|
Той не се е променил по типа на често случващото се - наднормено тегло, коремче, оредяла косица, отегчена от живота физиономия. Дори ми се стори по-висок от преди, което не е невъзможно, защото когато се разделихме бяхме на около 16 години и имаше достатъчно време за добавяне на сантиметри. Радостното е, че те се бяха разположили във вертикална посока, а не опасваха талията застрашително, рискувайки да надвишат гръдната му обиколка.
Говорихме не повече от 15-на минути. Поруменях, когато споменахме Фейсбука /във връзка с това, че той там намерил съученици/ и аз "изненадано" възкликнах "О, ти имаш Фейсбук!". Тогава усетих горещо аления цвят, разлял се чак до деколтето ми вследствие на долната ми почуда, абе направо лъжа, защото прекрасно знаех, че има Фейсбук. Нали десетки пъти го бях зяпала там... Не само него, а и снимката с красивата му съпруга и малкото им детенце.
Разделихме се видимо сърдечно, като си казахме, че може нейде да се засечем пак. Виртуално или на живо.
Тази сутрин се събудих с убеждението, че хора, между които е съществувала силна любов, не бива да се срещат след време. Дори случайно за секунди. Даже само мимоходом да си махнат с ръка. Или да се разминат на пешеходна пътека или пък се забележат в последния момент през прозорците на срещуположно движещи се автобуси.
Знам, че всичко е преходно. Но ми остана особено усещане след тази среща. Не бих могла да го нарека нито горчивина, нито съжаление, ни радост или облекчение. По-скоро тъпота и празнота. От факта, че човек, когото съм обичала, сега е без значение за мен и за живота ми. От спомена, че тичах на срещите предишни с блъскащо сърце от желание да бъдем заедно. После развълнувано си мислех за него. За нас. А вчера все едно изтупах невидима прашинка от връхната си дреха и спокойно продължих напред.
\"Човек, който желае настойчиво нещо, ще принуди съдбата да отстъпи.\" ЛЕРМОНТОВ
|
Срещнах ученическата си любов
