|
Брой 18 (2501), 15 май 2008 г.
Роберт Хол и столичната публика
Един от най-големите майстори в жанра на песенния рецитал (Liederabend) дойде в София заради Австрийските музикални седмици. Басът Роберт Хол от няколко десетилетия е предпочитан певец от най-взискателните диригенти по отношение на ранните епохи. Холандец по рождение, той носи културата на великата немска традиция в интимното, тихо музициране, в която помним имената още на Петер Шрайер или Дитрих Фишер-Дискау, Елизабет Шварцкопф или на сънародничката му Ели Амелинг.
Хол изпя целия цикъл на Шуберт "Зимен път“ по стихове на Вилхелм Мюлер заедно с пианиста Дейвид Луц, с когото работи отдавна. Стилът и маниерът му те превземат веднага. Хол превръща своята лидерабенд в театър на миниатюрата. Песента за него излиза от поетичния текст, от състоянието, от сюжета. За разлика от други големи певци, които предпочитат да се подчинят първо на музикалния текст. Беше изумително да се слушат десетките състояния в гласа му, както и виртуозното тембриране, техниката му. Беше така различно от обичайното, очакваното. Хол никак не се притесняваше да фразира напълно свободно - някъде направо изригваше, някъде търсеше изключително равната емисия, някъде дори изговаряше текста по посока на речитатива, за да се разбере и спецификата на клавирната партия в определения момент. Това бе цял комплекс от невероятни дребни детайли, които извайваха и по един пластичен начин голямото музикантско послание. Хол пее в полупрофил към публиката с поглед, насочен най-вече към събраните за молитва сякаш три пръста на дясната му ръка. Те, тези пръсти, като че рисуваха по необясним начин идеята и характера на отделната песен, като че го водеха.
И вечерта би била действително невероятна, защото подобно тихо великолепие на интимност и на възможност за лично съпреживяване вече много рядко може да се чуе у нас. Би била, ако не беше изключително неподготвената и случайно попаднала (за съжаление) в камерна зала ‛България“ публика. Осмелявам се да мисля, че е била привлечена предимно от безплатния вход, без да се замисли подготвена ли е за контакт с толкова висше изкуство. Определението "слон в стъкларски магазин“ пасва идеално за случая. Още в началото, след "Лека нощ“, когато започваш да усещаш какво прекрасно нещо ти предстои, когато елегичният тон още не те напуска, истерични викове "Браво“ и шум от ръкопляскания прекъснаха вълшебството. Убиха възможността да се чуе как звуците отлитат в тишината. Думата "цикъл“ никому нищо не говореше. След третото подобно вандалско посрещане на финала на песента, с болка видях как Хол намигна на пианиста си. След още няколко неуместни ръкопляскания вече бе направена забележка от артистичния директор на "Австрийските музикални седмици“, пианистката Мария Червенлиева. И тогава започнаха да кашлят – непрекъснато и не само между песните. Залата излъчваше нервност, нетърпение и недоумение. Залата бе пълна с хора, които не знаеха къде са. С хора, които вече са глухи за тишината, за звуците на мислите и душата. Които ги е страх да мълчат дълго, облъчени болестно от шума. С хора, на които от 15-ия ред на залата това, което Роберт Хол правеше на сцената, им бе далечно. И това ги невротизираше. Защото не е до ухото им. Като мобилните им телефон, с чиито звуци също се запознахме. Беше направо срамно! И унищожи въздействието от концерта на този фантастичен музикант. Който сигурно и досега разправя за публиката на европейска София, на България, която "е дала толкова певци на света“.
Екатерина Дочева
|
Robert Holl- Winterreise (Schubert)