Също като Вас, г-н Ментелик. Тя оказва на града голямо благодеяние. Както и Сдружението на Големите.
- Да, - съгласи се Олян правейки си оглушки за цялата онази работа с възраждането.
- Но тонът Ви издава друго мнение.
- Добре де... - Олян осъзнаваше, че се поти, но се запоти нататък - Тя постоянно търчи нанякъде, защото са мярнали поредния древен голем в някаква прастара канализация или нещо такова...
- А, така да се каже, не търчи след Вас?
- А този път я няма от седмици, - продължи Олян игнорирайки тази забележка, вероятно защото беше точна - И изобщо не ще да ми каже, за какво става дума. Само казва, че било много важно. Нещо си там ново.
- Мисля, че се е захванала с минно дело, - сподели Ветинари и бавно затропа с бастуна си по мрамора. Който зазвънтя - Чух че някакви големи разработвали мина на джуджешка земя в близката Химерия, близо до дилижансовия път. От което, редно е да се добави, джуджетата са живо заинтересувани. Кралят е дал под аренда земята на Сдружението и ще гледа да хвърли един поглед на каквото и да бъде изкопано там.
- Тя ще си докара ли неприятности?
- Г-ца Миличкова ли? Не. Доколкото я познавам, кралят на джуджетата ще си докара такива. Тя е много ... хладнокръвна млада дама, както забелязах.
- Ха! Изобщо не знаете колко.
Олян си набеляза наум колкото се може по-скоро да пише на Прелест-Хубавинка. Цялата ситуация с големите изглежда пак се нажежаваше, с всичките мрънкания на гилдиите, че те отнемали работни места. Тя беше необходима в града - на големите, естествено.
Той долови слаб звук. Идеше отдолу и звучеше точно като въздух издигащ се на мехурчета през течност или може би вода изливана от бутилка с добре познатото бълбук-бълбук.
- Чувате ли това? - пак наруши тишината той.
- Да.
- Знаете ли какво е?
- Бъдещето на икономическото планиране, доколкото разбрах, - лорд Ветинари изглеждаше ако не разтревожен, то поне необичайно озадачен - Нещо трябва да се е случило. Обикновено само след няколко секунди от пристигането ми г-н Криви вече се задава като по релси през залата. Надявам се, че не му се е случило нещо безрадостно.
Откъм далечния край на залата се отвори двойна врата на асансьор и един мъж влезе. Само за миг, вероятно незабелязан от никого, на когото не му се е налагало да разчита лица за прехраната си, той беше тревожен и нервен, но в следващия момент всичко това отмина и лицето му се озари от топлата благожелателна усмивка на някой, който се кани да изкопчи от теб пари.
Г-н Криви беше изпънат и уравновесен във всяко едно отношение. Олян беше очаквал традиционния банкерски фрак, но вместо това човекът беше облечен в много добре скроено черно сако и панталони на тънко рае. Краката му, безшумни дори по мраморния под, бяха необикновено големи за такова префинено човече, но обувките, черни и лъскави, бяха отлично изработени. Сигурно искаше да се изфука с тях, защото вървеше като кон на парад, всеки път вдигайки много бавно крак от земята преди да го пусне отново. Като се изключи тази чудатост, г-н Криви имаше излъчването на някой, който си седи мирно в калъфа, когато няма нужда от него.
- Лорд Ветинари, толкова съжалявам! - започна той - Опасявам се че имахме толкова недовършена работа...
Лорд Ветинари се изправи и рече:
- Г-н Маволио Криви, позволете ми да Ви представя г-н Олян фон Ментелик. Г-н Криви е главният касиер тук.
- О, изобретателят на революционно необеспечената еднопенсова банкнота? - протегна тънката си ръка Криви - Колко дръзко! Много се радвам да Ви срещна, г-н Ментелик.
- Еднопенсова банкнота? - смая се Олян. Г-н Криви, въпреки изявлението си, изобщо не изглеждаше радостен.
- Не слушате ли, какво Ви казвам? - укори го Ветинари - Вашите марки, г-н Ментелик.
- De facto валута, - добави Криви и Олян загря. Е, вярно си беше, и той си го знаеше. Той беше направил марките с целта да се лепят по писма, но хората в невежеството си бяха решили, че марката от едно пени не е нищо друго освен много леко, гарантирано от правителството пени, нещо повече такова, което може да се вложи във пощенски плик. Рекламните страници на вестниците бъкаха от предприемачи, изпонароили се на гърба на подмамващо преносимите пощенски марки: „Научете Съкровените Тайни на Космоса! Изпратете 8 марки от 1 пени за книжка!” Много марки се изтъркваха от употреба без изобщо да видят отвътре пощенска кутия.
Нещо в усмивката на Криви обаче дразнеше Олян. Като я погледнеш по-отблизо, не беше чак толкова благодушна.
- Какво имате предвид под „необезпечена”? - поиска да знае той.
- Как удостоверявате твърдението, че има стойността на пени?
- Ъ, като я залепите на плик, получавате доставка за стойността на пени? - налучка Олян - Не виждам, какво искате да...
- Г-н Криви е един от тези, които вярват в исконната ценност на златото, г-н Ментелик, - обясни Ветинари - Сигурен съм, че ще се сработите та пушек ще се вдига. А сега ще Ви оставя и ще очаквам решението Ви с, хъм, капитален интерес. Да вървим, Дръмнот. Вероятно ще наминете да се видим утре, г-н Ментелик?
Олян и Криви ги изгледаха докато си тръгваха. После Криви изгледа Олян.
- Предполагам, че ще трябва да Ви разведа наоколо ... сър? - проговори той.
- Имам чувството, че не си падаме съвсем иден по друг, а, г-н Криви?
Криви вдигна рамене, което беше впечатляващо движение на кльощавото му тяло. Все едно някоя дъска за гладене се канеше да се разгъне.
- Не знам нищо лично против Вас, г-н Ментелик. Но съм убеден, че председателят и лорд Ветинари са си наумили опасна интрига, а Вие сте тяхната пионка, г-н Ментелик, тяхната маша.
- Имате предвид новата председателка?
- Точно така.
- Нямам особено желание или пък намерение да съм маша, - отбеляза Олян.
- Браво на Вас, сър. Случват се обаче случаи...
Отдолу се раздрънча трошащо се стъкло и приглушен глас извика:
- Проклятие! Точно като се задава Платежният Баланс!
- Ами да започнем обиколката тогава? - предложи бодро Олян - като започнем с каквото там беше онова?
- С тази гнусотия ли? - Криви леко потръпна - Мисля, че това ще трябва да го оставим за след като Хюбърт си почисти. Ох, видяхте ли това? Наистина е ужасно...
Г-н Криви закрачи по пода докато не се озова под големия тържетсвено изглеждащ часовник. Той го изгледа сякаш го е обидил смъртно и щракна с пръсти, но един по-младши служител вече търчеше насам със сгъваема стълба. Г-н Криви се изкачи по нея, отвори капака на часовника и премести секундната стрелка с около две секунди. След което тресна капака на часовника, слезе от стълбата и се върна при Олян поправяйки манжетите си. И измери Олян с поглед:
- Изостава почти с минута всяка седмица. Аз ли съм единственият, който намира това за нетърпимо? Уви, изглежда е така. Тогава да започнем със златото?
- Ооо, да, - съгласи се Олян - Хайде!
|
"Да направиш пари", превод на книга 2 за Пощджията
