Re: Evil Nuclear plant files hack -see my FB page / Горещи теми / Тероризъм

Former adviser77 (buldozer)

БОСНЪР ЗАСПИВА. СЪНЯТ ГО ВРЪЩА НЕНАДЕЙНО НА ЕДНА ПЕЙКА, КЪДЕТО СПОДЕЛЯТ ПАТИЛАТА СИ С ОДМЕРА И СЕ СПРИЯТЕЛЯВАТ

Боснър се обърна на другата страна и заспа отново. Като си поръча сън, в който да се върне в загърбения свят, за да се отбие на Канарче 15. Мъкнеше я навсякъде, дори оная прокълната квартира, която нае в китното планинско село.С идеята да вкара в ред поразклатеното си здраве. След сбъдването на мечтата, за която го бяха изтренирали в кръчмето Под подковата, за да се озове в нещото, наричано от него оазис. Където изживя наистина вълнуващи приключения и битки. И лишения. В които си имаше свой чар.

Защото, когато излезе оттам най-после проумя защо някои хора толкова са копнели да си хапват банани. Да, това ако не беше ирония на съдбата… Здраве му кажи. Глезльото Боснър, носещ винаги бала пари у себе си и чудещ се за какво да похарчи тая мека, приятна шума, внезапно се озова в небрано лозе. Освен това, оазисчето успя да руинира тялото му дотолкова, доколкото не успяха да сторят това пустинята, дългите преходи и меллетата в джунглата.

Преживяването беше по екстремно от битките по нощите, когато дори приятелски огън можеше да ти свети маслото, какво остава за настървените врагове. Другият парадокс беше, че нямаше така наречения синдром на ветераните в битките, обаче в оазисчето му разбиха нервите с някакви боклуци, които се налагаше да поглъща под бдителния поглед на санитаря, който жадно се взираше в отворената му като паст уста.

За да се убеди, че розовите хаповете са погълнати. Със задължителната реплика: - Хайде, момък, време е за бонбонките.

Остави това… В Африка беше лесно. Ако си на зор – джунгла, дървета бол. Влизането в тези помещения в оазисчето подлагаше на сериозно изпитани бившата бяла якичка Боснър. Свикнал на лъскави мраморни подове, със стъкло в средата, под което плуваха златни рибки, хромирани аксесоари, розови плочки, мека подсветка на кръглите огледала, меката бяла тоалетна хартия на розови цветенца, ухание на виолетки…

Контрастът беше съсипващ.
Боснър си забрани да се сеща, защото докато се насочваше към пейката в дъното на алеята, на която седеше познайницата му Одмера, започна да се сеща като наяве за подробности от интериора на масивната сива сграда. Сети се дори за основната нишка от разговора им. И за някои свои прозрения от един друг житейски момент, престоя и прокуждането му от квартирата в планинското селце.

Отново в оазисчето. Което престойче всъщност си беше голяма придобивка. С оглед борбата му, неговата тайна битка, в името на връщането. Защото дори наяве, при това наяве в Сиропиния, му се мерваше мисълта, че в това негово внезапно преселване, по-скоро изгнание, имат пръст някакви персонажи, кукловоди от миналото.

В света на злото, както наричаше света, към който тъпо и упорито търсеше пътя обратно. От света на съвършената сладникава досада. Леко се ядоса. От какъв зор сънят го беше запокитил тук? Искаше да иде на Канарче 15 в столицата. Да види как я карат Дънкан, Мишел и останалите. Но се примири.

Наясно беше, че неговият мозък е по-умен от него, и в крайна сметка той решаваше кое е по-важното да сънува Боснър в момента.

Да, бе, за Боснър било по-важно… Каза си Великият маг… Не познаваше по-голям егоист, от сметалото си. Което наричаше Шефа.

Което сметало третираше Боснър не като господар, а като ракета носител, при това доста калпава, която може да попречи на оцеляването му.
На мозъка, не на Боснър.

Понеже на Боснър му изнасяше тази постановка на въпроса, той не протестираше особено. Защото мозъкът нееднократно го беше измъквал от големи бананови каши, каквито умееше да забърква само Боснър.
Общата идея, която ги сплотяваше, се наричаше
Мисията оцеляване - възможна.

Въпреки ексцентричността, поривистите резки движения и малоумието,
наречени Боснър.
И така, Боснър се примири, че сънят, сервиран от неговия личен
Господар на сънищата, опърничавия и безжалостен brain го е запокитил на пътеката, където на пейката седи пишман художничката Одмера.
Която също беше се озовала в оазисчето.

Сигурно съзерцанието на дъската с капките акварел, дара,
който дължеше на тайнствения Трабс,
беше предизвикал тази забравена среща и повторението на разговора,
по време на който Боснър беше научил как и защо тя се е озовала тук.
В озисчето. В което той успя да влезе с доста мъки.
А пък нея направо си бяха долетели с линейка да я приберат.

За нирвана с бонбонки в жадуваното от Боснър оазисче, в което се озова след много мъки. Нея пък я бяха вкарали в заведението заради мрежата.

Вездесъщата мрежа. Където й били пускали някакви филмчета…Може би такива, е, това беше слаба бира…