Врата като врата... една от многото еднакви врати, табелка липсваше, Сани натисна звънеца и усети, че ръката й се изпотява. Наистина ли щеше да го види...
Беше преди толкова години, тя беше още на 14, той свиреше в известна рок-група. Имаха концерт в родното й градче, всичките й съученички бяха влюбени в Певеца, в разкошните му дълги абаносови коси. Само тя харесваше светлото момче зад клавишните, само тя усещаше, че красивите думи на песните са написани от него, а Певецът беше само един глас и лице, празна обвивка, на песните, чиято душа беше той... Тони. Беше му подарила цветя, от градината на баба й, сега й се видя детинско и глупаво, той й се усмихна тогава, тя посегна да го прегърне, ужасно несръчно, усети мириса на мъжки парфюм и цигари, видя й се прекрасно и смущаващо...
Сега беше на трийсет и отгоре, журналистка в женско списание, беше взела хиляди интервюта, познаваше куп знаменитости, далеч не се трогваше от известността. Повечето бяха въздух под налягане, с нищо не я впечатляваха, но Тони - той беше друго нещо...
Вратата се отвори внезапно, той стоеше там, същият и не съвсем... Тя за миг онемя, като хипнотизирана от светлите му очи.
- Здравейте, влезте. - мекият му глас сякаш галеше. Тя пристъпи плахо, последва го. Жилището беше светло и артистично, огромният роял заемаше половината хол. Седнаха - тя се сви на една табуретка, той седна дивана срещу нея.
- Е, давайте. Имам около половин час.
Тя имаше приготвени въпроси, но внезапно й се видяха тъпи - "бъдещите творчески планове" и други такива глупости... Не помнеше какво го попита, машинално включи диктофончето. Той започна да разказва - за работата си в чужбина, където беше живял през последните 15 години, за това, как решил да се върне и да прави музика тук, за любовта си към природата и как преди 3 дни се върнал от Мальовица, където изкарал една седмица на палатка.
Гледаше го като омагьосана, беше същият, очите му бяха същите... Или не... преди ги мислеше за сини, но сега виждаше, че са май по-скоро зелени... Кожата му беше бронзова, нищо чудно, след като идваше от планина. Той обичаше да се усамотява сред природата, това го беше чела и преди. Буйната някога коса не беше толкова гъста, от това усети лека болка, но някак й се видя мило и сладко, че беше запазил почти същата прическа. Слушаше думите му, той говореше увлекателно, изразително и интересно. Говорейки, си играеше с кутия цигари, ръцете му бяха съвършени, с дълги пръсти, какво ли беше да я докосне... с тези ръце. Виртуозните ръце, които правеха чудеса с клавишите... Той внезапно попита нещо, а тя така се беше замечтала, че не разбра, смути се, усети, че сутиенът й се е откопчал... Почувства се още по-неловко и попита къде е тоалетната. Той я упъти и забеляза, че се е изчервила... беше забравил, че има жени, които се изчервяват.
Тя се върна след малко, изглеждаше объркана, каза нещо несвързано... Май искала да си ходи. Тръгна, спъна се в изтривалката, той повдигна вежди... върна се в хола и видя диктофончето, стоеше още на масичката.
А Сани бързаше по стълбите и си мислеше "каква глупачка, каква ужасна глупачка съм... и забравих диктофона" Наложи се да се върне, позвъни отново.
Той отвори почти веднага, и едновременно казаха:
- Забравила съм...
- Забравихте...
Той се усмихна.
- Влезте.
