Коко-Боко ...


Полето беше безкрайно. И заснежено. Тук-там украсено с някой декоративен айсберг. Беше студено. Толкова студено, че дори и пингвините трябваше да ходят с шалове и ръкавици. Беше бяло. Впечатлението, което създаваше бе за място, което те сковава… Сковава тялото ти от студ и сковава съзнанието ти с мисълта кой може да живее тук и какво би могло да убие някой, който тук си е като удома.
Боговете потрепериха. Не от студ – те са богове и не усещат температурните промени. Не и от страх – те са богове в крайна сметка… т.е. безсмъртни… Нали? Потрепериха от уважение и неприязън към враговете си.
- Поштара ли ша ше… - задавено прошепна Офлър, богът-крокодил.
- Направо са се престарали! – смело отсече Дамата. – Виж какви снежни минивиелици са си инсталирали – красиви, впечатляващи, изпипани… Трябва да имат много солиден бюджет.
- От това бяло ме заболяха очите… - изстена Провидението. – Ако знаех, щях да си взема опушените стъкла за очи.
- Лигльо! – Гласът на Дамата извикваше в съзнанието представата за трион. – “Ако знаех това…”, “Ако знаех онова…” – насмешливо го имитираше тя. - И тъй като ти все не знаеш, а ние знаем, че ти не знаеш, спести ни лигавщините и се дръж като мъж!
- Аз съм мъж! И при това съм бог! – Напери се той страхливо. – И то не какъв да е, а…
- Млъкни! И се дръж като мъж! И понеже не знаеш как, можеш да гледаш от Офлър… Много можеш да научиш за мъжеството от едно земноводно.
Достатъчно! – прекъсна спора Йо. – Повече да не съм ви чул в лични пререкания. Тук сме на маневри. Пригответе се психически за маневри.
По дяволите!, мислеше си Слепият Йо, не е никак лесно да управляваш сбирщина себелюбци, които нищо не могат да правят, освен да се джавкат за глупости и да хвърлят зарове. А аз трябва да ги ръководя… Да ги мотивирам… Да ги вразумявам, ако изобщо им е останал разум, неразтопен от литрите гроздов елексир. Да ги мониторирам… какво и как вършат. Да ги напътствам в правилната посока – да им покажа вратата, през която трябва да минат. Трябва! Трябва. Трябва… Но не става така. В “Ръководство за мениджмънт на божествените ресурси” всичко е описано много хубаво, но в реалния живот не става. Те са глупави и много себелюбиви. Те са завистливи и заядливи. Аз им показвам вратата, а те не само, че не минават през нея, ами искат да ги пренеса на ръце. Да, ама не! Показвам вратата и като погледнат какво има зад нея, ги ритвам по задниците и да влизат. За мениджмънта – толкоз! Ръководството винаги е било, е и ще бъде трудна работа.
Офлър се завъртя към Скола, вълкът от Писанията.
- Върви при Ледените Великани и им каши, че шме тук и им е време да ши дотътрят ледените шадниши тук.
- Ние сме богове и не чакаме никого! Тичай! – заповяда му Йо.
- Да, но може да не са готови с приготовлени… - заобяснява Скола.
- Тишина, миризлива топко с козина! Аз съм Слепият Йо! Владетелят на Кори Селести! На мен никой не ми възразява! – Йо бе леко раздразнен от тази торба с карантии, които живеят, при повечко късмет, 20-25 годинки и после се разпадат на тор. Това му възразява… Това му казва да чака… Може би ще чака, но няма да позволи това да разбере, че го е раздразнило. Никога! – Ако тъпите помръзляци не са се организирали добре, това си е техен проблем – продължи върховният бог с все същия спокоен глас. Винаги говори спокойно и бавно, така другите ще те приемат по-достолепно. – Ако им е слаба управленческата структура, това пак си е техен проблем… - тук Йо направи кратка пауза, за да може мозъчето на Скола да осмисли последните думи. Наведе се към проскубания пес и впи в него слепите си очи. – Помниш ли какво ти казах преди да си позволиш да ми възразиш?
- Ъъъъ… Даа… - запелтечи Скола – Ми-ми-мислъ, че беше “Тичай!” – едва изрече той на пресекулки, отстъпвайки бавно назад.
- А ти какво правиш още тук? – Йо му се усмихна широко, разкривайки по-белите си и от сняг зъби.
Инстинктът за самосъхранение се събуди у Скола и го разлюля с все сила. Лапите му затанцуваха тихо по снега и не забелязаха, че се носят със скорост, недостижима дори и за вълк.
- Това беше шештоко, шефе! – изхили се Офлър.
- Това беше, каквото беше – философски отвърна Йо. – Слушайте сега… - Ох, пак е време за инструктаж, изпъшка наум Йо. А тези слабоумници са прекрасно тъпи. Т.е. изглеждат прекрасно и са тъпи едновременно с това. Всъщност те са божествено тъпи, но ако ги обединя може и да разбием Великаните. – Тук има нещо ужасно. Нещо ужасно и неустрашимо. Нещо, което не обича да губи и досега не го е правело... Това нещо сме ние! Ние сме богове, а боговете никога не губят! Нашите противници, Великаните, са ни врагове отдавна и още не са ни върнали тревокосачката. Но те са и още нещо – те са проклета вода в твърдо състояние. Т.е. вода, умряла от студ... Да, Провидение?
- И ние ссскоро ще сссме в твърдо сссъстояние от този ссстуда... – изтрака със зъби той.
- Като мъж, бе лигльо, не като пикла! – сряза го Дамата, обръщайки очи от досада.
- Ние сме богове! Ние не изпитваме студ! – Дамата е права, мислеше си Йо, тя е за трима. Дори гущерът е по-мъж от Провидението. – На нас не ние е студено. Просто скапаните помръзляци са си обзавели много добре офис-полето. Всичко това е само театрална сцена. Целта е да се впечатлиш и да си помислиш, че ти е студено. Мозъкът прави нещата реални. Ако повярваш, че ти е студено, то тогава ще ти е студено. Аз ти казвам, че ти не изпитваш студ, защото си бог!
- Ама краката ми казват, че изпитвам студ, защото са до колене в сняг – изхленчи божеството.
Йо размърда леко пръсти и в ръката му се появи назъбена огнена светкавица, която си припукваше и спокойно си гореше.
- Да ти стопля ли краката? – попита Йо изцъкления и отстъпващ Провидение. – Или ще ми повярваш, че не изпитваш студ?
- Прав си, Всемогъщи! Прав си, просто мозъкът ми прави лоши шеги.
- Хубаво!... – светкавицата за миг стихна във въздуха и изчезна. – Хайде сега си използвай мозъка да мислиш, че си по-добър от тези тътрещи се висулки зад вас. – Йо им кимна към идващите великани.

