|
Винаги съм знаел теорията, че колкото повече пътуваш, толкова по-голяма е вероятността нещо да ти се случи. И сега, като връщам лентата назад, почти съм сигурен, че още като си тътрех чантата в ръкава към самолета на летището в Л. А., имах някакво предчувствие. Нещо с тази машина сякаш не беше наред.
Но със сигурност знам защо, ако съм имал някакви притеснения, бързо съм ги забравил – на седалката между мен и прозореца вече се беше разположила приятна на външен вид блондинка. Веднага и сложих, безпогрешно както винаги, етикета: северна Европа. На име Амали, както се оказа малко по-късно. Четиринадесетчасов директен полет ни очакваше до Австралия – Амали отиваше на някаква специализация, аз – на бизнес срещи.
Няколко часа по-късно, след като в приятелски разговор изконсумирахме това, което в книжката с менюта бе означено като „обяд”, макар че навън беше вече тъмно, и обсъждахме филмите, които можеше да си изберем от видеотеката на самолета, двата екрана пред нас потъмняха и на тях се появи съобщение, че ще направим междинно кацане. Погледнах си часовника – трябваше да сме някъде над Южния Пасифик. След това се появи стюардеса и каза по микрофона, че няма нищо страшно, но по-добре би било да си сложим спасителните жилетки, без да ги надуваме, засега. Амали ме погледна изплашено и се вкопчи с две ръце в мен.
Както и да е, кацнахме в дъжд на някакво слабо осветено летище. Трябва да е било Фиджи или нещо наоколо. Казаха ни да си вземем ръчния багаж и обясниха, че ще нощуваме в хотел, и че на другия ден ще пристигне друг самолет, с който ще продължим. Амали каза, че не познава никого тук, и че иска да бъдем в една стая, но трябва да обещая, че ще се държа прилично. След преживения шок това не ми костваше усилия. Взехме си по един душ, навлякохме по някакво леко памучно кимоно за пижама се проснахме в огромното легло. Заспах моментално.
Това, което ме събуди в тъмнината, бяха някакви странни звуци. Сигурно бяха минали доста минути, докато осъзная къде съм и какво се беше случило, и че звуците най-вероятно са от някаква непозната за мен екзотична птица, кацнала на дървото пред прозореца с дървените щори. Успокоих се и отидох до банята. Излизайки оттам, обаче, забелязах с периферното си зрение, че на лирата бяха сложени, вероятно да изсъхнат, ярко червени бикини.
Това ме порази като светкавица. Мисълта, че съм на някакъв остров, в голямото легло на луксозен хотел, с приятно младо момиче, което е практически чисто голо, започна да ме взривява отвътре на импулси. Могат ли някакви обещания да бъдат валидни при тези обстоятелства?
Амали ми беше обърнала гръб и спеше дълбоко. Плахо погалих с ръка заоблените и части – никаква реакция. Погалих леко и рошавото пространство между двете полукълба /така или иначе, доколкото си спомням от географията, бяхме близо до часовия меридиан/ - спокойният й сън продължаваше. След няколко минути връхчетата на пръстите ми усетиха топла лепкава течност, и разбрах, че не съм чак толкова нежелан. Продължих да галя бавно, но вече с друга част на тялото си, докато не усетих, че вече съм вътре. В някакъв момент усетих нейните трептения, и Амали като че ли изхлипа, но през цялата тази вечност тя дишаше бавно, дълбоко и равномерно.
Сутринта беше слънчева, закусвахме навън. Не знаех как да се държа, и се опитвах да отгадая какво си мисли тя. Следях погледа й, тона на говорене, изражението на лицето, но напразно – в нея нямаше никаква промяна.
Възможно ли е изобщо да не е усетила? Или е голяма артистка, която го прикри перфектно?
Кацнахме в Сидней, и Амали ми поиска е-мейл адреса. Просто така, като някой, с когото си преживял самолетно произшествие.
Every Warrior is a Lover
|
Обещах да се държа прилично
