|
В допълнение на
Когато бях малък леличките около мен често казваха “ееех, тези очи ще станат трошач на женски сърца”. Установих какво значи това на 12 години, когато една съученичка не преставаше да ме преследва и да ми пише бележки по време на час.
Същата година ме приеха в спортното училище и нещата станаха още по-зле с непрестанното преследване на гимнастичките, футболистките и бегачките. Започвах да прекарвам повече време в басейна, скрит във водата от тези луди момичета. Треньорът ми нямаше нищо против. Плуването с часове даде резултат и скоро взех да печеля състезания.
Което влоши нещата, защото преследването започна и по лагерите и състезанията. Вече гледах навъсено всяко едно момиче и не се усмивах, защото те се вторачваха хипнотизирани в устата ми и се започваше едно наобикаляне, натискане, опити за докосване…
На 16 нещата коренно се промениха. Може би защото сам бях открил, че като не можеш да победиш врага – трябва да го използваш. Та така винаги имах написани домашни, теми по литература, верните отговори на класните по математика… Струваха ми само някое излизане на кафе и славата, че всяка вечер съм с различно момиче.
Тази усмивка се оказа същинско оръжие за поваляне на противника. Дори не си направих труда да я тренирам много пред огледалото – само трябваше да покажа малка ивица зъби, да присвия леко очи и ми прощаваха дори тези, които ми се сърдеха, че вече не им обръщам внимание. А когато се уморях от дърдоренето на събеседничките ми, просто ги поглеждах уж заинтересовано без да мигам. Само след секунди те забравяха темата на разговор и се втренчваха хипнпотизирано в светлите ми очи.
Рядко преспивах с някоя, защото всички ми изглеждаха безинтересни. Гимнастичките непрестанно говореха за калории, лекоатлетките – за протеини, а футболистките – за тестостерон. Тази, която през две поредни излизания не отвореше дума за хранителни режими и добавки, завършваше в леглото ми.
На 18 се влюбих. Промених се. Бях романтичен, обгрижвах и свалях звезди. Излизахме заедно почти четири месеца, когато тя ме заряза заради един тип току-що излязъл от затвора. Мотивът – бил съм скучен. Водел съм я по барове, а тя искала на дискотеки. Искал съм да си приказваме, а тя искала да танцува.
Тогава открих китарата и се научих да свиря сам. Явно имах усет към музиката, защото много лесно хващах акордите на песните. Така открих себе си. Започнах да прекарвам времето си сам с китарата, да свиря и пея парчета в зависимост от настроението си.
Направих грешката да взема китарата си на един джулай морнинг. В мъртвите часове след полунощ когато компанията се бе уморила и едва дочакваше изгрева, изсвирих няколко балади. И пак се почна – наобикалянето, натискането, милите очички, директните предложения… Момичетата бързо губеха интерес когато не ги вкарвах в леглото си на първата среща. Привличаха ги момчетата, които живееха на ръба на закона, носеха много пари и правеха много секс.
Тогава реших, че градът ме задушава. Майка ми все ми повтаряше, че ще се намери момиче за мен, но аз не виждах такова. А познавах повече от половината град на моята възраст. „Не се притеснявай – казваше тя – нещата ще улегнат. Няма да си все сам.”
Кандидатствах в университет в друг град. Исках да започна на чисто там, да изляза от средата на протеина и калориите, да водя смислени разговори с интелигентни хора.
Проблемът с издръжката ме плесна много здраво още втория месец. Родителите изпращаха пари, но аз знаех колко им е трудно. Въпросът бе, че нямах идея с каква работа да се заема. Момичетата бяха лесни – сервитьорки се търсеха постоянно, но както казваше съквартиранта ми „с тази автоматизация професията на докера безвъзвратно умря”.
Тогава видях обявата – търсеха треньор по плуване в един фитнес-клуб. Майка ми си изплака очите по телефона, защото смяташе, че това ще ме обрече на вечно треньорство и ще зарежа университета. Баща ми – по прагматичния от двамата – каза, че вече съм пълнолетен и мога да си правя сметката.
Не знам колко кандидати имаше, но още на деня след интервюто бях назначен. Въведоха ме набързо в схемата, осигуриха ми четири вида екипи и ме оставиха да чакам първия си клиент.
