Бих препоръчала по-добър коментар:

Катастрофичният театър на Явор Гърдев*

от Г еорги Любенов

С голямо облекчение влязох в Театър 199 за премиерата на „Пиесата за бебето”. Бях чел, а после и чул от самия Явор Гърдев, че ако не разберете пиесата от първия път, няма да я разберете и от втория. Това предупреждение, слава Богу, дава самочувствие, че не сме малограмотни и доста добре настройва публиката за това, което ще видим.
Въпреки че отделните части на представлението са разбираеми и достъпни, а текстът, който звучи от сцената, е простичък, ясен и няма никаква интелектуална претенция, още в първите минути остава впечатлението, че наистина гледаме нещо, което трудно може да се обясни докрай. Агресивната естетика атакува публиката още в началото на представлението, музиката и светлината веднага се превръщат в, силно казано, дразнители, но поне активни провокатори. Ражда се бебе. На фона на семейното щастие на младите (Ана Пападопулу и Пенко Господинов) се намесва мистериозен господин (Михаил Мутафов) и неговата асистентка (Светлана Янчева), дошли да приберат бебето. Въпросът, който сигурно си задавате в момента, е „защо” искат бебето. Грешен въпрос. Правилният е има ли бебе въобще? Кой има нужда от бебето? Какво е бебето? Ето защо героите накрая стигат да консенсус – поставят бебето в кавички. Ето защо като в какофония се гонят отговорите „да” и „не” на въпроса „Имате ли бебе?”
Уточнението, че гледаме „психотрилър” още малко улеснява възприемането на пиесата. Тя изобилства от странни, неясни, недоизказани и непоказани отношения, от ритуални сцени – бръснене под мишниците, кърмене и съответно разголване на гърдите на актрисата. Тези действия спадат към арсенала на натуралността, която е като стратегия в режисьорската концепция. Не за първи път Явор Гърдев (заедно със сценографа Никола Тороманов) поставят героите в сценична кутия. Този път няма стъкло, но усещането, че наблюдаваме георите като „под лупа”, е не по-малко силно. Ефектът е успешен: старите наблюдават историята на младите, а ние наблюдаваме цялата история. Да оставим настрана въпроса, че фокусирането на вниманието върху сцената чрез тази конструкция – изолирана стая – има пряко отношение към качеството на актьорската игра.
В началото Ана Пападопулу е много точна и органична в ролята си, но не може да издържи докрай и бързо става нестабилна, докато при Пенко Господинов е обратното – играта му започва с известна силовост, но после намира по-точна и по-пълна изява на героя си.
Героите, които разказват „Пиесата за бебето”, говорят за променливия свят, в който живеят/живеем, дават му оценка, търсят истините в него. Сред най-съществените теми в представлението са тези за болката, която (си) причиняваме и за собствените ни страхове, а най-централен и съответно най-значим е образът на Главния сугестор (Михаил Мутафов) - човекът, който контролира положението, който движи дейстивето напред, който с години преследва целта си, и най-сетне, който е „държал Златния хуй”, каквото и да значи това. Именно това му положение на изключителност го прави Всесилен. Толкова е мощен този полусценичен–полуреален образ, че може дори да прекъсне действието в цялата пиеса, да замрази действащите лица, да даде няколкосекунден антракт на публиката, да флиртува с нея чрез уж личните си откровения. Маниерът му на разказване е наситен с перверзни нотки, изпълнен е с доста интертекстуални връзки, отклонения, факти, спомени, представи, теми, мотиви (напр.микротемата за слепите – тук алюзията веднага ни отвежда към ранномодерния текст „Слепците” на Метерлинк).
Гледайки Михаил Мутафов в тази роля, категорично мога да кажа, че Явор Гърдев за пореден път „изважда” от него много добри актьорски качества, особено за една толкова сложна задача, каквато има тук. Дори и една демонична фигура - като образа на Мутафов - може да бъде трагичен. Като кулминация на представлението звучат думите му „Важното е не кой съм аз, а кой никога няма да бъда!”
Най-жизнена е героинята на Светлана Янчева. Обикновено се казва, че в един човек най-добре говорят очите му. Е, тук най-добре говорят краката на Янчева – в най-прекия смисъл на думата. Тя прави отличен скеч с вдигнати крака. Сценичните „избухвания” на актрисата са известни от нейните работи и преди, но тук тя е истински вулкан от психо-физически реакции.

„Пиесата за бебето” е най-модерна пиеса в най-широкия смисъл на думата – и като драматургия, и като актьорско преживяване, като сценография и музикална среда. След този текст на Олби днешната драматургия сякаш няма накъде повече да върви. На сцената има и психотрилър, и комедия, и ужас, и ирония, и постмодерна драма. „Пиесата за бебето” е зрелище, което несъмнено ще размъти ума поне на половината зрители.

*Схващания на Хауърд Баркър за т.нар.катастрофичен театър: „В този вид театър няма послание. Публиката не може да схване всичко, нито пък актьорът може. Важна е играта. Публиката е разделена и си тръгва разтърсена или изумена”.