***

Мразландия. Валеше сняг. Той винаги валеше тук. Защото в тази част на Диска беше вечна зима. Тук се намираха снежните будоари на Ледените Великани.
Разбира се, не валеше непрекъснато, но валеше много често. Повече, отколкото бе необходимо.
Дори в това царство на сняг, лед и скреж имаше лято. Не това, което бихте си помислили – слънце, жега, пот, а просто отрязък от време, когато не валеше. Тогава Ледените Великани използваха думата “топло”, защото температурата се повишаваше до -5 градуса. А това за тях беше почти на границата на топене.
Това “лято” се дължеше на студените сезони в други краища на Света на Диска. И тъй като всички снежни облаци бяха в Мразландия, за да може някоя друга страна да има зима, трябва да наеме необходимото количество облаци за нужното й време. Така Ледените Великани си осигуряваха необходимите финансови средства за проточилото се дело с боговете за тревокосачката.
Всъщност на Ледените Великани не им трябва тревокосачка, нито дори пари. Но те взеха тревокосачката от онези самовлюбени фукльовци, които се мислят за господари на света, само за да ги ядосат и да им объркат незаслужено уредения им живот. А таксата, която вземат за облаците си е просто средства, което им помага да бъдат люспата от пуканка в гърлото на боговете.

Vulnerant omnes, ultima necat!