Той – в лицето на едно 5г. момченце – се появи след близо месец дежурства като спасител край басейна. Малко бях паникьосан, защото не се бях занимавал с малки деца, но някакси нещата потръгнаха. Скоро вече имах постоянен набор от деца и графика ми за тренировки взе да се запълва. Възрастните за тренировка бяха рядкост, въпреки че почти всички, които идваха да плуват свободно имаха нужда от корекции на стила. А тези, които плуваха размахвайки ръце и глава като пренавити пружини, бъркаха в здравето ми. Бяха ме инструктирали да не им правя забележки, а беше дяволски трудно да си мълча.
В един натоварен четвъртък в графика ми се появи женско име, което виждах за първи път. На рецепция поисках информация за клиентката, но момичето там само сви рамене. Беше отскоро и бе нормално да не познава всички.
Свършвайки тренировката с Жорко – един палав второкласник, който трудно можеше да бъде удържан да не плува своя си измислен стил – се огледах за новата клиентка. Нямаше деца, само няколко жени край басейна, но нито една не даваше вид, че ще плува.
- Аз всъщност съм зад Вас – чух глас. – Сега е моят час.
Сложих си служебната усмивка, обърнах се и подадох ръка. Всъщност я познавах. Не точно познавах де. Запомних я, защото малко хора си позволяваха да си купят бански от 100% полиестер. Повечето жени имаха бански с еластан уж да пристяга тялото им, но никой не се съобразяваше с това, че материята трябва да не се влияе от активния хлор. Вц случая тя беше направила умния и траен избор.
На възраст бе сякаш малко по-голяма от мен, леко пълничка, рядко говореше с някой друг клиент и обикновено ходеше до сауната и после да четеше на шезлонг край басейна.
- Добре, да почваме тогава. Какво умеете да плувате?
- Ами…изобщо не мога да плувам – усмихна се извинително тя.
Появилата се трапчинка на едната й буза ме удари като чук между очите. Излъчването на лицето й за миг се бе променило – сякаш сочните устни избутаха трапчинките и очите й от спокойни и равнодушни се превърнаха в мамещите и изкушаващи. Порази ме почти непреодолимото желание да я погаля по бузата, да усетя вдлъбнатинката на едната тръпчинка, а после и на другата. Копнеж, който не разбирах и който не бях предвидил, ме сграбчи за гърлото с острите си шипове.
Продължавах да стоя като пън.
- Ъмм...ако има проблем... – започна тя и лицето й помръкна.
- Неее – почти извиках аз, не защото отговарях на въпроса й, а защото исках да спра изчезването на трапчинките.
Разтърсих глава.
- Няма проблем, разбира се – окопитих се аз – Малко възрастни имат смелостта да започнат от нулата. Имате ли специална причина?
- Да си говорим на «ти»? – пробляснаха за миг трапчинките и когато кимнах продължи – Плуването изглежда толкова красиво, а аз обичам да правя красиви неща.
- Достатъчно добър мотив – окуражих я аз – да се захващаме.
Не беше лесно, но тя не се отказа. Имаше тренировки, в които нагълтваша толкова много вода, че си мислех, че повече няма да я видя да пристъпи басейна. Така пребледняваше от влязлата в синусите й вода, че на два пъти сериозно бях решил, че ще припадне. Но тя бе упорита и се записваше ден през ден, кашляше, плюеше, връщаше се и продължаваше.
Беше вълнуващо да я наблюдавам. Когато плуваше не откъсвах очи от нея за да търся за грешки, размишлявах какви корекции трябва да се направят, но и с нетърпение чаках да стигне края на басейна. Тогава тя спираше задъхана, вдигаше очилата на челото си и ме поглеждаше с очакване. Когато я похвалвах - свеждаше свенливо поглед и движението на мокрите й мигли беше невероятно възбуждащо, а леката руменина, избила по бузите й, бе страхотно съблазнителна. Когато я критикувах – исках да уловя безпомощната въздишка, която често излизаше от устните й, а извинителното присвиване на устата караше тръпчинките да проблясват за миг и да ме изпълват със силно вълнение.
Никога не ме нарече по име, въпреки че прекрасно знаеше как се казвам. Винаги се обръщаше към мен с «тренер» сякаш искаше да пази дистанция. Но пък докато си почиваше говорехме за различни неща – как е минал денят, какво ново сме чули и прочели. Тя имаше огромна дарба да разказва вицове на точните места и това ме караше да се заливам от смях на моменти.
Когато си тръгнеше след тренировката оставах неудовлетворен и разгневен заради собствената си безпомощност да овладея емоциите си. С мъка се фокусирах върху следващата тренировка. А когато нямах тренировка – обувах банските и скачах в басейна. Рутината и монотонността на плуването на дълги дистанции ме успокояваше понякога. А понякога изкарвах обзелия ме бяс със силово плуване на делфин докато мускулите ми започнат да горят като нажежено желязо.
