Аз като чуя за кич и се сещам за Кичка Бодурова. Кичка не е чалга, Кичка е естрада.
Чалгата е внучка на естрадата. Чалгата е младата Никол, която пее отново за морето, но как пътува до там с бе ем ве то, след като й е разбито сърцето от момчето. И в това няма нищо нелогично и обидно, смятам аз.
За 50 години правена на естрада са се натрупали толкова спрени, цензурирани, потиснати чувства и емоции, че те просто изведнъж изригват като вулкан.
Онези хора, преди време, като Кичка, не можеха да пеят за нищо лично от живота, любовта и секса. Те пееха за морето и трудовите хора. Песните, поезията и литературата е трябвало да са асексуални, изчистени дори от помисли за п.тки и големи к..ове.
Изборът и предлагането на определен тип музика днес, както и през 90-те, е резулат на липсата на предишен избор. През 79-та Пинк Флойд пеят Young Lust, в България пеят за дървета. Пинк Флойд е невъзможен, но пък цигарените дъвки от турция са модерни. Сръбската музика се прокрадва между компотите. А българите пеят за панаирите, вълните, цветята, въздишките и пеят и хубави неща - и това го споменавам без ирония.
И Катя от Ритон също пее. И пее с огромно деколте. С две гърди отпред. Но никой не казва тогава, че това е кич. Много мразят всички и се подиграват на Лили Иванова, обаче много харесват и боготвоярят Тина Търнър. Но годините нямат значение. Важното е оркестърът да свири.