|
Софийска филхармония
Диригент Георги Димитров
Солист Минчо Минчев
Владигеров Песен из ‛Българска сюита‛
Брух Концерт за цигулка в сол минор
Брамс Симфония № 2 в ре мажор
14 май, четвъртък, 19 ч. зала ‛България‛
Среща след 9 години
Цигуларят Минчо Минчев участва, не, прави историята на Софийската филхармония повече от три десетилетия. За съжаление, не си спомням датата на неговия дебют с оркестъра. Спомням си, че 25-годишен той бе назначен за солист на авторитетния наш оркестър. Спомням си също, че заедно със своите именити и по-възрастни от него колеги-цигулари като Боян Лечев, Георги Бадев и Стойка Миланова, той бе експортният български солист за всички големи отговорни турнета на оркестъра. Естествено, той бе високоценен партньор и от Константин Илиев, и от Добрин Петков, и от Димитър Манолов, и от Емил Табаков. Всички заедно разбираха музиката като изкуство, което изисква колосално отдаване, труд и усилия. Като взаимно преживяване, като съ-музициране (във Филхармонията все още има музиканти, които са съпреживели това). След като през 1990 г. спечели конкурса за редовен професор по цигулка в Германия, Минчо Минчев остана верен на филхармонията и нейния тогавашен главен художествен ръководител Емил Табаков.
С този концерт юбилейният (80-и) сезон на оркестъра придоби по-автентичен облик - от гледна точка на историята си. Жестът, който Минчев направи след 9-годишно отсъствие (от 2000 г., когато напусна Емил Табаков, и оркестърът, безпрецедентно за 80-годишната си история, е без главен диригент) от концертните сезони на филхармонията, бе сякаш и вид поклон пред историята на симфоничното ни дело изобщо. И, разбира се, пред онези майстори на палката, които направиха името й и с повечето от които той е свирил като солист на филхармонията. В този смисъл и гостуването на диригента Георги Димитров, един майстор с диригентски морал и колосално професионално присъствие, създаде необходимата тръпка у публиката. Тръпка в очакването на концерт, който ще е извънреден.
Така приех лично аз целия този ‛сюжет“. Мислех, че и у колегите артист-оркестранти, които също са ваяли историята на филхармонията и продължават днес да съ-участват в нея, ще има някакъв особен ентусиазъм и музикантско щастие от събирането им с двама такива музиканти, от връщането на Минчо Минчев и че вечерта действително ще стане специална – и за тях самите.
Не се случи точно така. Нямах впечатлението за взаимен, съвместен музикантски акт. Тоест имаше го между диригента и солиста, естествено. Но оркестърът сякаш бе подпечатал генерално пълномощно на диригента да ‛тегли“ музиката, само той да слуша солиста и да му създава среда и атмосфера, която да го предразположи, да му помогне, да го окрили, както е баналната, но точна дума, в края на краищата. И Песента на Владигеров, която Минчев свири винаги с особено чувство на вдъхновение, с особена обич, с този специфичен негов наситен звук и с необикновено елегантната емоционалност – тук бе някак ‛охладена“. Знае се Минчев как усеща, как чувства има ли ответ от оркестъра. И колко е открит за съвместност. Няма равен на себе си в това отношение. В Брух-концерта Георги Димитров направи невъзможното да структурира звука, да го отправи към солиста си и да промени конфигурацията. Каква само сила за надмощие се искаше и у двамата! Но се случиха, случиха се много хубави моменти в този концерт-амалгама между виртуозност и открита, грабваща лиричност; творба, в която Минчев прави великолепния избор да натовари със смисъл музикалния текст, никога не само със самоцелно виртуозно показване – всеки път добавя нещо в звука си за този концерт.
А диригентът Георги Димитров винаги има с какво да изненада - и в най-свирената музика. При това, като всеки голям музикант, той нищо не пред-намира. Той не търси ефекти, за да покаже какъв индивидуален прочит на текста прави. При него творбата веднага заявява могъщия си формат - и по отношение на обема на стила – камерно-фини епизоди, които се вливат в по-широка симфонична фактура, и по отношение на драматургията с вълнуващата изменчивост на идеята за пасторалното по посока на драматичното, и по отношение на симфоничната традиция, в която Брамс гледа повече към предшествениците си, но това не означава, че не подготвя наследници. Фрази, линия, динамични съотношения – при Георги Димитров всичко това е процес - следи се, придобива зрими очертания. Той е изкусен драматург, но застава скромно зад нотния текст и затова музикантският му ръст се отпечатва върху него с цялата си индивидуалност. Така е при майсторите. Обикновено те не щадят другите, защото и те не се щадят. Не ги интересува, интересува ги музиката. И щеше да бъде наистина прекрасно, ако оркестърът притежаваше онази звукова дисциплина, която в моменти на най-активно движение да не нарушава естетическото по отношение на посоката, на мащаба и най-вече на груповото звукопроизвеждане, което често се ‛разплискваше“ без елементарен самоконтрол. Някак неестетично и грубо се получи – като при инструмент с разместена душичка. Който се нуждае от лютиер.
Екатерина Дочева
|
Среща след 9 години
