Миналото никога не ме е интересувало. В момента, в който залезе слънцето, аз вече гледам в другия ден. Каквото било е било. Ама лошо ли е било, ама прекрасно ли е било - за мен е история. Твърде млада съм, за да се топля от стари спомени. И твърде зряла съм, за да знам, че миналото винаги носи една омая, защото естествено е заличило грозните моменти.
Мисля че само един път съм падала - зад борда това. И направо се удавих.
Свива ми се сърцето когато си спомням само за един човек. И винаги ще ми се свива. Но вината си е моя. Може и така да е трябвало да стане.

Искам също така и друг въпрос да засегна. Затова ще споделя, че на мен не ми се е случвало да се пъна много за даден стол. За мъж тоест. Аз обичам просто да ме поканят и да ми дръпнат стола, за да седна. От това кавалерското да ми го дръпнат. Не ми харесва да правя резервации, чекнежи и т.н., за да седна на еднотото му място.
За Радослав и Станимир може би ще напиша още нещо, след като пия кафе.

За казус три, искам да се изкажа обаче.
Аз много се радвам, че не си го заговорила. За мен е акт на крайно отчаяние да предприемеш първата стъпка към мъж. Ако той проявява интерес, дъх няма да ти остави да си поемеш. Не е вярно, че мъжете не правят първата стъпка. Но е вярно, че нямат нищо против да ги свалят и жени. Всяка жена, улеснила един мъж по този начин, е като оазис. Защото после го чака дългият и труден път в битката, да завоюва тази, която действително го интересува. Нека да свалят, нека да се трудят, на да четат плакати. Това ми е идеята.

Също така искам за столовете да кажа още нещо - аз никога не съм дърпала чина, на мои съученици, които се люлееха на двата задни крака на стола си и се удряха съответно в моя чин. Обаче съм виждала други да го правят. На мен също не са ми го правили. Обаче явно от тези пропуски в ученическите години, у мен се е развил един друг интерес. Аз така правех и тогава, като дете в класната стая.
Та какво правя? Гледам че на някой му се клати стола, разклатил му се е и това се усеща. Винаги все едно аз го усещам повече от него, но аз наистина вярвам, че и седящият го усеща. И седя и гледам. Как ще реагира гледам. Кога ще падне също. Понякога не се сдържам в един момент и съобщавам или обръщам внимание с различен тон: "Абе не усещаш ли, че ще паднеш, бе? Не усещаш ли, че ти се е разклатил столът?"
Да, някои наистина падат. Други стават - ама стават всмисъл, че се изправят.