Не е точно психоза. По-скоро става дума за несигурност и неувереност в тези хора. Те се асоциират по особен начин с 11-те на игрището. Не става дума за самата игра а за това, че всичко се свежда до binary options, животът изглежда по-смислен така. Губиш или печелиш (е, понякога мачът завършва наравно). Принадлежността към отбор превръща тези хора в нещо различно от аутсайдери. Сега се сещам за едно изследване описано в "Why England Lose?" (брилянтна книга разкриваща фундаментите на играта по забележителен и увлекателен начин). Оказва се, че през летните месеци на четни години самоубийствата в северното полукълбо и Европа в частност рязко намаляват. Причината? На всеки две години има световно или европейско първенство. Подобни форуми са катализатор на всеобща еуфория. Неуравновесени хора, които contemplate suicide внезапно биват приобщени към всеобщата емоция без особено усилие. За тези 30 дни те са част от колективния дух, който се радва и страда заедно с отбора. Всичко е просто и се свежда до това Уейн Руни да не е контузен, вратарят да не е Роб Грийн или друг склонен към глупости, защитата да не е със средна възраст 35 и най-сетне да се научим да бием дузпи понеже немците не прощават.

Обратно към момъка от фитнеса. Бельото, чаршафите, чашата и плакатите вкъщи създават усещане за принадлежност. Тези неща го карат да се чувства значим, както в собствените му очи, така и в очите на околните. Изведнъж представянето на любимия отбор не е само мач по телевизията а "Аз срещу останалите". Възможно е ходенето на фитнес също да е чест от стремежа за значимост. Но може и да не е.

Този свят е създаден за тези, които не са прокълнати със самосъзнание