Не знаех как да се справя с това. Не знаех как да се справя с чувствата, които тя събуждаше у мен. Досега бях успявал да се справя с жените по един или друг начин без особени сътресения, а сега бях безпомощен. Трябваше да поговоря с някого, но ме плашеше да изрека на глас това, че съм привлечен от клиентка. Дори се опитах да се убедя, че тя можеше да е различна, по-интригуваща и по-чаровна, отколкото бях предполагал, но все пак си беше просто жена и няма смисъл да се впрягам толкова.
Безсънието започна да дава своето отражение. Виждах я как с тревога се вглежда в сините кръгове около очите ми. На два-три пъти почти отвори уста да ме попита, но реши, че не трябва да се бърка в личните ми работи. Все пак очите й се се взираха по-продължително в мен сякаш търсеха дребни признаци, по които да се ориентира. Чак сега разбрах думите на майка ми, че някой ден ще намеря Жената с главно Ж и тя ще е способна да вижда тъгата зад усмивката ми.
Обучението й напредваше добре – тя все повече се отпускаше и вече правеше повече дистанции без да спира. Тогава реших – ще я обуча още малко, само докато изплува правилно първия си километър и тогава ще й кажа, че вече няма нужда от учител. Седмица след това щях да я изведа на вечеря.
Решението ме поуспокои. Сега, когато имах план – не бързах за никъде.
В оня ден тя нямаше тренировка. Но когато я видях да крачи широко към басейна, вече бях сигурен, че е бясна. Познавах я само от няколко месеца, но знаех, че зад изправения гръб и привидно спокойното лице се води малка вътрешна война.
Твърде късно осъзнах, че тя няма да спре и да направи разгрявка. Докато направя две крачки, тя вече беше скочила в басейна и с широк размах преполвяваше дължината.
Едно не можеше да й се отрече – когато беше бясна плуваше перфектен кроул. Динамиката беше невероятна – плъзгането бе последвано от мощно загребване и избутване, извъртането на раменете премахваше съпротивлението на тялото, а краката в синхрон стабилизираха ефекта от движението на раменете и не позволяваха на торса да се поклаща.
За миг се спрях да се възхитя на брилянтния стил и да се възгордея, че той е мое дело. След това се опомних и закрачих край нея. Чаках да подаде лице за да поеме въздух и й извиквах да спре, да намали темпото, да забави... Не ме чуваше или се правеше, че не ме чува докато се случи това, от което се опасявах.
С ужас видях как тялото й се сгърчи в кълбо, ръцете й посегнаха към краката.
- Спокойно – крещях докато събличах тениската през главата си и изхлузвах маратонките – без резки движения. СПОКОЙНО.
Не ме чуваше. В момента, в който се отласнах от ръба на басейна видях как тялото й се отпусна и пое към дъното.
Не знам как стигнах до нея, нито как я довлякох до ръба. Беше ме сковал леденият ужас, че съм закъснял и не можех да разсъждавам. Подадох я на един от мъжете, който ми се притече на помощ и изскочих от водата. Трескаво я обърнах за да изтече водата от устата й, после едва не я изтървах от ръцете си докато я обръщах. Когато долепих ухо до гърдите й вече се молех «боже, нека бие, нека бие». Заслушах се. Дори когато чух приглушеното туптене не посмях да се зарадвам. Хванах здраво носа и брадичката й и вдишах в отворената й уста.
За миг застинах. Въпреки водата, която беше погълнала, устните й имаха вкус на плодове. «Въобразяваш си» - тръснах глава и продължих с обдишването.
На четвъртото обдишване вече бях плувнал в студена пот от представата, че няма да се свести. Точно тя, точно в моята смяна – как изобщо щях да живея с това.
Изведнъж ръката й се повдигна, тялото й се сви и от устата й изхвръкна струя вода.
Благодаря ти, боже! – извиках на ум докато придържах главата й на една страна. Видях паниката в очите й.
- Погледни ме – повдигнах главата й и опрях челото й в моето. – Погледни ме. Добре си, няма страшно. Справихме се. Чуваш ли ме? Справихме се.
- С кое? – дрезгаво попита тя.
Помнеше или не помнеше – сега не беше време за обяснения. Важното е, че дишаше, беше жива и нямаше да изчезне от моя живот.
