Доколкото разбирам от твоите думи, продължават да я играят с мерак.

Гледах я през миналия сезон. Когато тръгвах към театъра едва сдържах една полувъздишка. Класика е това. И сме свикнали да ни я представят или сиво-сиво до дрямка, или авангардно до неузнаваемост на текста. Както и да е, в името на общата култура - леви-десни, леви-десни - към театъра.
През цялото време спонтанен смях, заради режисьорските решения и играта, и едно червейче, което все човъркаше: "Ахааааа, значи от един текст, нарочен за класика, можело да се извади всичкия цвят, който той съдържа. И май не е толкова трудно, стига да не го гледаш като икона, закачена непосилно високо под тавана на катедралата."
След това, кратък разбор на ум. Чехов си е там. Неотклонно. Чеховската тиха и привидно безпричинна тъга си е там. Само че е добавена и усмивка на умиление към тази тъга, нещо като "дааа, спомням си, точно такова ми беше... тогава." Нещо като личен спомен за отминали усещания.
Уютно ми беше в чеховия текст така. Далеч по-уютно отколкото с регламентираните декори на чеховските постановки, с регламентираните блузи с високи яки, кокове и бели сюртуци за мъжките герои и сдържано-монотонната интонация, възприета дори в руските екранизации.

Хубаво нещо е класикта, стига и на режисьора и на актьорите да не им е скучно, понеже "няма как, репертоарна пиеса е, ще я избутаме някак си". Но точно тези май не са от тях, как' Сийке...