|
Реших да видя ненадейно един мъж. Като застана на вратата му, защото знам, че ще си е вкъщи в определен ден. Обмислила съм ситуацията, написах няколко възможни сценария и развръзките в тях с очаквани и не дотам финали, но не стигнах до удовлетворяващо ме развитие на нещата. Такова, което хем да бъде силно, хем стилно, затрогващо, остроумно, страстно и изобщо достойно за човека, за когото го готвя.
Накратко, ето как виждам действията си. Звъня на вратата, той отваря. Усмихвам се и казвам "Здравей". За това първо изречение съм убедена, че ще е на място, защото без поздрав не може, а всичко друго като "здрасти", "привет", "мараба", дори и "добър ден" ми се струва неподходящо. Макар и озадачен /дано и зарадван/, той ще ми отвърне и сигурно ще ме покани да вляза. Стъпките, които ще ме отведат до съответното помещение, съм репетирала няколкократно. Не е разумно да са подскачащите, с които обикновено се придвижвам в момент на буйна радост, но и не бива да са бавни, провлачени, без грам желание, сякаш вървя към ешафода. Всъщност главното е да не се спъна в невидимо прагче, за да не се просна по очи на пода, което го няма залегнало в моя сценарий. Вярно, че и на актрисите и манекенките се е случвало да се пльоснат непредвидено, отивайки да вземат наградата си или дефилирайки по подиума, но репортерите веднага правят новина от това, което придава нов блясък на обаянието на известните хора. За мен просто въпросният човек ще реши, че съм непохватна или неиздръжлива на емоции, което не би било в моя полза, разбира се.
Така. Следва моментът, в който би трябвало да обявя причината за визитата си.
"Дойдох да те видя. Липсваше ми". Плюсът е, че това ще е самата истина. Но минусът се очертава безмилостен и доста излагащ ме. Та това е директна покана или поне готовност за секс! Това "липсваше ми". Защото как се утолява липсата спрямо мъж, когото виждаш пред очите си в жилището му? С хвърляне на шията, към устните, панталона... с други думи този вариант, макар и най-достоверен като думи, моментално отпада като приложим.
"Минавах наблизо и се отбих да те видя". По-малоумна лъжа не знам дали би могла да се роди. Ужасно плитка, понеже той живее в друг град и номерът със случайното отбиване не е като да си купиш хляб от магазина и да се завреш после в някой познат, който пазарува на съседния щанд.
Допускам, че има и друга възможност. Той да попита какво ме води при него. Да рече, че се радва на появата ми и на това, че съм искала да го видя. Тогава смятам да погледна нагоре, доста нагоре, към тъмните очи, бишнати на около 190 см. от земята и да кажа "Истината е някъде там". Ако случайно не знае израза от "Досиетата Х", би решил, че съм много умна и загадъчна жена. Ала ако го е чувал до втръсване, ще сметне, че дори в сюблимен момент като този на срещата ни, не мога да измисля нещо свое, а си служа с цитати от чужди автори.
Мислила съм и върху тъжното "Няма с кого да поговоря и затова съм тук". Само че той винаги е твърдял, че съм приятен събеседник и всеки би приказвал с радост с мен. Сега какво излиза? Че в цяла София няма дори един човек, който би говорил с моя милост, милата, добрата и т.н, поради което съм се втурнала на стотици километри да търся някой заблуден за да общувам с него.
Така или иначе умът ми е пред взрив от толкова мисли и стълкновения помежду им.
Смятате ли, че поне посоката на разсъжденията ми е правилна, макар аз да се съмнявам, защото все завършва в задънена улица.
\\\"Човек, който желае настойчиво нещо, ще принуди съдбата да отстъпи.\\\" ЛЕРМОНТОВ
|
След дългите размисли