Изправихме я и разбутахме тълпата. Не исках да я пускам в женската съблекалня, където щеше да бъде заобиколена от ято квачки, които да цъкат и да разказват подобни страховити истории с техни познати.
Тя без да се замисля се съгласи да се окъпе в треньорската съблекалня. Супер – поздравих се на ум – ще е близо до мен и щях да я видя когато си тръгва.
Момчето за следващата тренировка вече ме очакваше, затова помолих рецепционистката да донесе дрехите й. Постоянно поглеждах кога ще се отвори вратата на съблекалнята. Чаках да излезе и чаках, и чаках…
Тренировката свърши, а тя още не беше излязла. Дали я пропуснах? – питах се докато крачех към съблекалнята.
Заварих я свита на топка под душа.
- Не те видях да излизаш. Още си тук. Лошо ли ти е? – попитах притеснен.
Въпросът ми провокира явно дълго задържаните сълзи. За миг се паникьосах, но после се сетих как процедираше баща ми когато майка ми изпадаше в сълзлива тирада. Седнах на мокрия под и я прегърнах. Дори и в този момент, през хлипанията, тя помисли за мен и дрехите ми.
- Не ги мисли – прошепнах в косата й. После – точно както правеше баща ми – започнах бавно и успокояващо да я галя по лицето и гърба..
Най-сетне тя бе в ръцете ми. Притиснах я към себе си, спомних си вкуса на устата й и поисках да го усетя отново. Исках я да я погълна, да се потопя в нея топло и сладостно. Пред очите ми бяха само онези две тръпчинки, които направо ме влудяваха и едва се фокусирах върху успокоявашото галене.
Сърцето ми се блъскаше в гърдите като безразсъден плувец край остри рифове. Главата ми вече бучеше. Тя беше преживяла такъв шок, а аз мислех само за близостта на нейното тяло.
Трябваха ми няколко мига, за да разбера, че тя е отдръпнала глава и ме гледа. Не можах да се въздържа и я целунах. Едва усетих вкуса й, когато цялото ми тяло пламна като облято с горещи въглени. Видя как очите й проблеснаха, дочух дрезгавия й стон, когато устните ми докоснаха нейните. В дъха й открих всичко, каквото отдавна желаех и поисках още.
Усетих задържането на дъха й и прошепнах:
- Дишай. Иначе пак ще трябва да ти стискам носа.
Устните й се разтвориха в усмивка и аз използвах момента да се гмурна в тях. Исках да я обладая още сега, бързо и страстно. Исках да освободя ужасното напрежение, което ме изгаряше отвътре. Исках да я чуя как вика името ми и да наблюдавам тръпките на удоволствие, отразени в очите й.
Исках да й дам всичко, за да съм сигурен, че тя няма да изтълкува това като преспиване за една нощ. Затова си наложих да бъда бавен дори когато свалях банския й. Сърцето ми за малко да се пръсне от напъна да не загубя контрол. Съвсем съзнателно и търпеливо продължих с пръсти да измъчвам кожата й, а кожата й ми го връщаше като измъчваше мен.
Наслаждавах се на нежните проучвателни ласки на ръцете й. Чувствах докосванията й с всяка своя клетка, всеки нерв и всеки удар на сърцето си.
Изведнъж тя прошепна:
- Красив си.
Подейства ми като спусък на оръжие. Почти заслепен от възбуда се прехвърлих отгоре й. Собственото ми дишане заплашваше да скъса дробовете ми когато тя ме обви с крака. Виждах единствено лицето й, когато проникнах в нея. Тя бе толкова топла и гостоприемна както си бях представял. И й се насладих докрай.
Чувствах се така, сякаш бях изплувал десет километра. И можех да изплувам още десет, но беше време да се погрижа за нея.
Докато вървяхме почти в мълчание към рецепцията си помислих, че би било разумно да обсъдим положението. Трябваше да я прехвърля на друг треньор за да не попаднем под удара на обвиненията за конфликт на интереси. Но самата мисъл, че някой друг ще я наблюдава докато плува, ме стегна като менгеме.
Ани – малкото четиригодишно дяволче с руси къдрици почти ме изненада хвърляйки се към мен. Едва овладях тази фурия от почти неразбираеми думи и се изправих.
Тя си беше отишла.
Изтичах като глупак към паркинга само за да видя как се отдалечава колата й.
Бях затънал неспясяемо. Знаех, че утре ще дойде за тренировка, но вече ми липсваше.
Твърдо решен да се боря за нея, се върнах да довърша смяната си.
Редактирано от Smile на 10.02.12 14:41.
|
Тренерът
