Сложих нарочно горе сигнатура "усмихвам се" не заради възпитанието
По-скоро заради присъщата ми постоянна кротост (в която едва ли някой близък вярва ) и повече усещане за светлинна радост (в което пък аз си вярвам). Като съпричастност. Не държа да ми се обръща внимание на това, че не се срамувам да си го призная.
И не се замислям, когато отказвам да не вярвам в усещането колко е гот - въпреки всички лични огорчения, часовникът тиктака. Понякога се заглеждам в стрелките, забелязвам, че са спокойни (т.е. спряли), кимам , вярвам им и отварям капака да потърся ключето за навиване. Часовникът е стенен, единствената случка, с която изпреварих роднини разни и го подвих от къщата на дядо ми. Случката е отдавнашна, но с машинката родена преди 60 г. се разбираме. Ту тя ме подсеща в закъснялост, ту аз сговорчиво й помагам да важничи.
Честно, така и не запомних онова созополско кафене в синьо, жълто или различно беше.
Но за всеки случай - не съм се отказал. Колкото и да съм страхотно уморен