ДИРИГЕНТЪТ
ЕЛИАС КАНЕТИ

Дейността на диригента е най-нагледният пример за власт. Характерна е всяка подробност от публичното му поведение, с всяко свое действие той разкрива природата на властта. Ако човек наблюдава внимателно диригента и не знае нищо за природата на властта, той може да изведе последователно всички нейни свойства. Причината, за да не се правят тези изводи е ясна: основното за хората е музиката, възпроизведена от диригента, общоприето е, че на концерт се отива, за да се слушат симфонии. Самият диригент е най-убеден в това; той вярва, че неговият живот е посветен на музиката и трябва точно да я предаде, нищо повече.
Музиката е всичко за диригента. Тя така го завладява, че за него не съществува нищо друго, освен нея. Изложеното по-долу тълкуване щнай-много ще учуди самия него.
Диригентът стои изправен. Древният спомен за изправения човек все още има значение в много представи за властта. Той стои сам. Около него седи оркестърът му, зад него стоят слушателите, очебийно е, че той стои сам. Той стои над всички и се вижда отвсякъде. Неговите движения въздействат напред върху оркестъра, а назад върху слешателите. По принцип той дирижира само с ръка или с ръка и палка. Със съвсем незабележимо движение диригентът внезапно събужда за живот един или друг звук и винаги когато пожелае, някой от тях затихва. Така диригентът има власт върху живота и смъртта на звуците. По негова заповед може да възкръсне един отдавна замрял звук. Различието на инструментите замества различието на хората. Оркестърът прилича на сбор от всичките им най-характерни образи. Тяхната готовност да се подчиняват дава възможност на диригента да ги превърне в общност, която след това той представя видимо пред хората.
Сложността на изпълняваното произведение изисква от него пълно съсредоточаване. Присъствието на духа и бързината са неговите основни качества. Със светкавична бързина той трябва да се справи с нарушителите на правилата. Правилата му се дават в ръка като партитура. Други също я имат и могат спокойно да следят нейното изпълнение, но той единствен посочва незабавно грешките. Това, че всичко до най-малките подробности е публично, вдъхва особено самочувствие на диригента. Той свиква с мисълта, че винаги го гледат, и все по-трудно може да се отърси от нея.
Целите на диригента съвпадат с мълчаливото поведение на слушателите и покорността на оркестъра. Върху слушателите се упражнява натиск да седят неподвижно. Преди да се появи диригентът, преди да започне концертът, те се движат и говорят помежду си. Присъствието на музикантите не смущава никого, почти не им обръщат внимание. Ето че се появява диригентът. Настъпва тишина. Той се изправя; изкашля се; вдига палката: всички онемяват и застиват. Докато той дирижира, те нямат право да се движат. Щом завърши, те трябва да ръкопляскат. Цялото им желание за движение, което събужда и повишава в тях музиката, трябва да се натрупва до края и едва след това да се разрази. Той се покланя на ръцете, които го аплодират. З тях той се връща толкова често, колкото те желаят. Той зависи от тях и само от тях, той действително живее за тях. Това е древния триумф на победителя, който му се полага. Величието на победата се изразява в степента на аплодисментите. Победа и поражение се превръщат във форма, съзвучна на неговото душевно състояние. Нищо друго няма значение, в този случай всичко, което съществува в животга на останалите, се превръща в победа и поражение.

По време на концерта за множеството в залата диригентът е предводител. Той стои начело, но му е обърнал гръб. Следват го, защото той прави първата крачка. Но вместо с крак той я прави с ръка. Процесите в музиката, предизвикани от ръката, заместват пътя, по който биха поели краката. Множеството в залата е похитено от него. Докато се изпълнява едно произведение, слушателите никога не виждат лицето му. Те са неумолими, не се разрешава почивка. Гърбът му винаги е пред тях, сякаш той е целта. Очарованието се нарушава, ако се обърне само веднъж, само един-единствен път. Пътят, по който те вървят, вече няма да е път и те, разочаровани, ще седят в една безучастна зала. Но може да се разчита на това, че той няма да се обърне. Докато те го следват, пред него е една малобройна армия от от професионални изпълнители, която той трябва да ръководи. И в този случай му помага ръката, но тя не само сочи пътя на хората зад него, тя издава заповеди.
Погледът му, изострлен до краен предел, обхваща зорко целия оркестър. Всеки оркестрант не само усеща, че той го гледа, но и нещо повече, знае, че той го чува. Гласовете на инструментите са мненията и възгледите, които той следи най-точно. Той е всезнаещ, защото музикантите знаят само своите ноти, а той има цялата партитура пред себе си на пулта или в съзнанието си. Той знае добре какво е позволено на всекиго във всеки момент. Той внимава ца всички заедно и това му вдъхва чувството на вездесъщ. Може да се каже, че той присъства в съзнанието на всеки от тях. Той знае какво трябва да прави всеки, а знае също какво прави всеки. Той, живият сбор от правила, се разпорежда с двете страни на нравствеността. С ръката си той повелява какво трябва или не трябва да се случи. Със слуха си той се опитва да улови във въздуха забраненото. Така диригентът фактически представя на оркестъра произведението в неговата цялост и последователност и тъй като по време на концерта светът не трябва да се състои от нищо друго освен от това произведение, той точно толкова време е господар на света.

Фрагмент от изследването на проблема във фундаменталния труд на Канети “Маси и власт”,
изд. на УНИВЕРСИТЕТСКО ИЗДАТЕЛСТВО “СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”, София, 1996,
превод от немски ЕЛИСАВЕТА КУЗМАНОВА