Тя пристъпи отново, беше много близо до него, пак усети миризмата му... Беше импулс, просто протегна ръце и го прегърна, беше толкова естествено, сякаш винаги е било така... усети мускулите на ръцете му, които полека я обгърнаха и после внимателно я отстраниха от него... "Какво направих", питаше се тя, съвсем се изложих, толкова непрофесионално"... "Какво направих", помисли си той, "дали не я обидих"... Тя изглеждаше толкова крехка и внезапно посърнала, а така отдавна не беше усещал точно това желание, и в следващия миг вече не мислеше... грабна я на ръце и я отнесе в стаята си... Целуваше я и смъкваше блузката й, беше стройна жена, той харесваше такива... Сутиенът й пак се беше откопчал, той се усмихна при спомена как преди десетина минути се беше изчервила... Спря за миг, и я погледна в очите... Сани го гледаше като омагьосана. Широките му рамене, бронзовата кожа, русите косъмчета по гърдите... Беше толкова хубав... Целуна рамото му, после полека продължи надолу, малко несръчно разкопча дънките му, той й помогна. И после... после беше като магия, невероятен синхрон на телата, и странно усещане, че тя долавя неговата възбуда... Сякаш четеше мислите му, или не точно мислите, а вихъра от усещания, който бушуваше в него. И неговите прекрасни ръце я галеха и докосваха и тя трептеше като струна, докосвана умело... Усещаше как всяко косъмче от тялото му настръхва, как се изпотява целият, как вече не може да спре и как всички мускули на тялото му потръпват... усещаше и огънят, който той беше запалил в нея... Никога не й се беше случвало такова нещо, сякаш беше в двете тела едновременно... Той внимателно легна до нея, без да я изпуска от прегръдките си... Приятната умора се бореше със съзнанието му, той. "Не бива да заспивам, не и сега, не бива да заспивам..." При всичките жени, които беше имал, никога не беше изпитвал това, което му се случваше сега. Беше на почти 50, за музикалния бизнес си беше направо стар, младежите слушаха рапърчета с лигави прякори и тъпи текстове на песните... "не, не бива да мисля за рапърчета сега, само ще се ядосам. Тя е подарък, тази жена, тя е подарък, от тези, които животът ти прави неочаквано" Той нежно погали косите й, беше толкова красива, с устни, алени от възбудата, с разпилени коси... Гледаха се в очите, тя мислено изучаваше всяка зелена искрица в неговите... Дълги руси мигли, които бяха трудни за снимане, внезапно се обади професионалната й деформация... "Никакво интервю не направих", упрекна се тя. "Какво има?" - попита той. "Нищо... Прекрасно е" - беше тъпо да му говори сега за "бъдещите творчески планове"
"Почакай мъничко" - каза й той и стана. За миг в ума й се отбеляза цялата му стройна фигура, дългите крака, релефът на мускулите, раменете му... и в следващия миг от съседната стая се понесе звукът на пианото. Тя наметна едно одеало и отиде, мълчаливо седна в ъгъла, а той сякаш не забелязваше присъствието й. Свиреше. Нещо ново и непознато, но много красиво. Тя седеше, притихнала, усещайки, че така се ражда музиката, той си тананикаше нещо, мърмореше и записваше на някакъв лист. Сани не смееше да помръдне, за да не обърка нещо, гледаше ръцете му, които сега галеха клавишите, беше нахлузил само едни гащета и свиреше така... беше по-хубаво от някогашните й мечти.
- Харесва ли ти? - погледна я той. - За тебе е. Ти си моята музика...
И дойде да я прегърне, а тя не знаеше какво да каже...
- Всъщност... когато бях в гимназията, много те харесвах - изтърси внезапно.
- Така ли? - усмихна се той. - Мен не ме забелязваха, всички харесваха Певеца.
- Не и аз - с тъга каза тя. Възможно ли беше... да е толкова прекрасен, и нехаресван... Искаше да го прегърне така, че да се усети най-обичаният мъж на света.
- Но сега се чувствам най-щастливият и обичан мъж на света - изрече мислите й той.
Беше сън, сигурно беше сън... Сани се уви по-плътно с одеалото. Знаеше, че трябва да тръгва.
- Аз... предполагам... това не се е случило... - тихичко каза тя.
- Ще си остане между нас... - погали я той.
Не помнеше как си е отишла. Не помнеше как е шофирала след всичко това. Помнеше само, че извади касетката от диктофончето и я скри в къщи.
На другия ден отново се позвъни на вратата на Тони, той отвори и видя младок с щръкнала коса и фотоапарат.
- Аз, таковата, за интервюто, дето вчера колежката не е Ви е намерила...
- Заповядайте - каза Тони, мислейки си "намери ме... и още как ме намери... но това не е се е случвало..."

Няколко месеца по-късно тя чу по радиото онази мелодия. Беше превърната в песен, най-нежната песен за любов. Музиката, думите... бяха като усещането, което той оставяше с докосването си. Начинът, по който обичаше.